Тютюневият човек - Страница 3

— Приятел ми е от фронта. Хайде, че имам работа.

Човекът, който минаваше за „изтънчен естет“ и „духовен аристократ“, не виждаше нищо необичайно в дружеския разговор с един криминален престъпник. Рангът и занятието за него бяха без значение. Общуваше много повече с учениците си, отколкото с колегите професори. Студентите му идваха да го посещават в къщи или да го канят на веселбите си.

Случваше се, разбира се, понякога да се заблуждава в хората, но много по-често успяваше само в един бегъл разговор да ги разбере.

— Тоя Ноздрев повече не ми го води! — каза той веднаж, след като се бях явил с един шмекер и самохвалец, предлагащ да издаде някаква книга на баща ми.

Стария за по-кратко имаше обичай да характеризира познатите си с литературни прозвища. По примера му и аз понякога използувах тоя похват, но не винаги улучвах.

— Не е лош човек — казвах за някой близък, — само пада малко Дон Кихот.

— Дон Кихот ли? — възразяваше баща ми. — Той си е жив Тартарен.

Многобройните и често странни връзки на Стария съвсем не разпръскваха фантастичната легенда около него, а на свой ред я подхранваха. Някои го обявяваха за чудак, а други — направо за „извеян“, както се бе изразила сестрата на моя съученик.

Имаше и хора, които считаха, че безразборното общуване на баща ми с най-различни типове е предизвикано от писателска корист — да колекционира разновидности на човешката фауна. Не ще и дума, че у него писателското любопитство винаги бе будно, но във връзките му с околните то никога не стоеше на преден план. Да се ограничава с разглеждане на хората през увеличително стъкло за него означаваше да заема ролята на лекар, който изследва болния не с цел да го лекува, а с цел да изучава просто особеностите на болестта.

Пристрастието бе черта на темперамента му. Станал свидетел на нещо, той не можеше да не вземе страна. Тъкмо затуй, макар на младини да бе приемал възгледа на политическата незаангажираност, писано му бе — още преди да стигне до нашите позиции — да се заангажира в една политическа драма: македонската. Не искам да кажа, че заряза писателската си работа и се впусна в борба с тероризма — това не бе в характера му. Но тъкмо като писател и въпреки заплахите той застана на страната на хората, които в ония дни бяха разстрелвани по софийските улици, защото над убийците лежеше защитната сянка на двореца.

Стария проявяваше винаги пристрастие към участта на хората и в същото време не обичаше да се рови в живота им, да любопитствува или да раздава оценки и присъди за неща, които не познава отблизо. Спомням си как една вечер у дома дойде Кръстан Поптодоров, същият протогеровист, дето някога се бе укривал в кабинета на баща ми. Той току-що бе излязъл от затвора и беше съвсем редно да се отпразнува събитието. Приказвахме и седяхме до късно. Кръстан бе спокоен и невъзмутим, сякаш не идваше от затвора, а от почивна станция, Преспа у пас, на заранта изпи кафето си, прочете вестника и все тъй спокойно се сбогува. Същия ден той закла жена си с нож зарад изневяра и се застреля.

— Абе то, когато един човек свикне да вади оръжието, както вади носната си кърпа… — взех да коментирам аз на вечерята.

— Не се произнасяй по неща, от които нямаш понятие — сряза ме Стария. — Аз познавах по-добре от тебе тоя човек.

И той се задълбочи в книгата си, за да покаже, че не само по-добре го е познавал, но и по-добре от мене знае да мълчи. Баща ми презираше елементарните оценки, изказвали по повод на сложни неща, и умееше да спазва оная граница, която не всички ние виждаме, но която доста отчетливо разделя отзивчивостта от клюкарското любопитство.

Докато майка ми бе жива, тя бе главното действуващо лице в живота ми, а баща ми стоеше по-скоро някак встрани, като човек, който присъствува в тоя дом, но е твърде зает, за да взема участие в делничната му суетня. Когато мама почина, ролите се смениха: баща ми бе принуден да поеме на гърба си семейните грижи, а майка ми остана мълчаливо да присъствува в спомените ни, в портретите, във всяка вещ, подредена от нейните грижливи ръце.

Тя присъствуваше неизменно и в мислите на Стария. Оттук нататък — въпреки един краткотраен втори брак — той трябваше да изживее целия си живот като вдовец, защото не можеше да забрави тая, която за него си остана единствената.

