Мадам Бовари - Страница 15

И все пак в дълбочините на душата си тя чакаше някакво събитие. Както моряците, изпаднали в беда, оглеждаше самотата на своя живот с отчаяни очи и търсеше в далечината сред мъглите на хоризонта някое бяло платно. Тя не знаеше какъв ще бъде тоя случай, кой вятър ще го тласне към нея, към кой бряг ще я отведе, дали ще бъде лодка или трипалубен кораб, натоварен с мъки или пълен догоре с блаженство. Но всяка сутрин, когато се събуждаше, се надяваше, че тъкмо през тоя ден той ще се яви и се вслушваше във всички шумове, скачаше изведнъж, чудейки се, че не иде; сетне, при залез-слънце, все по-тъжна и по-тъжна, искаше по-скоро да настъпи утрешният ден.

Пролетта отново дойде. При първите горещини, когато цъфнаха крушите, у нея се появи задушаване.

Още от началото на юли почна да брои на пръсти колко седмици остават до октомври, надявайки се, че маркиз д’Андервилие може би ще даде още един бал във Вобиесар. Но целият септември изтече без писмо, нито посещение.

След скръбта от това разочарование сърцето й отново опустя и редицата еднообразни дни отново започна.

Те ще продължават, значи, сега така — един след друг, — винаги еднакви, безбройни, без да й носят нищо! Другите съществувания, колкото и плоски да бяха, имаха поне вероятността да им се случи някое събитие. Понякога някое приключение водеше след себе си непрекъснати внезапни промени и обстановката се менеше. Ала за нея не идеше нищо. Тъй бе пожелал бог! Бъдещето беше черен коридор със заключена в дъното врата.

Тя изостави музиката. Защо да свири? Кой ще я слуша? Нямаше смисъл да се измъчва с упражнения, щом никога нямаше да свири на концерт на пиано „Ерар“, облечена в кадифена рокля с къси ръкави, щом нямаше да удря с леките си пръсти клавишите от слонова кост и да усеща как я облъхва като лек ветрец възторженият шепот. Тя остави в скрина своите рисувателни картони и везбата си. За какво ли? За какво ли? Шиенето я дразнеше.

„Чела съм всичко“ — казваше си тя.

И продължаваше да оставя машата в камината да се нажежава или да гледа как вали дъждът.

Колко тъжна беше тя в неделя, когато камбаната биеше за вечерня: с тъпо внимание слушаше как звънят един след друг дрезгавите удари на камбаната. По покривите бавно минаваше котка, извила гръб под бледите лъчи на слънцето. По шосето вятърът дигаше пушилка. Понякога в далечината виеше куче, а камбаната продължаваше на равни интервали еднообразния си звън, който чезнеше в полето.

Хората излизаха от църква. Жените с лъснати дървени обувки, селяните с нови блузи, деца, които скачаха гологлави около тях, всичко живо се прибираше в къщи. И до мръкнало пет-шест души, все едни и същи, оставаха да играят на тапа пред голямата порта на странноприемницата.

Зимата беше студена. Всяка сутрин скреж отрупваше стъклата на прозорците и белезникавата светлина, която проникваше през тях като през матово стъкло, оставаше понякога неизменна целия ден. От четири часа следобед трябваше да палят лампата.

През дните, когато времето беше хубаво, тя слизаше в градината. Влагата бе оставила по зелките сребърни дантели с дълги светли нишки, които се проточваха от една зелка до друга. Не се чуваха птици, всичко като че спеше — редиците плодни дръвчета край стената, покрити със слама, и лозата, като голяма болна змия под стряхата на стената, дето се виждаха, когато приближиш, как пълзят многокраки мокрици. В елхичките до оградата свещеникът с триъгълна шапка, който четеше молитвеника си, беше останал без десен крак и дори гипсът, олющен от мраза, беше нашарил с бели петна лицето му.

Сетне тя се прибираше, затваряше вратата, нареждаше въглищата и изнемогваща от топлината на огъня, още повече страдаше от досадата, която отново я обземаше. Искаше й се да слезе да побъбри със слугинята, но някакъв свян я възпираше.

