Мадам Бовари - Страница 21

Ала тъй като Шарл при всяко сядане на трапезата приказваше за малкото, тя скоро почна да мисли по-продължително за него.

Искаше й се то да бъде син; той ще бъде як и тъмнокос; ще го нарече Жорж; и мисълта, че ще има мъжка рожба, беше като бъдеща отплата за цялото нейно безсилие в миналото. Мъжът поне е свободен; той може да минава през много страсти и страни, да преодолява пречките, да вкусва най-недостъпни блаженства. Жената непрекъснато е възпрепятствана. Неподвижна и колеблива едновременно, тя е уязвима от слабостите на плътта ведно със зависимостта от закона. Волята й, подобно воала на шапката й, вързан с шнур, трепти от всички ветрове и винаги има някое желание, което я увлича, някоя условност, която я сдържа.

Тя роди в един неделен ден към шест часа при изгрев-слънце.

— Момиче! — каза Шарл.

Ема извърна глава и изгуби съзнание.

Почти веднага дотърча госпожа Оме и я целуна, както и госпожа Льофрансоа от „Златен лъв“. Аптекарят, като деликатен човек, й отправи само няколко първи поздравления през полуотворената врата. Той поиска да види детето и намери, че е добре развито.

През своето възстановяване тя беше много заета да търси име на дъщеря си. Отначало прехвърли в ума си всички имена, които имаха италиански окончания като Клара, Луиза, Арманда, Атала; харесваше й се също Галзуинда, още повече Изолда и Леокадия. Шарл искаше да кръстят детето на майка му; Ема се възпротиви. Прегледаха календара от начало до край и се съветваха с външни хора.

— Господин Леон — каза аптекарят, — с когото приказвах вчера, се чуди, че не избирате Мадлена, което сега е извънредно на мода.

Ала старата Бовари решително викна, като чу това име на грешницата. Що се отнася пък до господин Оме, той предпочиташе имена, които напомняха някой велик човек или знаменито събитие, или благороден възглед — и по тая именно система беше кръстил четирите си деца. Така Наполеон представяше славата, Франклин — свободата, Ирма беше може би отстъпка на романтизма, но Атали — възхвала на най-безсмъртния шедьовър на френския театър. Защото неговите философски убеждения не пречеха на художествените му възторзи; у него мислителят не подчиняваше човека на чувствата; той умееше да установява различията, да отделя областта на въображението от областта на фанатизма. На известна трагедия например той отричаше идеите, но се възхищаваше от стила й; проклинаше общия поглед, но ръкопляскаше на всички подробности и се възмущаваше от действащите лица, като се въодушевяваше от речите им. Когато четеше велики произведения, той се прехласваше от тях; но като помислеше, че чернокапците ги тълкуват в своя полза, обземаше го отчаяние и в това смешение на чувства, дето той се объркваше, искаше му се в едно и също време да увенчае Расин с две ръце и да се препира с него най-малко четвърт час.

Най-после Ема си спомни, че в замъка Вобиесар беше чула маркизата да нарича една млада жена Берта; и веднага избра това име, а тъй като дядо Руо не можеше да дойде, помолиха господин Оме да стане кръстник. Като подаръци при кръщаването той донесе произведения на заведението си, а именно: шест кутийки джинджифил, цяло шишенце със салепов прах, три бурканчета с паста от слез и освен това шест пръчки кристализирана захар, които беше намерил в един долап. Вечерта в деня на кръщавката имаше голямо угощение; беше и свещеникът; поразгорещиха се. Когато поднесоха ликьорите, господин Оме подкара „Богът на почтените хора“. Господин Леон изпя една баркарола, а кръстницата, старата госпожа Бовари — един романс от времето на империята; накрая господин Бовари — бащата, поиска да поднесат детето и почна да го кръщава с чаша шампанско, което проля над главата му. Тая подигравка с първото от светите тайнства възмути абат Бурнизиан; Бовари — бащата, му отговори с цитат от „Война на боговете“ и свещеникът стана да си върви; дамите почнаха да го молят; Оме се намеси; успяха да склонят духовника да седне отново и той спокойно взе от чинийката чашката си с недоизпито кафе.

