Мадам Бовари - Страница 75

Сетне изведнъж я виждаше из градината в Тост, на пейката до плета от бодливи храсти или в Руан, из улиците, на тяхната пътна врата, в двора на Берто. Той още чуваше смеха на развеселените момци, които танцуваха в ябълковата градина; стаята бе изпълнена с дъха на косите й, а роклята й шумолеше по ръцете му с прашене на искри. Тя беше тая тук, същата!

Така той дълго си припомняше всички загубени радости, нейното държане, движенията й, тембъра на гласа й. След едно отчаяние дохождаше друго и винаги несвършващо, като вълни на прилив, който минава над преградите.

Обзе го страшно любопитство: с края на пръстите си бавно, опипвайки, той повдигна булото й. Но изпусна вик на ужас, който събуди двамата спящи. Те го заведоха долу във всекидневната.

След това дойде Фелисите и каза, че той иска коси от нея.

— Отрежете! — отвърна аптекарят.

И тъй като тя не се решаваше, той сам тръгна с ножици в ръка. Той трепереше тъй силно, че на няколко места поряза кожата на слепите очи. Най-сетне, като овладя вълнението си, Оме рязна два-три пъти напосоки, от което останаха бели белези в тая хубава черна коса.

Аптекарят и свещеникът отново потънаха в своите занимания, като от време на време поспиваха, за което при всяко ново пробуждане взаимно се укоряваха. Тогаз г. Бурнизиан поръсваше стаята със светена вода, а Оме пръскаше по малко хлор на земята.

Фелисите се бе погрижила да им остави на скрина бутилка ракия, сирене и голямо бяло хлебче. И аптекарят, който вече не издържаше, към четири часа сутринта въздъхна:

— Ей богу, с удоволствие бих се подкрепил!

Духовникът не остави да го молят; той излезе да извърши църковната си служба, върна се; след това ядоха и се чукнаха, като се хилеха, без да знаят защо възбудени от оная неопределена веселост, която ни обзема, след като сме присъствали на скръбни случаи; при последната чашка свещеникът потупна аптекаря по рамото и каза:

— В края на краищата ще се разберем!

Долу, в преддверието, те срещнаха работниците, които идеха. Тогава два часа Шарл трябваше да понася мъчението от чука, който кънтеше по дъските. След това я снеха в нейния дъбов ковчег, който поставиха в два други; но понеже саркофагът беше много широк, трябваше да попълнят празнините с вълната на един дюшек. Най-сетне, когато трите капака бяха изгладени, заковани, споени, изложиха я до вратата; разтвориха нашироко къщата и жителите на Йонвил почнаха да прииждат.

Пристигна дядо Руо. Щом съзря черния плат, той припадна на площада.

Той бе получил писмото на аптекаря едва тридесет и шест часа след събитието; от грижа за неговата чувствителност г. Оме така го бе написал, че бе невъзможно да се разбере за какво се отнася.

Отначало добрият човек падна като поразен от апоплексия. След това разбра, че тя не е умряла. Но можеше и да е… Най-сетне навлече блузата си, взе шапката, закачи една шпора на обувката си и тръгна, като препускаше лудо; и през целия път дядо Руо, задъхан, се късаше от тревога. Веднъж дори бе принуден да слезе. Вече не виждаше, чуваше наоколо си гласове, усещаше, че ще полудее.

Съмна се. Той видя три черни кокошки, които спяха на едно дърво; потрепери, уплашен от тая поличба. Тогаз обеща на света Богородица три епитрахила за църквата и че ще отиде пешком, бос от гробището на Берто до параклиса на Васонвил.

Той влезе в Маром, като викаше отдалече слугите на странноприемницата, изкърти вратата с един удар на рамото си, хвърли се към чувала с овес, изля в яслата бутилка сладък сидър и пришпори кончето си, което сечеше искри с четирите си подкови.

Казваше си, че несъмнено ще я спасят; докторите ще измислят някоя рецепта, това беше сигурно. Спомни си всички чудодейни оздравявания, които му бяха разправяли.

Сетне я виждаше умряла. Тя беше тук, насред пътя, пред него, простряна по гръб. Той дръпваше поводите и халюцинацията изчезваше.

В Кенкампоа изпи три кафета едно след друго, за да се ободри.

Помисли, че са сгрешили името, като са писали. Потърси писмото в джоба си, напипа го, но не се реши да го отвори.

