Мадам Бовари - Страница 13

Нощта беше черна. Поръсиха няколко капки дъжд. Тя вдъхна влажния вятър, който освежаваше клепките й. Музиката на бала бръмчеше още в ушите й и тя се мъчеше да остане будна, за да продължи илюзията за тоя блестящ живот, който след малко трябваше да напусне.

Съмна. Тя дълго гледа прозорците на замъка, стараейки се да отгатне кои са стаите на всички, които бе забелязала миналата вечер. Искаше й се да познава живота им, да проникне в него, да се слее с него.

Но потрепери от студ. Съблече се и се сгуши под завивката до Шарл, който бе заспал.

На обяда имаше много хора. Яденето трая десет минути, не поднесоха никакъв ликьор, нещо, което учуди лекаря. След това госпожица д’Андервилие събра в кошничка късове от кифличките, за да ги занесе на лебедите в езерото, и отидоха да се разходят в зимната градина, дето странни растения, целите космати, се редяха пирамидално под висящи саксии, които подобно препълнени змийски гнезда спускаха дълги, зелени, преплетени стъбла. Покритата оранжерия в дъното водеше до пристройките на замъка. Маркизът, за да достави удоволствие на младата жена, я заведе да разгледа конюшните. Над яслите, които приличаха на кошници, бяха поставени порцеланови плочки с имената на конете, означени с черни букви. Когато минаваха край отделенията на някои коне и той цъкнеше с език, всеки от тях се раздвижваше. Подът на седларницата блестеше като паркет на зала. В средата върху два въртящи се стълба бяха подпрени хамути, а юздите, камшиците, стремената и подбрадниците бяха наредени покрай цялата стена.

През това време Шарл помоли един от слугите да впрегне неговата бричка. Докараха я пред площадката. След като натъпкаха всички неща, съпрузите Бовари се сбогуваха с маркиза и маркизата и потеглиха за Тост.

Мълчалива, Ема гледаше как се въртят колелата. Шарл, приседнал на външния край на седалището, караше с разперени ръце, а кончето тичаше раван между оковите, премного широки за него. Отпуснатите поводи го шибаха по задницата и се мокреха от пяна, а вързаната зад бричката кутия хлопаше със силни равномерни удари.

Бяха вече по височините на Тибурвил, когато изведнъж пред тях минаха ездачи, разсмени и с пура в устата. На Ема се стори, че позна между тях виконта; тя се извърна и забеляза на хоризонта само движението на главите, които се снишаваха и издигаха според неравномерния ход на тръса или галопа.

Четвърт миля по-нататък трябваше да спрат, за да поправят с въже оглавника, който се бе скъсал.

Но Шарл, като хвърли последен поглед върху хамута, съзря на земята между краката на коня някакъв предмет; той вдигна една табакера, цяла обшита със зелена коприна, в средата на която като на вратичка на каляска имаше герб.

— Вътре има дори две пури — каза той, — ще ги изпуша днес след вечеря.

— Нима пушиш? — попита тя.

— Някой път, когато се случи.

Той сложи в джоба си намерения предмет и шибна кончето.

Когато стигнаха в къщи, вечерята още не бе готова. Госпожата се ядоса. Настази отговори дръзко.

— Вървете си — каза Ема. — Това е подигравка. Махайте се от къщи.

За вечеря имаше супа от лук и телешко с киселец. Шарл, седнал срещу Ема, с щастливо изражение каза, като потриваше ръце:

— Приятно е да се намериш пак в къщи!

Чуваше се плачът на Настази. Шарл обичаше донякъде това клето момиче. По-рано през празните дни на неговото вдовство тя му бе правила компания много вечери. Тя беше неговата първа пациентка, най-старата му познайница в този край.

— Ти наистина ли я изпъди? — каза той най-сетне.

— Да, кой ще ми попречи? — отговори тя.

После, докато приготвяха стаята им, отидоха да се стоплят в кухнята. Шарл запуши. Той пушеше, като протягаше устни, плюеше непрекъснато и при всяко кълбо дим се дръпваше назад.

— Ще ти стане лошо — каза тя презрително.

Той остави пурата, затече се към помпата и изгълта чаша студена вода. Ема сграбчи табакерата и я хвърли бързо в дъното на скрина.

