Веровещица - Страница 55

Сафи отвори уста, за да се възпротиви, но той не беше приключил:

- Можеше да се възползваме от появата на морските лисици и да избягаме. Вместо това едва не умряхме, защото ти не остана в каютата си, както ти беше наредено. Наложи се да те търся, което ни превърна в стръв за лисиците. Безразсъдството ти едва не коства живота на моряците ми.

- Но Изьолт...

- ...щеше да се оправи - Мерик я натисна в гърба и тя изкриви поза. - Бях намислил да намеря огневещ за приятелката ти в мига, щом стъпехме на нубревненска земя. Знаеш, че говоря истината, нали? Вещерските ти способности трябва да ти го издават.

Сафи кръстоса поглед с неговия. После нишките ѝ пламнаха в ослепително синьо разкаяние и гузно червено и тя кимна.

- Така е.

Той отново се поддаде на гнева. Стисна я здраво и нареди:

- Тръгвай!

За пълна изненада на Изьолт Сафи тръгна безропотно. Нишките ѝ се сляха с тези на Мерик и затрептяха в нюанси в още по-ярко червено.

Изьолт отвори устни и вдигна крак, за да я последва. И да попречи на Мерик да осъществи каквото там беше намислил.

Нечия ръка я стисна за китката.

- Недей.

Тя обърна глава. Момичето с плитките клатеше глава.

- Не се меси - рече тя сухо. - Няколко часа в железата няма да ѝ навредят.

- В кое?

Изьолт се врътна рязко... и ѝ призля. Мерик бутна Сафи на земята, хвана я за краката...

И вдигна някакви железните ленти над глезените ѝ.

Огромните окови се затвориха със скърцане, ключалките щракнаха, а Сафи успя единствено да я измери с очи през палубата.

Изьолт отново понечи да иде при нея, но този път един възрастен моряк ѝ препречи пътя.

- Остави я там, малката. Или ш’те затвори и тебе.

Сякаш за да потвърди думите му, Иврен се стрелна напред с вик:

- Не може да постъпваш така с нея, Мерик! Тя е карторска домна! Не е нубревненка!

Принцът се изправи и махна леко на моряците си... макар че очите му останаха приковани в леля му.

- Ти обаче си нубревненка, така че и твоето неподчинение няма да остане безнаказано.

Нишките на Иврен се обагриха в тюркоазена изненада, а двама моряци я сграбчиха и я отнесоха към втори чифт железни крачоли. Докато я наместваха и затягаха оковите, Мерик се обърна, сякаш да си ходи.

- Значи си готов да измъчваш една домна? - извика Иврен. - Ще ѝ сториш нещо, Мерик! Ще съсипеш договора си!

Той застина и се обърна към леля си.

- Налагам наказание, не мъчение. Последиците от неподчинението ѝ бяха известни. Освен това - добави той със смъртоносно спокойствие - що за адмирал... що за принц... щях да бъда, ако не спазвах собствените си закони? Домната оцеля невредима след нападението на морските лисици, така че няколко часа в железата няма да ѝ навредят. Обаче ще ѝ дадат време да помисли за ада, който ни навлече.

- Не беше нарочно - обади се Сафи, заковала очи в него. - Не съм искала да наранявам нито теб, нито Кълен... нито Нубревна. Не знаех за марсточаните - кълна се, адмирале. Чичо ми ме увери, че никой няма да тръгне по петите ми!

Изьолт се изумяваше все повече. Пред очите ѝ нишките над главата над Сафи - както и тези над главата на Мерик -туптяха с някаква сурова, неутолима нужда. Нишките на Сафи се спуснаха към неговите, а те пък се увиха и усукаха около тях.

Пред очите ѝ нейните се измениха - от съзидателни станаха свързвателни.

С две широки крачки Мерик отново се озова до Сафи и приклекна. Вгледа се настоятелно в очите й; тя устоя на погледа му.

- Ако не беше магията на Кълен, всички вече щяхме да сме мъртви. Причината беше безразсъдното ти неподчинение. Това не може да остане безнаказано. Договорът със семейството ти все още е валиден и по един или друг начин ще те закарам до Дейна. След което ще осигуря храна за народа си.

За един... за два удара на сърцето пространството между тях - нишките, горящи между двамата, - лумнаха в една ярка, алена нишка.

