Мадам Бовари - Страница 20

Както приказваше, без сам да забележи, Леон бе сложил крака си на една от пречките на стола, на който седеше госпожа Бовари. Тя носеше малка ясносиня връзка, която поддържаше право една якичка от плисирана батиста, подобна на старинните накъдрени яки; и при всяко движение на главата долната част на лицето й ту потъваше в батистата, ту меко излизаше от нея. Така, един до друг, докато Шарл и аптекарят приказваха, те се углъбиха в един от ония смътни разговори, дето случайността на фразите винаги отвежда към установен център на общите склонности. Представленията в Париж, заглавията на романи, новите кадрили, висшия свят, който те не познаваха, Тост, дето тя беше живяла, Йонвил, дето бяха сега — те прехвърлиха всичко, говориха за всичко до края на вечерята.

Когато поднесоха кафето, Фелисите излезе, за да приготви спалнята в новата къща, и скоро след това сътрапезниците станаха. Госпожа Льофрансоа дремеше край угасналата камина, а един слуга от конюшнята чакаше с фенер в ръка да заведе господин и госпожа Бовари до дома им. В неговите червени коси имаше сламки плява и той куцаше с левия крак. След като взе в другата ръка чадъра на свещеника, тръгнаха.

Градецът спеше. Стълбовете на халите мятаха дълги сенки. Земята беше съвсем сива като през лятна нощ.

Но тъй като домът на лекаря беше на петдесетина крачки от странноприемницата, трябваше почти веднага да си пожелаят „лека нощ“ и се пръснаха.

Още в преддверието Ема усети върху плещите си студа от варната мазилка също като влажен чаршаф. Стените бяха нови и дървените стъпала скърцаха. В спалнята на първия етаж влизаше през прозорците без завеси белезникав зрак. Навън се съзираха върховете на дървесата, а по-далеч ливадите, потънали в мъгла, която се носеше като дим по течението на реката под лунната светлина. Сред апартамента бяха разхвърляни безредно чекмеджета от скринове, бутилки, пръчки за завеси, по столовете позлатени прътове и дюшеци, легени по паркета — двамата носачи, донесли тук мебелите, бяха ги оставили как да е.

За четвърти път тя щеше да нощува в непознато място. Първият път беше в деня на постъпването й в манастира, вторият — пристигането й в Тост, третият — във Вобиесар, четвъртият — сега; и всеки от тия случаи бележеше сякаш настъпването на нова промяна в живота й. Тя не вярваше, че и в различни места нещата могат да си останат същите, но тъй като изживяната част беше лоша, несъмнено другата, която оставаше да се доживее — щеше да бъде по-хубава.

На заранта, още щом се събуди, видя помощника на площада. Тя беше по пеньоар. Той вдигна глава и я поздрави. Тя бързо кимна и затвори прозореца.

Леон през целия ден чакаше да стане шест часът вечерта; но като влезе в странноприемницата, намери на масата само г. Бине.

Снощната вечеря беше важно събитие за него; никога дотогаз той не беше разговарял два часа наред с дама. Как можа той да й каже, и то на такъв език, толкова неща, които никога по-рано не би могъл тъй хубаво да изрази? Обикновено той беше плах и изпълнен със сдържаност, родена от свян и скритност в едно и също време. В Йонвил смятаха, че той има много добри обноски. Той слушаше разсъжденията на възрастните хора и изглеждаше, че съвсем не се увлича от политика — нещо рядко за млад човек. Освен това имаше дарби: рисуваше с акварел, четеше ноти с ключа сол и след вечеря, когато нямаше игра на карти, с удоволствие се занимаваше с литература. Господин Оме го ценеше заради възпитанието му. Госпожа Оме се бе привързала към него поради любезността му, защото той често придружаваше в градината малките Оме, едни винаги изцапани хлапета, твърде лошо възпитани и малко лимфатични като майка си. Освен бавачката с тях се занимаваше и Жюстен, аптекарски ученик, далечен племенник на господин Оме, когото бяха взели в къщи по милост и който в същото време беше и слуга.

