Вариант 13 - Страница 2

„Отпусни се, Ели. От лекарствата е.“

И тя най-сетне осъзнава къде е. Прибраните паякообразни ръце на автохирурга прекосяват част от полезрението й, докато носилката хлътва в едно от гнездата за преглед. Обзема я облекчение. Нещо не е наред, но самата тя е там, където трябва да е. „Гордостта на Хоркан“ е снабден с най-добрите автоматизирани медицински системи, които може да конструира КОЛИН — чела го е в една брошура на Колониалната инициатива. Колкото до корабния изкуствен интелект — или корабният н-джин, както го наричат всички — той пък бил щателно проверен и обновен две седмици преди да потеглят. „А има и граници на пораженията, които може да сполетят едно криозамразено тяло, нали така, Ели?“ Органичните функции се забавят до минимум под въздействие на ниските температури, същото важи и за болестотворните гадинки, които може да си носил в себе си.

Ала паниката, предчувствието за надвиснала и неотвратима беда не я напускат. Усеща ги притъпени и настоятелни, като куче, което ръфа крайник, обезболен с местна упойка.

Обръща глава настрани и го вижда.

Залива я още една, по-силна вълна на облекчение — вижда нещо познато.

При едно пътуване до Европа е посетила Museo della Sindone в Торино и никога няма да забрави централния им експонат — измъчения образ, запечатан в плащаницата. Стояла е в сумрака от другата страна на бронираното стъкло сред почтителния шепот на вярващите. Атеист по убеждения, тя е изпитала странно вълнение при вида на лицето с остри черти и хлътнали страни, което я гледа от вакуумната камера. То й се е сторило свидетелство за човешко страдание, страдание, което прави на пух и прах претенциите за божественост и обезсмисля засвидетелстваната му почит. Поглеждаш лицето и оставаш поразен от упоритата, инатлива способност на органичния живот да оцелява, от вродената, озъбена съпротива, с която те е дарил дългият и трънлив път на еволюцията.

Все едно гледа същия човек. Тук, сега.

Подпрял се е на висок шкаф в ъгъла и я гледа: жилести ръце, скръстени пред мършави гърди, ребрата се четат дори през тениската, дълга права коса виси покрай тясно лице, още по-изпито заради болката и нуждата, които излъчва. Устата му е твърда линия, врязана между острата брадичка и тънкия нос. Изпъкнали скули, хлътнали страни под тях.

Сърцето й замира, после започва да се мята вяло в гърдите. Тя среща погледа на мъжа.

— Да не би… — И с тези думи съзнанието й се отваря за ужасната истина, която бързо го запълва до критичната точка, чудовищна истина, която умът й все още трескаво се мъчи да отхвърли. — Коляното ми ли е? Кракът ми?

Внезапно и незнайно откъде намира сили да се надигне на лакти и да погледне.

Видяното се сблъсква челно със спомените.

Писъкът си пробива път през гърлото й като дрелка и разкъсва за миг плътната паяжина на опиатите. Няма как да знае колко слабо е прозвучал викът й в студените измерения на лазарета, но вътре в нея крясъкът сякаш разкъсва тъпанчетата й и разкритието, което идва с него, спуска пред очите й черна пелена, която всеки миг ще я засмуче докрай в мрака си. Знае, че писъкът не е заради онова, което вижда.

Не е заради грижливо бинтования чукан на дясното й бедро, което свършва двайсетина сантиметра под хълбока — не е това.

Не е заради внезапното осъзнаване, че болката в коляното е фантомна болка в крайник, който вече не й принадлежи — не е това.

Пищи заради спомена.

Споменът за носилката, която се движи по-тихия коридор, после лекото подрусване, когато завива към лазарета, а после, през воала на опиатната мъгла, пронизителният писък на хирургическия трион, по-ниският стържещ звук, когато трионът захапва костта, и тихото съскане на обгарящия лазер накрая. Споменът за последния път и влудяващото, смразяващо осъзнаване, че ще се случи отново.

— Не — изхърква тя. — Моля ви.

Дългопръста ръка притиска топло челото й. Образът от Торинската плащаница надвисва над нея.

