Тютюневият човек - Страница 4

Книгата беше и единственото нещо, за което Стария бе готов да отдели средства без възражения и мръщене. Не си спомням да съм му поискал някога пари за книга и да е отказал или да е отвърнал с обичайното си за други случаи „ще видим“, което на неговия език означаваше „не разчитай твърде“. Когато през 1938 у нас започнаха да се получават съветски книги, аз носех в къщи каталозите и подчертавах изданията, които исках да изпиша, а баща ми ги преглеждаше, добавяше още някои заглавия и даваше необходимата сума.

За всички останали разходи — с изключение на най-необходимите — баща ми бе по-скоро труден. Той смяташе, че е развращаващо един човек да разполага с пари, преди още да се е научил да ги печели. Пет лева за кино можеха да му се поискат без особен риск не по-често от веднаж седмично и преди това да стане, ние дълго се съветвахме и пазаряхме с брат ми кой от двамата да се нагърби с деликатната мисия. Други разходи за удоволствия изобщо не се предвиждаха.

Стария не само не бе скъперник, но не беше и особено пестелив човек и ако проявяваше известна твърдост по финансовите въпроси, правеше го единствено в интерес на възпитателната роля, която след смъртта на майка ми бе легнала върху плещите му. Спомням си още как една едничка заран се осмелих да му поискам пари за баничка.

— За какво ти е баничка? — вдигна вежди баща ми, като че бях поискал не баничка, а вещ с неизвестно предназначение.

— Ами за закуска през голямото междучасие.

— Банички ядат само глезените деца на богаташите. А в това време бедните гризат филийката с чубрица. Тебе няма ли да те е срам да се тъпчеш, докато други наоколо преглъщат слюнката си?

Кварталът около „Докторската градина“, дето живеехме тогава, бе през ония години богаташки квартал. Баща ми гледаше с мълчаливо презрение на обитаващите в съседство парвенюта и „силни на деня“ и не одобряваше инцидентното ми другаруване с някои техни синчета, макар по обичая си никога да не ми поставяше забрани. Веднаж, когато бях ходил у един свой съученик, дете на бивш министър, и се оплаках, че е отказал да ми даде някаква книга за четене, Стария забеляза:

— Защо ходиш там? Не виждаш ли, че се унижаваш? Баща ти не е нито бивш, нито бъдещ министър, така че няма какво да ходиш там.

Като говоря за възпитателна роля, съвсем нямам предвид, че Стария се бе превърнал в нещо като бавачка. Всъщност той продължаваше да си седи все там, дето му беше мястото за цял живот — пред бюрото и над ръкописите, и сякаш ни оставяше да вършим каквото си щем. И все пак по някакъв неуловим начин, с помощта на бегли и уж случайни въпроси по време на обеда или с краткотрайни прескачания до нашата стая, когато си учехме уроците, той бе напълно в течение на работите ни и винаги съумяваше да ни въздействува, понякога с думи, а понякога с мълчанията си.

Мълчанията му бяха за нас най-страшното. Те траеха по цяла седмица и означаваха, че провинението ни е преценено като тежко. В такива периоди Стария преставаше да употребява дори обичайните си „да“ и „не“ и над целия дом лягаше непоносима тягост. Не се решавахме да искаме прошка и да обещаваме „няма вече“. Той не бе ни научил на подобни маниери, защото ги смяташе за унизителни и защото не отдаваше голямо значение на словесните декларации. Инквизицията на безмълвието се прекратяваше само когато се случеше по време на обеда да кажеш примерно:

— Днес ме изпитаха по аритметика и получих пет.

— Хубаво… — промърморваше Стария. И макар това „хубаво“ да бе изричано с половин уста, то вече предвещаваше скорошно разведряване.

Той ни респектираше не с плесници, към които никога не прибягваше, нито дори с обстойни иззидания, а само с принципността си, като при всеки случай ни даваше ясно да осъзнаем кое е хубаво и кое — лошо, и още по-ясно да разберем, че лошото той не търпи нито у себе си, нито у другите. Най-лоши неща за него бяха мързелът и егоизмът. Но лоши бяха и лъжата, грубостта, самохвалството, нечистотата във външността, в поведението или в езика.

— Тази дума е неприлична дума. Тя е грозна и по смисъла, и по звученето си — ще каже той, когато някой от нас изтърси току-що научения уличен лаф.

И тая бележка беше достатъчна, за да престанем да кокетираме с лафа.

Когато брат ми постъпи в академията и за пръв път се яви на изпит по история на изкуството, баща ми му писа двойка.

— На другите за такъв отговор не пишеш двойка — осмели се да забележи брат ми, когато се върна в къщи.