Господин Бовари — бащата, остана още един месец на гости в Йонвил, дето смайваше жителите с великолепната си полицейска фуражка със сребърни нашивки, която той всяка заран слагаше, за да отиде на площада и да пуши с лулата си. Свикнал също така да пие много ракия, той често изпращаше слугинята в „Златен лъв“ да му вземе една бутилка, която се записваше за сметка на сина му; а за носните си кърпички употреби всичкия одеколон на снаха си.

На нея никак не й беше неприятно неговото общество. Той беше пребродил света; разправяше за Берлин, за Виена, за Страсбург, за своя офицерски живот, за любовниците, които имал, за тържествените обеди, които давал, а освен това беше любезен и често дори по стъпалата или в градината я хващаше през кръста и викаше:

— Шарл, пази се!

Старата госпожа Бовари се уплаши за щастието на сина си и страхувайки се, че ако продължи така, съпругът й може да повлияе неморално върху мислите на младата жена, настоя да ускорят заминаването си. Тя имаше може би по-сериозни опасения. Господин Бовари беше човек, който не зачиташе нищо.

Един ден Ема беше обзета от потребността да види момиченцето си, което бе дадено за кърмене у жената на дърводелеца, и без да погледне в календара дали са изтекли шестте седмици, задължителни от религията за родилките, тръгна към жилището на Роле, което беше в другия край на селото, в подножието на склона между големия път и ливадите.

Беше пладне; капаците на прозорците бяха затворени, а покривите от плочи, които лъщяха под резкия блясък на синьото небе, сякаш изпущаха искри по ръба на върховете си. Духаше душен вятър. Ема вървеше, но се усещаше много отпаднала; камъните по тротоара й причиняваха болка; тя се подвоуми дали да се върне в къщи, или да влезе някъде, за да седне.

В тоя миг от една съседна врата излезе господин Леон с връзка книжа под мишницата. Той се приближи, поздрави я и отиде на сянка до дюкяна на Льорьо под издадения напред сив платнен навес.

Госпожа Бовари каза, че отива да види детето си, но че се е уморила.

— Ако… — почна Леон, без да смее да продължи.

— Имате ли работа някъде? — попита тя.

И след като помощникът отговори, тя го помоли да я придружи. Още същата вечер това се разчу в Йонвил и госпожа Тюваш, жената на кмета, каза пред слугинята си, че госпожа Бовари се компрометира.

За да отидат у кърмачката, трябваше, след като минат улицата, да завият вляво към гробищата и да продължат по тясна пътека между къщурки и дворове, оградени с храсти кучешки дрян. Те бяха нацъфтели, както и великденчетата, шипките, копривата и къпините, които се подаваха из храсталаците. През дупките на плетовете се виждаха до къщурките някоя свиня върху бунището или вързани крави, които търкаха рогата си о стволовете на дърветата. Един до друг, те вървяха полека, тя, облегната на него, той, задържащ стъпките си, за да се изравнява с нея; пред тях хвърчаха рой мушици, които бръмчаха в топлия въздух.

Познаха къщата по стария орех, който я засенчваше. Тя беше ниска и покрита с потъмнели керемиди; отвън под прозорчето на тавана висеше плетеница лук. Забучени до бодливия плет прътове ограждаха една квадратна леха със салата, малко лаванда и цъфнал грах, повлякъл се по поставените пръчки. Течеше мръсна вода, разливайки се по тревата, и навред се виждаха разни неопределени дрипи, плетени чорапи, червена басмена блуза и дълго грубо платно, простряно надлъж по плета. От шума на вратичката дойката излезе на ръка с дете, което сучеше. С другата ръка дърпаше едно хилаво сополанче със скрофули по лицето, син на руански търговец, родителите на което бяха много заети с търговията си и го бяха пратили тук.

— Влезте — каза тя, — вашата щерка спи вътре.

В приземната стая, единствена в цялото жилище, до стената имаше в дъното широко легло без завеси, а до прозореца, едното стъкло на който беше залепено с кръг синя книга, бяха нощвите. В ъгъла зад вратата бяха наредени под плочите на умивалника високи груби обуща с лъскави гвоздеи до едно шише с дървено масло, в гърлото на което беше забучено перо; един Матийо Ленсберг се търкаляше върху прашната камина между кремъци за пушка, угарки от свещи и късчета прахан. Най-сетне последното безполезно украшение на това жилище беше една богиня, която надува тръба, изрязана несъмнено от някоя обява за парфюми и закована на стената с шест обущарски гвоздея.