Домът, който майка ми с най-оскъдни средства се бе постарала да направи приветлив и уютен, добиваше с течение на годините все по-занемарен вид. Чергите и завивките бяха окъсани, столовете — пробити или вързани с тел, картините, поставени някога да красят стените, сега ги загрозяваха, опушени и потънали в прах. Тая обстановка никак не смущаваше баща ми, между другото защото рядко я забелязваше. Той бе приучен да отделя на битовите нужди тъкмо толкова внимание, колкото според него те заслужаваха, за да може да продължава съществуването си, тоест да работи. Беше му безразлично какво ще обядва и додето обядваше, вниманието му бе насочено не към храната, а към книгата, която четеше, дъвчейки бавно залците. Носеше костюмите си по десет години, а последният му балтон вероятно бе и вторият в живота му, защото изтрая четвърт век. Това бе един извънредно здрав и дебел балтон от някакъв бежов вносен плат и когато баща ми, какъвто си бе мършав, го обличаше, изглеждаше, като че слабото му тяло е настанено в шперплатова опаковка. Най-странното е, че въпреки продължителната употреба дрехите му бяха винаги безукорно чисти и изглеждаха почти нови.

Едничкото нещо, което съществуваше в квартирата ни в почти неограничено количество, бяха книгите. Те изпълваха шкафовете и многобройните етажерки, трупаха се на грамади в два от ъглите на кабинета и върху едно неизползувано за работа бюро. Баща ми бе приспособил за библиотеки дори и гардеробите, нещо естествено за един дом, където дрехите са малко, а книгите — много.

Отпърво цялото това богатство бе недостъпно за мене по две главни причини: от една страна, Стария не обичаше да ровят из кабинета му, а от друга — библиотеката, въпреки внушителния си обем, бе крайно бедна откъм ония шедьоври, които можеха да ме развълнуват — романите на Майн Рид или на Фенимор Купер.

Един ден в пристъп на домакинска прилежност поисках разрешение да обера праха от рафтовете и баща ми кимна в знак на съгласие. Операцията по чистенето ми отне цялата заран, защото, за да се избършат добре някои книги, налагаше се да се вадят от шкафа, а щом веднаж са извадени, нищо не пречеше и да се разгледат. Изпитвах благоговеен трепет от факта, че съм успял да се добера до тая светая светих, и не можех да се начудя, че всичките ми бащини книги, и подвързаните, и неподвързаните, изглеждат съвсем като нови, въпреки че бяха използувани толкова години.

— Мога ли да взема да прочета тоя роман? — запитах плахо, след като чистенето най-сетне свърши. Тоя роман бе „Престъпление и наказание“.

— Още не е за тебе — отвърна Стария, като вдигна очи от ръкописа и погледна обемистия подвързан том.

— Ама аз всичко разбирам, като го чета…

— Е, щом всичко разбираш…

Баща ми се усмихна с крайчеца на устните си, а после добави:

— Само че го пази. Книгата трябва да се уважава.

„Пази го“ поне в моята версия не означаваше непременно „върни го“. Тъй че, след като прочетох романа, аз го прибавих към малката купчинка на своите литературни съкровища, колкото да видя какво ще стане. Не стана нищо. Това ми вдъхна смелост при следващото почистване да поискам втора книга. А после почистванията на праха станаха нещо традиционно и година по-късно Стария, който рядко се сещаше за подаръци, ми купи голяма солидна етажерка, така че от тоя миг нататък вече разполагах с истинска своя библиотека.

Постепенно цялата художествена литература, събрана в кабинета на баща ми — а тя бе огромна, — премина в моята стая. Много по-късно, когато вече не живеех при него, получих и литературата по изобразителни изкуства — редки издания и скъпи разкошни албуми. Между нас казано, това бе от моя страна живо изнудване, тъй като баща ми работеше с тия книги, а аз тогава главно им се любувах. Но Стария само кимна в отговор на молбата ми и томовете се преселиха от вехтите олющени шкафове в новата ми квартира, където малко по-късно бомбардировките превърнаха в пепел облагата от некрасивия ми жест. Книгите бяха единствените вещи, към които баща ми изпитваше привързаност, една здраво вкоренена привързаност, която все пак той имаше силата и волята да преодолее само с едно безучастно кимане.