— Вярно. На чуждите синове за толкова знания пиша четири. Но понеже ти си мой син, а не чужд, писах ти слаб — отвърна невъзмутимо Сгария.

Подтекстът беше достатъчно ясен, обаче брат ми все още не можеше да надвие огорчението си:

— Ама нали за всички трябва да има еднаква мярка…

— Еднаквата мярка я държи в джоба си само господ. Аз не съм господ. Когато се яви някое момче, което, за да следва, е принудено да мие чинии в ресторанта, не мога да искам от него това, което съм длъжен да искам от тебе, дето имаш подръка толкова енциклопедии.

От всички енциклопедии, които ни бяха подръка, ние използувахме най-много оная, която се наричаше Николай Райнов. Щом срещнехме някаква непозната дума или неизвестно име, щом ни потрябваше някоя дата или събитие, ние се изправяхме пред бюрото на Стария в очакване да допише фразата си.

— Какво има?

— Преведи ми, ако обичаш, това изречение…

Или:

— Какво значи „азимут“?

И баща ми се навеждаше над „Анабазиса“ или търпеливо почваше да обяснява какво значи „азимут“. Той бе в състояние да отговаря изчерпателно на най-различни въпроси от най-различни области. Владееше всички европейски езици, и древните, и новите, с изключение на скандинавските и на унгарския. Бе ги изучил сам, с помощта на ръководства, и макар че не ги ползуваше говоримо — говоримо той рядко ползуваше и родния си език, — но ги владееше достатъчно, за да чете без речник. Четеше с увлечение и художествена литература, и книги по изкуството, и трудове за специалисти по история и археология, по ботаника и астрономия, по философия и социология, по психология, етика, история на религиите и какво ли не. Понякога се случваше естествено въпросът ни да засегне нещо забравено или неизвестно на Стария. Но в такива мигове той само вдигаше опушените си от тютюна пръсти, което означаваше „чакай“, разтваряше някой от шкафовете и след минута намираше необходимия за справката том.

Живата енциклопедия не бе предназначена само за семейно ползуване. При Николай Райнов идваха всякакви хора, често съвсем непознати, за да търсят най-различни упътвания във връзка с научните си трудове, дисертации или самообразователни нужди. Ако посетителят имаше нещастието да се яви в неподходящ час, рискуваше най-много да бъде отпратен с молба да дойде подир един или два дни. Баща ми смяташе, че е безнравствено да отказваш на други знанията, които сам си получил от други. И, което беше още една негова черта, винаги изразяваше ясно личното си мнение, но никога не го натрапваше.

С тая негова черта се сблъсках, когато бях в първия гимназиален клас. Един ден след края на занятията към мене се залепи някакъв ученик от горните класове и предложи да ме изпрати, за да си поговорим по пътя. Говоренето започна с благородни съждения за националните идеали и за необходимостта да се очисти обществото от корупцията и мизерията, а завърши с апел да се включа в известната по онова време организация на „националните легиони“. Поканен бях да посетя и един от следващите сборове на софийския легион.

По време на обеда разказах на баща си за станалото и доста обстойно му предадох обаятелната проповед на легионера.

— Всеки хвали стоката си — обобщи Стария, когато свърших.

— Ама твоето мнение какво е? — запитах, макар че мнението му беше доста очевидно.

— Щом те занимават подобни въпроси, иди, виж какво правят тия хора, пък после ще приказваме.

Случаят обаче така подреди работите, че можах да видя какво правят легионерите и без да ходя на сбор. Една седмица по-късно баща ми трябваше да изнася сказка за „Свободното зидарство“. Той бе излязъл съвсем наскоро от тази организация, разочарован, че зад нейните високонравствени девизи се крият нрави и деяния от съвсем друго естество. Тъкмо затуй вече се бе опитал веднаж да изложи публично причините за отдръпването си. Сказката се бе състояла в елин претъпкан салон, смущавана и прекъсвана с предизвикателни въпроси от страна на насядали сред публиката фашисти. Фашистите по свои съображения бяха противници на масонството, но тълкуваха напускането на ложата от баща ми като маневра, позволяваща му да рекламира тая организация и в същото време да заема позата на обективен и критичен свидетел. Те намираха основание за подобни подозрения в употребяваните от баща ми думи като „свобода“ или „братство“, убедени, че „добрият българин“, както се казваше по онова време, не допуска в речника си подобни термини. Въпреки младостта си аз имах достатъчно лични наблюдения, за да знам дали отдръпването на баща ми бе резултат на маневра, или на дълбоко и горчиво разочарование. Обаче това е друга история.