Изьолт обаче нямаше време да определи нюанса точно - дали беше уплътняваща се нишка на любовта, или на непростимата ненавист - тъй като цветът избледня, а тя се зачуди дали всичко това не беше плод на собственото ѝ въображение.

Беше почти забавно колко бързо гордо изправената снага на Сафи се озова в капана на железата - като набито куче. Неподвижна. Приклещена. Без изход.

При това без никаква съпротива. Просто се беше подчинила, учудена, че е готова да приеме оковите толкова лесно. Учудена къде се беше загубила способността да нападне. Да побегне. Какво ѝ оставаше от предишния ѝ живот, ако загубеше и умението си да бяга? Къде щеше да иде щастливото съществувание, изпълнено с таро, кафе и мечти?

Всичките ѝ надежди за свобода бяха изпепелени. Нямаше място, което да нарече „свое“ заедно с Изьолт. Нямаше как да избяга от двора на император Хенрик, от кроежите на чичо си Ерон и от живота като веровещица-беглец.

Изьолт обаче беше спасена. Раната ѝ беше излекувана и тя беше спасена. Заради това си струваше, нали ?

Сафи се загледа в нишкосестра си, която се тътреше след Мерик по палубата - умоляваше го с безизразно лице, въпреки погнусата на моряците около себе си. Мерик не ѝ обръщаше внимание; той се покатери на квартердека, зае мястото си на руля и заповяда ветробарабанът отново да подеме ударите си.

Изьолт се отказа. Спря пред стълбата към вътрешността на кораба и се обърна към Сафи. Изглеждаше по-безпомощна дори от миговете, в които беше на прага на смъртта.

Заваля. Нежният ръмеж по кожата на Сафи би трябвало да я успокои, но всъщност тя имаше чувството, че вали киселина. Загуби се в самата себе си. Светът сякаш я задушаваше. Не можеше да помръдне крака. Беше в капан, а капанът - в нея самата. Завинаги щеше да си остане такава. Затворена в това тяло, в този ум. Окована в собствените си грешки и нарушени обещания.

„Затова всички те изоставят. Родителите ти. Чичо ти. Хабим и Матю. Мерик”.

Името на принца заеча в ушите ѝ. Затуптя в едно със сърцето ѝ, с дъжда. В едно с барабана.

Той искаше просто да спаси родината си, но Сафи не се беше трогнала от това - нито заради него, нито заради живота на всички, които зависеха от него.

Изьолт залитна по палубата към нея с посърнало, бледо лице. Беше ѝ останала единствено тя, единственото късче от стария ѝ живот. Колко време обаче оставаше, преди и тя да се откаже?

Изьолт стигна до нея и се отпусна на колене.

- Отказва да ме изслуша.

- Трябва да си починеш - рече Иврен. - Прибери се в каютата.

Сафи потръпна, а веригите ѝ издрънчаха. Беше забравила, че монахинята беше окована до нея. Дотолкова се беше вглъбила в себе си, че беше забравила всички останали.

Както правеше винаги.

Поради егоистичната ѝ алчност за главата на Изьолт беше обявена награда. Което я беше принудило да напусне Веняса - и незнайно как да получи омагьосана стрела в ръката. После пък, когато Сафи беше подхванала битка в нейно име - решена да направи всичко по силите си, за да се отплати на половинката си и да я спаси от бедите, които ѝ беше навлякла, - беше навредила на другиго. На много други хора. Ограниченият ѝ поглед я беше повел по коварен път, а сега Мерик, Кълен и целият им екипаж плащаха цената.

При тази мисъл думите, които чичо Ерон ѝ беше казал във Веняса, оживяха в сърцето ѝ.

„Щом камбаните ударят в полунощ, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила.“

Беше направила точно това, нали? В полунощ беше изоставила ролята си на домна. Отново беше подхванала старото си безразсъдно, безсмислено съществуване.

Обаче... тя отказа да приеме това. Отказа да се превърне в онова, за което я мислеха Ерон... както и много други. Беше затворена в това тяло, в този ум, но това не означаваше, че не можеше да се отвори навън. Не значеше, че не може да се промени.

Тя кръстоса очи с Изьолт, чиито бяха хлътнали и грееха неистово.