Той допусна дори, че това е може би шега, отмъщение на някого, приумица на пийнал човек; и, от друга страна, ако беше умряла, то щеше да се знае! Но не! Наоколо нямаше нищо необикновено; небето беше синьо, дървесата се полюляваха; мина стадо овце. Той съзря градчето; видяха го да пристига препускащ, целият наведен над коня, като го удряше силно с бастуна си, а от ремъците капеше кръв.

Когато дойде в съзнание, той падна, облян в сълзи, в прегръдките на Бовари.

— Моето момиче! Ема, моето дете. Обяснете ми?…

А другият отговори с ридания:

— Не зная! Не зная! Това е някакво проклятие!

Аптекарят ги раздели:

— Тия ужасни подробности са безполезни. Аз ще осведомя господина. Ето че хората идат. Повече достойнство, дявол да го вземе! Повече философия!

Клетият Бовари поиска да се покаже силен и няколко пъти повтори:

— Да… да, смелост!

— Е, добре! — извика старецът. — Аз имам смелост, гръм и мълния! Аз ще я изпратя до края.

Камбаната заби. Всичко беше готово. Трябваше да се тръгва.

И седнали един до друг на едно седалище близо до олтара, те видяха да минават пред тях и да се връщат непрекъснато трима псалтове, които пееха еднозвучно. Органът бучеше с все сила. Господин Бурнизиан в парадни одежди пееше с остър глас, покланяше се пред дарохранителницата, дигаше ръце, простираше ги. Лестибудоа сновеше из църквата с машата от китова кост за гасене на свещи; саркофагът бе сложен близо до аналоя, между четири реда свещи. Шарл имаше желание да стане и да ги изгаси.

Вие пак той се опитваше да се настрои благочестиво, да се отдаде на надеждата за някакъв бъдещ живот, в който ще я види. Въобразяваше си, че е заминала отдавна на много далечно пътуване. Но щом помислеше, че тя е там, отдолу, и че всичко беше свършено, че ще я заровят в земята, обхващаше го свирепа черна, безнадеждна ярост. Навремени му се струваше, че вече не чувства нищо; и вкусваше някакво смекчаване на мъката си, като в същото време се укоряваше, че е негодник.

По плочите се чу някакво сухо потропване на бастун, обкован с желязо, който почукваше равномерно. То идеше откъм дъното и спря изведнъж в страничната част на църквата. Мъж в грубо кафяво палто коленичи с големи усилия. Беше Иполит, слугата от „Златен лъв“. Той си бе сложил новия крак.

Един псалт обикаляше църквата с дискос и едрите петаци един след друг звънтяха по сребърната табла.

— Хайде, по-бързо! Аз се измъчвам! — възкликна Бовари, като му хвърли с яд монета от пет франка.

Църковният служител му благодари с дълъг поклон.

Пееха, коленичеха, ставаха — нямаше край! Той си спомни, че веднъж наскоро след сватбата бяха отишли заедно на литургия и се наредиха от другата страна, вдясно, до стената. Камбаната отново заби. Столовете силно се раздвижиха. Носачите провряха трите си тояги под саркофага и всички излязоха от църквата.

Тогаз на прага на аптеката се появи Жюстен. Той веднага си влезе бледен, политащ.

Хората бяха по прозорците, за да гледат минаването на процесията. Шарл вървеше напред с изправена снага. Той си даваше мъжествен вид и поздравяваше с кимване хората, които излизаха от уличките или вратите и се присъединяваха към множеството. Шест души, по трима от всяка страна, вървяха със ситни крачки и малко задъхани. Свещениците, псалтовете и две деца от хора припяваха „De profundus“ и гласовете им се носеха над полето, възлизайки и падайки вълнообразно. От време на време те изчезваха при завоите на пътеката; но високият сребърен кръст непрекъснато се издигаше между дърветата.

След тях вървяха жените в черни наметки, с отметнати качулки; носеха в ръка големи запалени свещи и Шарл усещаше, че ще припадне от това непрекъснато повтаряне на молитви и свещи, под тия противни миризми на восък и църковни одежди. Лъхаше свеж ветрец, овесът и рапицата се зеленееха, край пътя по живите плетища трептяха капчици роса. Всевъзможни весели шумове изпълваха пространството; тропот на каручка, която се търкаляше далеч някъде из коловоза, вик на петел, който се повтаряше, или препускане на конче, което се виждаше как бяга под ябълковите дръвчета. Чистото небе беше попъстрено с розови облаци; малки синкави пушеци се извиваха надолу, върху колибите, покрити с перуники; минавайки покрай тях, Шарл разпознаваше дворовете. Припомняше си утрини, подобни на тая, когато, след като бе посетил някой болен, излизаше оттам и се връщаше при нея.