Всеки ден в един и същи час учителят, с черна кадифена шапчица, отваряше капаците на къщата си и полският пазач минаваше със сабя над блузата си. Вечер и сутрин пощенските коне, наредени по три, пресичаха улицата за водопой на блатото. От време на време на вратата на някоя кръчма издрънкваше звънче и когато духаше вятър, чуваха се как скърцат на металическите си прътове двете медни легенчета на бръснаря, които му служеха за фирма. Дюкянът му беше украсен с една стара модна гравюра, залепена върху стъклото на прозореца, и с един восъчен женски бюст с жълта коса. Бръснарят също се оплакваше за неуспялото си призвание, за пропадналото си бъдеще, мечтаеше за магазин в някой голям град, като Руан например, на пристанището, близо до театъра, и по цял ден се разхождаше от кметството до църквата, мрачен и очакващ клиенти. Когато и да вдигнеше очи, госпожа Бовари го виждаше постоянно там, като часовой на пост, с кривнато над ухо фесче и в лека вълнена дреха.

Понякога следобед зад прозорците на залата се показваше мъжка глава, изгоряла от слънцето, с черни, късо подрязани бакенбарди, която бавно се усмихваше с широка, кротка усмивка, разкриваща бели зъби. Веднага почваше някакъв валс и отгоре на латерната в малко салонче танцувачи, големи колкото човешки пръст — жени с розови чалми, тиролци в жакети, маймуни във фракове, господа в къси панталони, — се въртяха, въртяха между кресла, канапета, салонни маси, умножени чрез отраженията в малки огледала, които бяха свързани в ъглите със златна хартия. Човекът въртеше дръжката, гледайки надясно, наляво и към прозорците. От време на време изплюваше към края на тротоара дълга струя тъмна плюнка, повдигаше с коляното латерната от твърдия ремък, който оболяваше рамото му; и ту тъжна и проточена, ту весела и бърза, музиката излиташе от кутията, като бръмчеше през завеската от розова коприна, закачена на изрязана с арабески медна плоча. То бяха мелодии, които се чуваха другаде — в театрите или в салоните, дето ги пееха или танцуваха под светнали полилеи, отзвуци от висшия свят, които стигаха до Ема. Несвършващи сарабанди13 се въртяха в главата й и нейната мисъл сякаш заедно със звуците, като баядерка по цветята на килим, се люшкаше от една мечта към друга, от една скръб към друга. Когато човекът прибереше в шапката си подаянията, спускаше стара покривка от син вълнен плат, мяташе латерната на гръб и се отдалечаваше с тежки стъпки. Тя го гледаше как си отива.

Ала особено непоносими бяха за нея часовете на обедите и на вечерите в малката трапезария на партера, с печка, която димеше, с врата, която скърцаше, със стени, от които капеше, с влажни плочки на пода; струваше й се, че в чинията й поднасяха цялата горчивина на живота и от парата на вареното месо се издигаха, сякаш от дълбочината на душата й, други изпарения на блудкавост. Шарл ядеше бавно; тя схрускваше няколко лешника или отпусната на лакът, се забавляваше да драска с върха на ножа по мушамата.

Сега тя бе занемарила съвсем домакинството си и старата госпожа Бовари, която бе дошла в Тост да прекара част от великите пости, много се учуди от тая промяна. И наистина, някога тъй грижлива, внимателна, сега тя оставаше по цели дни необлечена, носеше сиви памучни чорапи, осветяваше стаята със свещ. Повтаряше, че трябвало да пестят, защото не са богати, добавяйки, че е много доволна, много щастлива, че Тост много й се харесва и други нови приказки, които затваряха устата на свекърва й. Освен това Ема не бе разположена да слуша нейните съвети; дори веднъж, когато госпожа Бовари си бе позволила да заяви, че господарите трябва да следят за вярата на слугите си, тя й отговори с такъв разгневен поглед и с такава студена усмивка, че добрата жена не спомена вече за това.

Ема ставаше мъчна по характер, капризна. Тя поръчваше отделни гозби за себе си и не ги вкусваше; един ден пиеше чисто мляко, друг — дузина чаши чай. Често упорстваше да не излиза от къщи, сетне се задушаваше, разтваряше прозорците, обличаше лека рокля. След като нахокваше слугинята, правеше й подаръци или я пращаше да се поразходи до съседките, както понякога пък хвърляше на просяците всичките сребърни пари от кесията си, макар че съвсем не беше нежна, нито особено чувствителна към чуждите страдания, както са повечето хора от селски произход, в чиито души винаги остава нещо от твърдостта на бащините мазолести ръце.