Тютюневият човек - Страница 5
Така или иначе, понеже при изнасяне на беседата по-голяма част от публиката бе останала на улицата, предложено бе сказката да се повтори, по сега в големия салон на градското казино.
Пристигнах в казиното с известно закъснение и отпърво помислих, че и тоя път залата не е побрала слушателите, защото още отдалеч зърнах до входа оживена тълпа. Когато се приближих и се ослушах във възгласите па множеството, разбрах, че това са слушатели от особен вид. Голяма част от тях, въоръжени с дебели бастуни, се уговаряха без сянка на конспиративност за предстоящите действия. Имаше и няколко ученици, между които зърнах познатия ми легионер.
Влязох в салона със свито сърце. Баща ми бе изправен зад катедра, малко блед, но спокоен. Той имаше тих глас, затуй в залата бе поставен високоговорител. Това не облекчаваше особено положението, защото доста високоговорители седяха и сред публиката, като след всяка фраза на докладчика скачаха и му отправяха груби въпроси или обидни възгласи. Стария млъкваше и търпеливо чакаше шумът да стихне, а после наново невъзмутимо продължаваше.
Не знам колко време мина в тая игра, додето вратите изведнаж се разтвориха и в салона нахълта с викове и размахани бастуни познатата вече тълпа. В същия миг две редици слушатели от залата се изправиха, вдигнаха столовете над главите си и като разбутваха грубо публиката, се насочиха в заплашителна фаланга към трибуната.
Баща ми млъкна, разбрал, че сказката е свършила и почва нещо друго. Той напусна катедрата, но вместо да се отправи към изхода зад сцената, както би постъпил всеки по-предпазлив човек, излезе съвсем напред и застана на ръба на подиума срещу приближаващата озверена тълпа. По-късно ми се е случвало още два пъти да го наблюдавам при подобни тревожни обстоятелства и да забележа, че заема все същата тази малко вцепенена и предизвикателна поза. Не знам дали искаше да покаже на глутницата, че не се плаши от бой, или се опитваше да я обуздае с острия си пронизващ поглед. Въпросът е там, че животните и особено известен вид животни трудно се обуздават с поглед. Така че от слабото телосложение на баща ми едва ли щеше да остане много нещо, ако приятелите му от залата не бяха наскачали. Едни влязоха в схватка с побойниците, а други насила извлякоха сказчика през задния вход тъкмо когато полицията най-сетне реши да се намеси.
Вечерта, след като Стария се прибра, не пропуснах да му кажа, че съм видял сред глутницата познатия легионер.
— Не те ли повика да вземеш участие в представлението? — засмя се баща ми.
Туй бе казано на шега, но в момента аз я усетих болезнено и той, изглежда, забеляза това, защото добави, вече сериозно:
— Трябва да знаеш, че не държа да ви натрапя своите идеи, обаче държа да възприемете идеи чисти и благородни.
Тия идеи — чисти и благородни, но различни от бащините ми — аз почнах да ги възприемам в горните класове на гимназията. И се случи нещо, за което тогава не си давах сметка и което едва по-късно, когато съм мислил по него, често ме е озадачавало: фактът, че бях възприел други и в известни отношения противоположни на неговите възгледи, не създаде дори сянка на отчуждение между мене и Стария, а, напротив, сякаш повече ни сближи. Между другото, защото в къщи се бе появил един опонент, с когото можеше да се разговаря, сиреч да се спори по важни въпроси.
Опонентът бях аз и следва да призная, че особено в началото се опитвах да отстоявам позициите на материализма не толкова с познания, колкото със самонадеяност. Това понякога забавляваше баща ми, когато ме поставяше натясно, но понякога го и дразнеше:
— Комунизмът може да изглежда нещо лесносмилаемо като политическа програма, но марксизмът не е наука за прости хора — казваше той в подобни случаи. — Ти си уж против религията, а си създаваш сам религия от пет принципа, които дори не си проумял както трябва. Преди да ставаш пропагандист на едно учение, не е зле да го опознаеш.
Веднаж, когато при един от тия спорове не на място употребих някаква чужда дума, баща ми забеляза с оня кротък глас, който употребяваше, когато казваше нещо, което може да те оскърби, сякаш за да ти внуши да не обръщаш внимание на оскърблението, а да се опиташ да вникнеш в смисъла:
— Георги Димитров произнесе защитната си реч в Лайпциг на чист немски език, а ти и своя език не си се постарал да научиш. Димитров с културата и логиката си респектираше дори враговете си, а ти принуждаваш баща си да ти поправя грешките…
Днес по-трудно от когато и да било мога да кажа дали съм усвоил достатъчно тая сложна наука, марксизма. Знам само, че едва ли бих си дал труд да науча много от наученото, ако не живеех под един покрив с тоя спиритуалист и мистик, какъвто беше по онова време Николай Райнов. Всеки спор с него ми разкриваше някоя празнота във възгледите ми. И след всеки спор аз се затварях и се ровех в книгите, за да запълня тази празнота. Баща ми беше безпощаден като опонент и заедно с това — колкото и абсурдно да звучи — безусловно коректен като събеседник. Случваше се понякога, когато бе в добро настроение, да се подиграе добродушно със самомнението ми, но не помня ни веднаж да се е подиграл с идеите ми.