Следният ден изтече много бавно. Тя се разхожда в градината, като минаваше и се връщаше по същите алеи, спираше се пред лехите, пред редицата овощни дървета, пред гипсовата статуя на свещеника, разглеждайки с учудване всички тия по-раншни неща, които тъй добре познаваше. Колко далеч й се струваше вече балът! Но кой отдалечаваше на такова голямо разстояние утрото на завчерашния ден от вечерта на днешния? Пътуването й до Вобиесар бе изкопало някаква яма в нейния живот като ония широки процепи, които понякога само в една нощ бурята издълбава в планините. И все пак тя се примири: сгъна благоговейно в скрина своята прекрасна рокля, прибра дори сатенените си обувки, подметките на които се бяха ожълтили от плъзгавия восък на паркета. Като тях беше и сърцето й: от досега с богатството върху него бе останало нещо, което нямаше да се изличи.

Така сега Ема постоянно живееше със спомена за тоя бал. Всяка сряда при събуждане тя си казваше: „Ах! Преди осем дена… преди петнадесет дена… преди три седмици бях там!“ и полека-лека лицата се сляха в паметта й, тя забрави мелодията на танците, не виждаше вече съвсем ясно ливреите и залите, някои подробности изчезнаха, но съжалението остана.

Често, когато Шарл беше излязъл, тя отиваше до скрина да извади табакерата от зелена коприна, пъхната от нея между сгънатите долни дрехи.

Тя я разглеждаше, отваряше я, дори вдишваше мириса на подплатата, примесен с мирис на върбина и на тютюн. Чия беше тя?… На виконта. Може би бе подарък от любовницата му. Тя е била везана на гергеф от абаносово дърво, мъничък гергеф, скриван от всички погледи; тая работа сигурно е отнела много часове и над нея са се отпускали меките къдрици на замислената работница. Лъх на любов беше минал през дупчиците на канавата: всеки бод на иглата бе отбелязал там някоя надежда или някой спомен и всички тия преплетени копринени нишки сочеха само непрекъснатостта на една мълчалива страст. А после една заран виконтът я бе отнесъл със себе си. За какво ли са говорили те, когато табакерата е била върху камината с широк корниз, между вазите с цветя и часовниците „Помпадур“?… Тя беше в Тост. А той сега бе в Париж; там някъде! Какъв беше тоя Париж?

Какво безпределно име! Тя го повтаряше полугласно, за да си достави удоволствие. То звънтеше в ушите й като камбана на катедрала, пламтеше пред очите й дори по етикетите на нейните бурканчета за помада.

Нощем, когато продавачите на риба, пеейки „Ла Маржолен“, минаваха с каруците си под нейните прозорци, тя се събуждаше и заслушана в шума на обкованите с желязо колела, който, щом излезеха от село, скоро се притъпяваше от пръстта, тя си казваше: „Утре те ще бъдат там!“

И ги следваше в мисълта си — как възлизат и как се спускат по хълмовете, минават през селата, препускат по широкия път под сиянието на звездите. След като изминаваше с тях неопределено разстояние, тя стигаше всякога до някаква неясна местност, дето мечтанието й спираше.

Тя си купи плана на Париж и с крайчеца на пръста си правеше разходки из столицата. Вървеше по булевардите, спирайки се на всеки ъгъл между чертите, които означаваха улиците, пред белите квадратчета, които изобразяваха къщите. Най-сетне, когато очите й се уморяваха, затваряше клепачи и виждаше в мрака как се извиваха под вятъра газовите рогчета на уличните фенери и каляски, стъпалната на които се разтварят с голям шум пред входа на театрите.

Абонира се за „Ла Корбей“, вестник за жени, и за „Силф де Салон“. Поглъщаше, без да пропусне дума, всички рецензии за премиерите, за надбягванията и вечеринките, интересуваше се от дебюта на някоя певица, от откриването на известен магазин. Знаеше новите моди, адреса на добрите шивачи, дните за разходка в Булонската гора или за посещение на операта. От романите на Йожен Сю изучи описанията на мебелировки; прочете Балзак и Жорж Санд, търсейки у тях въображаемо утоляване на своите лични страстни желания. Тя носеше книгата си дори на трапезата и обръщаше страниците, докато Шарл ядеше, приказвайки й. Споменът за виконта винаги се вмъкваше в четивата й. Тя установяваше някаква близост между него и измислените лица. Ала кръгът, на който той беше център, полека-лека се разшири и ореолът му, отдалечавайки се от неговото лице, се разпростря по-надалеч, за да озари други мечти.