— Шшшш… корморанът знае защо…

Движение привлича погледа й. От спомените си знае какво е. Потайните движения на разгъващите се паякообразни ръце, когато автохирургът се събужда.

Грейнала стомана…

Най-накрая откри Грей в един лагер за предмарсова подготовка оттатък боливийската граница с Перу. Криеше се зад евтина лицева операция и фалшивото име Родригес. Само по себе си това не беше лошо прикритие и сигурно би издържало стандартна проверка. Проверките в подготвителните лагери си бяха спечелили лоша слава — истината беше, че тук не им пукаше много кой си бил, преди да подпишеш договора. Все пак имаше няколко очевидни признака, които насочваха посветените по вярната следа, и Карл — с методична целенасоченост, която започваше да прилича на отчаяние — ги търсеше вече от седмици. Знаеше, че Грей е някъде горе, в алтиплано, високите плата на Андите, защото следата водеше натам след Богота и защото къде другаде в края на краищата би избягал един вариант тринайсет. Знаеше го, знаеше също, че е само въпрос на време следата да се появи и някой да съобщи където трябва. Освен това си даваше сметка, че при всичките подготвителни програми, никнещи с невиждана бързина, за да посрещнат растящото търсене, времето работи за другия. Нещо трябваше да изскочи, при това скоро, иначе Грей щеше да изчезне, а Карл да се прости с наградата си.

Така че когато пробивът най-сетне дойде и дребното сведение, изплува в мрежата от контакти, която той цедеше от седмици, Карл трудно сдържа нетърпението си. Идеше му да зареже грижливо изграденото си прикритие, да активира кредита си от Агенцията, да си сложи значката и да наеме най-бързото високопроходимо превозно средство, което можеше да се намери в Копакабана. Идеше му да прекоси границата със скоростта и безцеремонността, които можеше да осигури само Агенцията, да вдигне пушилка по пътя — а заедно с пушилката, уви, и слухове, които щяха да стигнат до лагера преди него и Грей щеше да се покрие по най-бързия начин, нещо напълно възможно дори с минималната местна подкрепа.

Така че сдържа нетърпението си.

Възползва се от помощта на един-двама местни, които му дължаха услуга, и така си осигури превоз през границата с взвод военни свързочници — в каросерията на древен патрулен камион с избелялото, почти неразличимо лого на колониална корпорация от двете страни на бронирания корпус. Войниците бяха от редовната перуанска армия, сбирщина от най-най-бедните семейства по крайбрежието, впоследствие преведени на служба към корпоративната сигурност. Нямаше да им платят много повече от стандартното заплащане на отбиващите редовна военна служба, но отвътре камионът беше една идея по-луксозен по военните стандарти, а като че ли имаше и климатик. Така или иначе, те бяха корави момчета и млади — от онзи вид млади хора, каквито вече рядко се виждаха в западния свят, наивно доволни от трудно постигнатата си физическа подготовка и евтиния престиж на военната униформа. Всички го посрещнаха с широки усмивки и разнообразен набор от развалени зъби, нищо че повечето нямаха и двайсет години. Карл реши, че гостоприемството им се дължи на неведение. Сигурен беше, че тези хлапета нямат представа колко кожи смъква от гърба на корпоративните си клиенти висшето им командване за техните услуги.

Затворен в тресящия се, вонящ на пот търбух на камиона и замислен за шансовете си да залови Грей, Карл определено би предпочел да изтърпи пътя в мълчание. И без това не обичаше да говори — по принцип. Смяташе, че разговорите са силно надценявани като начин да си прекараш свободното време. Но си има граници на мълчаливостта, когато се возиш гратис. Така че изцеди от себе си нещо като разговор лека категория за предстоящия след седмица плейоф между Аржентина и Бразилия, с минимално участие в последвалото надвикване, колкото да не бие на очи с мълчанието си. Подхвърли това-онова за Патриция Моката и редно ли е жени да бъдат капитани на отбори, които все още са съставени предимно от мъже. Спомена няколко имена на ключови играчи. Каза едно-две неща за тактиката на двата отбора. Момчетата захапваха охотно.