Тайното учение - Страница 39

Само катаклизмът с ужаса на ненадейността може да разтопи застиналата лава.“ (М.)

Едва ли е възможно да се установи точна градация на различните недостатъци. Вредата при всеки от тях зависи не само от характера на самия недостатък, но и от туй в каква степен е развит и с какви други слабости е съчетан. Безспорното е, че повечето пороци са свързани, както вече се спомена, с дълбоко вкоренената у нас себичност. Затова и вниманието ни винаги следва да бъде насочено към нея. При всяко наше намерение и всеки подтик за действие — колкото и безкористни да ни се виждат те — не е излишно да се запитваме: не е ли туй някакво поредно въплъщение на себичността?

Пълното освобождаване от себичността изисква такива продължителни усилия, че един човешки живот едва ли ще ни стигне. Степента на успехите ни в тая насока ще зависи и от пътя, изминат в предишните прераждания. Но силата на стремежа може чудотворно да съкращава и най-дългия път. Важното е у нас да загори подобен стремеж. А ако не можем да го извисим до необходимата степен, нека поне се вслушаме в прозаичния глас на здравия разум. Щом още не сме стигнали до етапа да съобразяваме и решаваме с оглед на Общото Благо, нека поне се опитаме да се погрижим за собственото си благо, нека разберем, че именно в интерес на своето Аз, следва да се отърсваме от себичността:

„Трябва да се освобождаваш от себичността, за да претвориш и утвърдиш светлото Аз. Себичността като раков оток се заражда от отсъствието на Агни. Да не забравяме, че себичността привлича и се храни с плътски въжделения и поражда зло…“

„Нека мисълта за преображение на сърцето бъде извор на радост. Много скърби и въздишки са от себичността. Много ужаси са от себичността. Необходимо е да спрем да мислим за ограниченията. Когато ни е дадено огнено зърно, трябва да се радваме, че носим такъв бисер, поради доверието на самата Йерархия.“ (М.)

Себичността подхранва различни пороци и ни тласка към различни тъмни дела. Но между тях има едно, което е най-страшно. Това е предателството. И съвсем без значение е, кой точно от слугите на себичността ни е подтикнал да извършим непоправимото — страхът, ненавистта или алчността. Никак не е важно дали Юда е предал Христос от любов към сребърниците, или от омраза към доброто. Каквито и да са причините, за предателството не съществуват смекчаващи вината обстоятелства, както не съществуват и степени в нанесената вреда. Последствията за жертвата нямат никакво отношение към участта на извършителя. Неговата вина при всички случаи е еднаква. Неговата съдба е при всички случаи решена. Той, именно той, извършителят, се е самоунищожил.

„Кое от злодеянията е най-разрушителното за монадата на злодея? Естествено, предателството. При такова престъпление най-рязко се променя вече включения ток и се получава ужасен обратен удар. Предателят не може да живее дълго в плътния свят. Но когато премине в Тънкия свят, то при отсъствие на животоносна енергия той е въвлечен в хаоса и подложен на разложение… Трябва да се разбере, че възвръщането в хаоса е преди всичко неизразимо болезнено… Нека тъй предупреждаваме хората, че даже от материална страна предателството е недопустимо. Предателят не само осъжда себе си, но заразява широки слоеве наоколо си, внасяйки огнени бури… Няма малко предателство, то е велико в злото и против Мирозданието.“ (М.)

Едва ли някой си представя, че трябва най-първо да преодолеем слабостите си, а чак подир туй да развием достойнствата. Ала неправилно е и да се мисли, че превъзмогнатите недостатъци автоматично ще се заменят от чертите, присъщи на духовно издигнати същества. Всеки от нас познава хора, ползващи се с реномето на „добри“ или „не лоши“, но които едва ли ще ни мине през ум да сочим като духовно издигнати. Качествата, също като недостатъците, са различни по стойност и това, че примерно, сме честни в деловите си отношения или добродушни, или отзивчиви още не означава, че сме отишли много напред по пътя на еволюцията.

