Владетелката на замъка - Страница 27

Розите също цъфтяха, а с тях и обичките.

Един ден слязох до селото и забелязах пред черквата табела, която оповестяваше, че конните състезания ще се състоят на 1 ноември.

Веднага щом се прибрах, съобщих на Алвиън. Много се радвах, че тя все още гореше от желание да участва в състезанията. Опасявах се, че с наближаването на събитието страхът й може да се възвърне.

— Остават още три седмици — й казах. — Ще трябва да се упражняваме усърдно.

Тя охотно се съгласи.

Предложих й да яздим по един час и сутрин, и следобед. Алвиън гореше от желание да започнем час по-скоро.

— Ще видя какво мога да направя — обещах й аз.

Конън Тремелин беше в Пензънс. Открих съвсем случайно, че е заминал. Кити ми каза една вечер, като ми донесе водата.

— Господарят замина следобеда. Май шъ отсъства цяла седмица.

— Надявам се, че ще се върне за конните състезания.

— О, сигурно. Той шъ е съдия.

Поведението на Тремелин ме дразнеше. Не че исках от него да ми съобщи за заминаването си, но поне можеше да се сбогува с дъщеря си.

Мислих доста по въпроса и усетих как у мен се поражда съмнение дали той наистина е заминал за Пензънс. Чудех се дали лейди Треслин си е вкъщи или пък е решила внезапно да навести някой роднина.

Какво ти става? — налегнаха ме угризения. Що за мисли са това? Не разполагаш с никакви доказателства!

Реших да не размишлявам повече за отсъствието на Конън Тремелин и това ми донесе облекчение, а и се чувствах по-спокойна при мисълта, че господарят не си е вкъщи. Не беше нужно Да заключвам вратата си, ала все пак го правех заради дъщерите на Тапърти. Не исках да разберат, че се заключвам, защото ме е страх от господаря — момичетата бяха необразовани, но не им липсваше проницателност.

— Сега — казах на Алвиън — ще започнем да се готвим усърдно за състезанието.

Набавих програмата. Бяха предвидени две състезания по скок за възрастовата група на Алвиън. Реших, че тя трябва да участва в по-лесното, защото там имаше по-голям шанс да спечели награда а нали всъщност искахме тя да победи и да изненада баща си.

— Госпожице, я погледнете това — ми каза момичето. — Защо не участвате и вие?

— Разбира се, че няма да участвам.

— Но защо?

— Мило дете, моята роля е да те обучавам, а не да се записвам за състезания.

Алвиън ме погледна дяволито.

— Аз ще ви запиша, защото ще спечелите. Никой не може да язди като вас. Моля ви се, госпожице!

Очите й излъчваха свенлива гордост, която ми достави истинска наслада. Ученичката ми се гордееше с мен и желаеше от сърце да победя.

В края на краищата, защо не? В тези състезания няма социални ограничения, нали?

Прибягнах до дежурната фраза, с която слагах край на неудобните спорове:

— Ще видим.

Един следобед яздехме близо до Маунт Уидън и срещнахме Питър Нанзълок. Той яздеше великолепна дореста кобила, при вида на която в очите ми пламна завист.

Нанзълок се приближи в галоп до нас, изправи се в седлото, предвзето свали шапката си и се поклони дълбоко.

Алвиън се разсмя от удоволствие.

— Добра среща, скъпи дами — извика той. — На гости ли ни идвате?

— Не — отвърнах аз.

— Колко нелюбезно! Все пак, щом сте дошли дотук, ви каня на чай.

Понечих да откажа, когато Алвиън извика:

— Нека да отидем, госпожице. Да, чичо Питър, ще дойдем.

— Все се надявах, че ще ни посетите по-рано — укоризнено рече той.

— Не сме получили покана — напомних му аз.

— Защото сте винаги добре дошли в Маунт Уидън. Казвал съм ви го неведнъж.

Той обърна кобилата си и рамо до рамо се отправихме към имението. Нанзълок улови погледа ми, отправен към кобилата.

— Харесвате ли я?

— Тя е истинска красавица.

— Да, нали си красавица, скъпа Джасинт?

— Джасинт. Значи така й е името.

— Да, прекрасно име за прекрасно създание. Тя е бърза като вятъра. Струва колкото четири тромави кранти като тази, която яздите, г-це Лий.