Аптекарят се прояви като много добър съсед. Той осведоми госпожа Бовари за всичките доставчици, доведе й нарочно своя продавач на сидър, опита сам питието и нагледва да натъкмят добре бурето в зимника; посочи как могат да се снабдят с евтино масло и как могат да нагласят с Лестибудоа, клисаря, който освен с църковната си и гробарска служба се занимаваше с уреждането на най-хубавите йонвилски градини, като се пазареше по желание на час или годишно.

Не само потребността да се грижи за другите караше аптекаря да бъде толкова прекалено любезен: тук имаше цял план.

Той беше нарушил член 1 на закона от 19 вантос16, година XI, който забранява на всяко лице, непритежаващо диплома, да се занимава с медицина; та по някакъв тъмен донос Оме беше извикан от кралския прокурор в Руан в неговия личен кабинет. Прокурорът го беше приел прав, в хермелиновата си роба и с шапчица на главата. То беше сутрин преди заседанието. От коридора се чуваше тропотът на грубите стражарски обуща и като някакъв далечен шум затварящи се тежки ключалки. Ушите на аптекаря забучаха, сякаш щеше да го сполети удар; той видя тъмничните килии, семейството си разплакано, аптеката — продадена, всички стъкла пръснати; и трябваше после да се отбие в кафенето да изпие чаша сода с ром, за да се съвземе.

Постепенно споменът за това предупреждение избледня и той продължи както по-рано да дава в задната стаичка на аптеката своите безвредни медицински съвети. Ала кметът му имаше зъб, събратята му завиждаха, трябваше да се страхува от всичко; като привлечеше чрез почтително внимание г. Бовари към себе си, той щеше да спечели благодарността му и да го накара по тоя начин да мълчи, ако по-късно забележи нещо. Затова всяка сутрин Оме му донасяше „Льо Журнал“ и често следобед излизаше за минутка от аптеката, за да отиде при лекаря на приказка.

Шарл беше тъжен: нямаше пациенти. Цели часове той седеше мълком, отиваше да спи в кабинета си или гледаше жена си, като шие. За да се разсее, той сам се залови за физическа работа у дома си, дори се опита да боядиса таванското помещение с боята, която бояджиите бяха оставили. Но най-много го занимаваха паричните грижи. Той беше похарчил толкова много за поправките в Тост, за тоалети на жена си и за пренасянето, че в две години цялата зестра — повече от три хиляди екю — бе отишла. Сетне толкова неща се бяха повредили или изгубили при пренасянето от Тост в Йонвил, без да се смята гипсовата статуя на свещеника, която при едно по-силно друсане се беше строшила на хиляди парчета върху паважа на Кенкампоа!

Една по-приятна грижа го отвлече: бременността на жена му. Колкото повече наближаваше срокът, толкова по-скъпа му ставаше тя. Нова телесна връзка се създаваше сега и сякаш едно постоянно чувство на по-сложно единение. Когато виждаше отдалеч нейния отпуснат вървеж и снагата й, която меко се извиваше над бедрата, освободени от корсет, когато я гледаше отсреща си, нестесняван от нищо, и тя седеше в креслото в различни положения на умора, той не можеше да сдържи щастието си; ставаше, прегръщаше я, милваше лицето й, наричаше я мила мамичка, искаше да я накара да танцува и като се смееше и плачеше едновременно, обсипваше я с всички гальовни шеги, каквито му Хрумваха. Мисълта, че от него е заченато дете, го изпълваше с наслада. Сега нищо не му липсваше. Той познаваше вече пълната същина на човешкия живот и със спокойна яснота заемаше своето място в него.

Изпърво Ема почувства силно учудване, после пожела да се освободи по-скоро от бременността си, за да изпита какво е да бъде майка. Но тъй като не разполагаше със средства да купи, както й се искаше, люлка във вид на лодка със завески от розова коприна и бродирани шапчици, в пристъп на горчивина тя се отказа от всякакви приготовления на детския чеиз, отиде при една шивачка в градеца и го поръча изцяло, без да избира, нито да спори. Така тя не можа да вкуси радостта на тия приготовления, от които почва и расте по-нататък нежността на майките, и нейната обич още в зараждането си беше може би донякъде накърнена.