А защо е нужно да отиваме чак толкова напред? — ще запита човекът без амбиции, приближил се към Учението с единствената надежда, че то ще му помогне да се измъкне изцяло или отчасти от житейските си бъркотии. Разбира се, съвсем не е необходимо, поне за този, който не чувства такава нужда. Нещо повече, трудностите, рисковете, заплахите могат да изчезнат лесно и изведнъж за нас, стига да си заровим главите в пясъка.

Лесно и изведнъж, наистина, ала само за късо време. Ние най-често тъкмо това и правим — заравяме си главите в пясъка, като се крием от очевидното в суетните грижи, в материалните стремежи, в тръпката на страстите. Само че — за късо време. Защото законът и закономерното развитие са неотменими. Отменими сме ние, когато се изправяме срещу закона. И тъкмо това е насъщното, което следва да разберем: че освен нас и нашите лични стремежи, съществува и неумолимият закон на еволюцията. И че нашето собствено съществуване зависи само от това — дали ще вървим по посока, очертана от неумолимия космически развой, или ще тръгнем срещу него, за да бъдем смачкани и отхвърлени в хаоса.

Именно затуй проблемът на нашето развитие е съдбоносен проблем, проблем на собствените ни интереси, а не второстепенен въпрос, който може да занимава само любителите на духовното самоусъвършенстване. И указанията, които ни дава Учението, са отражение не на някаква религиозно-етична догма, а на висшия закон на Целесъобразността — онзи верен компас, който толкова много хора търсят, а само малцина намират.

„По-добре да се отива към съня с молитва, отколкото с проклятие. По-добре да се започва деня с благословение, вместо с ожесточение. По-добре да се приема храната с усмивка, отколкото с ужас. По-добре да се пристъпва към труда с радост, отколкото с униние.“ (М.)

Даже прагматикът, който оценява всичко според практическия резултат и материалната полза, би следвало да разбере, че самоусъвършенстването е необходимо дори като практическа полза и като материален резултат.

„Самоусъвършенстването е Светлина, Самонаслаждението е тъмнина. Животът може да се строи тъй, че всеки ден да бъде краят, но животът може и така да се просветли, че всеки час да бъде начало… Трябва да се намери смелост, за да се преустройва животът, съответно на новите натрупвания. Да се умре в дядовите постели би било белег на средновековието. А ние ще посъветваме тези постели да бъдат отнесени в музея — така ще бъде и по-хигиенично. Не трябва утрешният ден да се ограничава според вчерашната мярка, иначе как ще се приближим към познанието на Огнения свят?…“ (М.)

Както за освобождаването ни от недостатъците, така и за придобиването на достойнства са създадени най-различни рецепти и ръководства. Без да отричаме ползата от този натрупан опит, следва да подчертаем, че Живата Етика не предлага система от подобни стандартни методи, защото се съобразява с индивидуалното своеобразие на учениците и знае, че туй, което може да бъде подходящо за едного, не винаги ще се окаже подходящо за другиго. Нашите лични стремежи и предпочитания най-добре ще ни подскажат с какво да започнем и как да продължим:

„В придобиването на качества не бива да се придържаме към някаква единствена система и последователност. Който сърдечно почувства влечение към постигане на търпението, нека изпълнява тази задача. Който се устремява към развитието на мъжество, нека натрупва този опит. На желаещия не бива да се запрещава да мисли за състраданието или да се самоизразява в сътрудничество. Най-лоши от всичко са условните, насилствените методи, когато заставят ученика да се устремява към най-далечното качество, което сега не ще бъде възприето.“ (М.)

Разбира се, тук става дума за придобиването на духовни и нравствени качества, а не на битови привички. Чистият и умерен живот, избягването на месна храна, на алкохол или на пошли наслади, всичко това благоприятства развитието на съзнанието, но не може да бъде самоцел. Много по-съществена е чистотата на мисълта. Именно затуй, в каквато и насока да започнем усъвършенстването, ние неминуемо ще трябва да работим с мисълта.