— Тромава стара кранта ли? Но това е нелепо! Дайън е прекрасен кон!

— Моля? Не мислите ли, че бедното създание е видяло и по-добри дни? Конън можеше да ви даде нещо по-свястно от стария Дайън!

— Изобщо не е ставало дума татко да й дава кон за езда! — Алвиън разпалено защити баща си. — Той не знае кои коне яздим, нали, госпожице! Тапърти ни даде тези.

— Бедната г-ца Лий! Тя заслужава достоен за нея кон! Г-це Лий, бих желал да пояздите малко Джасинт, преди да си тръгнете. Тя бързо ще ви припомни какво е истински кон.

— О — небрежно подметнах аз, — ние се радваме и на това, с което разполагаме. Конете ни служат за целта, а тя е да науча Алвиън да язди.

— Ние се упражняваме за състезанията — добави момичето. — Аз ще участвам в скоковете, но моля ви, не казвайте на татко — това е изненада. •

Питър постави пръст на устните си.

— Обещавам, че ще запазя тайната ви.

— И госпожицата ще участва. Аз я убедих!

— Тя ще победи! — извика Нанзълок. — Обзалагам се!

— Не съм много сигурна — уклончиво отвърнах аз. — Това е хрумване на Алвиън.

Трябва да участвате, госпожице — разпалено извика детето. — Настоявам!

— Двамата настояваме — добави Питър. Стигнахме широко отворените порти на Маунт Уидън.

Тук нямаше къщичка за вратаря като в Маунт Мелин. Поехме по алеята, покрай която буйно цъфтяха хортензии, обички и се възправяха елите, характерни за този край.

Замъкът бе изграден от сив камък като Маунт Мелин, ала не бе толкова величествен, а и стопанските постройки бяха по-малко. Веднага забелязах, че не е толкова добре поддържан като „нашия“ дом, както за миг си позволих да нарека Маунт Мелин, и изпитах необяснимо удоволствие, че живея в такова прекрасно имение.

Питър нареди на коняря да се погрижи за животните, а ние продължихме към къщата.

Нанзълок плесна с ръце и извика:

— Дик! Къде си, Дик?

Слугата, когото бях виждала да носи послания в Маунт Мелин, се появи и Питър му заповяда:

— Веднага сервирай чай в библиотеката, Дик! Имаме гости.

— Да, господарю — рече слугата и хукна към кухнята.

Преддверието бе доста по-модерно от нашето. Подът беше покрит с мозайка, широка стълба водеше към галерията с маслени портрети на рода Нанзълок.

Присмях се на себе си, че се отнасям презрително към тази къща, което беше много по-просторна и представителна от свещеническия дом, където бях прекарала детството си. Все пак тя имаше запуснат вид — всичко свидетелстваше за упадък.

Питър ни въведе в просторната библиотеката, където три от стените бяха заети с книги. Забелязах прах по мебелите и наслоена мръсотия по тежките завеси. Г-жа Полгри би свършила добра работа с пчелния восък и терпентина тук.

— Моля ви, седнете, скъпи дами — покани ни Питър. — Надявам се, че чаят ще бъде сервиран навреме, макар че при нас ястията не се поднасят с точността, характерна за съперника ни отвъд заливчето.

— Съперник ли? — учудих се аз.

— Не може да не съществува съперничество между толкова близки съседи. Ала за съжаление всички предимства са на тяхна страна. Замъкът им е по-голям и слугите им са повече. Баща ти, скъпа ми Алвиън, е състоятелен мъж. Ние сме само бедни роднини.

— Вие не сте ни роднини — напомни му детето.

— Кажете ми, не е ли необясним този факт? Човек би си помислил, че за толкова дълъг период на близко съседство двете семейства са се смесили и са се превърнали в едно. Сигурно някога са живели очарователни момичета от рода Тремелин и прекрасни младежи от рода Нанзълок. Колко странно, че никога не е имало бракове между двете семейства! Предполагам, че заможните издънки на Тремелин са гледали отвисоко на бедните си съседи и са пътували надалеч, за да си избират съпруги. А сега пред нас е русата Алвиън! Колко жалко, че нямаме в рода си момче на твоята възраст, за което би могла да се омъжиш. Ще се наложи аз да те чакам. Не ни остава нищо друго.