По силата на обстоятелствата аз получавах възпитанието си колкото сред книгите, толкова и сред уличните нрави. Стария се отнасяше твърде неприязнено към тая втора школа и тежко ми, ако се случеше да се върна с раздрана риза или разкървавено лице от някое махленско сражение. Затова една вечер, когато се прибрах в подобен вид, събух обувките си в антрето и опитах да се промъкна в стаята незабелязано. Синините ми обаче тоя път не бяха резултат на гаменски двубой, а на политическа демонстрация, дето бях получил доста болезнени удари. Тъкмо прекосявах хола, когато баща ми излезе от кабинета си.
— С кого си се бил? — запита той и погледът му потъмня.
— С никого. Бях на манифестация…
— А, на погребението на Малинов… — сети се Стария. — Е, добре са ви наредили.
И продължи към кухнята, додето аз недоумявах как така ми се е разминало.
Не е нужно да се подчертава особено, че и в гимназиалния период, пък и дълги години по-късно бях твърде слаб в теорията, за да полемизирам с един човек, който водеше публични полемики с професорите ми по философия. Но тая работа, която аз не можах да свърша, я свършиха до голяма степен книгите.
Баща ми още на младини се беше запознал с по-важните трудове на Маркс и Енгелс, ала ги бе разгръщал с предубеждението на една предварително възприета спиритуалистична позиция. Сега нашите спорове отново пробуждаха интереса му към марксизма и той четеше всички ония книги, които в странствуването си от ръка на ръка стигаха и до мене.
С течение на времето в съжденията на Стария почнаха да настъпват промени. У човек като него развитието на тия промени бе трудно уловимо, тъй като те често пътя с месеци и години се таяха зад мълчанията му. Но понякога, в разговор на чаша, той ненадейно казваше нещо, което сепваше събеседниците му, или заран, докато преглеждаше вестника, пускаше някоя хаплива реплика. Заранният вестник заедно с голямата чаша кафе беше за него обичайният преход от часовете на съня към часовете на работата.
Промените в мисленето на Стария, разбира се, не можеха да бъдат само резултат на книгите, защото това бе човек, преял от книги. Всъщност, макар да минаваше за буржоазен писател и буржоазен учен, той винаги бе живял като несретник в буржоазното общество. Николай Райнов бе твърде подозрителен и твърде своенравен мислител, за да се ползува с благоволението на силните на деня, а заедно с това бе твърде усамотен, за да се сближи с хората, сред които му беше мястото. Той ненавиждаше заможните среди, които наричаше „света на бакалите“, презираше благообразните им порядки, не пишеше писма, не отговаряше на честитки, не пращаше никому книгите си с посвещения и страшно мразеше да ходи по гости. Гавреше се с духовенството, подиграваше се с царя, с генералите му, с професорите министри или кандидати за министри — по онова време те бяха много, — а Хитлер още от годините на появата му наричаше „бояджията“. Волнодумството и свободомислието му се проявяваха главно когато не трябваше, т. е. когато беше в компания, защото само тогава ставаше приказлив, така че нищо от това, което говореше, не оставаше в тайна. А това, което говореше, прибавено към това, което пишеше, бе предостатъчно, за да му осигури сума неприятни последици. За романа „Между пустинята и живота“ го отлъчиха с анатема от църквата и седем години изтекоха, додето един съученик на баща ми се осмели тайно да извърши църковния обред над стриганата ми глава, понеже без кръщелно свидетелство не ме приемаха в училище. Едва изпратен със съдействието на един министър земеделец в Париж, баща ми бе лишен от командировката и оставен без средства да си плати дори наема и пътя за връщане, така че трябваше заедно с майка ми да плете обувки, за да скърпи някак положението. През 1923, надушили, че Стария е член на Помощната организация, в къщи нахлуха военни и направиха обиск, от което аз бях много горд, понеже станахме популярни в махалата. Сказките по въпроси на изкуството, които години наред доброволно и безплатно изнасяше всеки неделен ден, внезапно бяха забранени без всякакви обяснения от властта. Забранен бе и юбилеят му през 1939 г. Фашистките организации водеха кампания срещу него, Бадев и бадевци му посвещаваха злъчни статии, вдигаха се гласове за уволнението му като професор, понеже пеел със студентите си „Интернационала“.