Тайното учение - Страница 36

Реакцията на раздразнение произвежда в организма ни т. нар. „империл“, субстанция, водеща в една или друга степен до отравяне и разлагане на тъканите и представляваща неподозираната от нас причина за редица болести.

„«Империл» — посочва Учителят — се нарича отровата на раздразнението… Отрова напълно конкретна, утаяваща се по стените на нервните канали и разпространяваща се по такъв начин из целия организъм. Ако съвременната наука би се опитала да изследва безпристрастно нервните канали, взимайки под внимание астралните токове, тя би се натъкнала на странно разложение на астралното вещество при минаването му по нервните канали — това ще бъде и реакцията на империла.“

Отделянето на империл става обикновено в степен, която изглежда невинна — човек не умира от едно раздразнение. Но ако вземем под внимание колко често се дразним, в случай че раздразнението не е наш постоянен спътник, можем да си представим в какви ужасни условия държим своя организъм, без да си даваме сметка, че тъкмо такива условия предизвикват някои ракови заболявания и тежки нервни разстройства. И когато при отрицателните си емоционални реакции имаме обичай да казваме „отровен съм“, ние дори не подозираме, че това е буквалната истина.

Да, вътрешното отравяне. Но то е само едната страна на въпроса, защото с думите на пренебрежение, гавра, ненавист — все едно дали са изразени мислено или гласно — ние, както вече видяхме, отравяме и пространството наоколо, с Което тровим другите и, разбира се, за втори път — себе си.

„Антипод на молитвата е сквернословието. То смущава и замърсява пространството. В градовете е забранено да има фабрики, пълни с отровни газове, но кощунствата и сквернословието са по-вредни по своите следствия. Хората не искат да се освободят от най-гибелното вещество, пораждащо страшни разрушения. Дори не говоря за болестите, причинени от замърсяването на атмосферата. По-ужасни от всякакви болести ще бъдат разрушенията на слоевете около планетата. А колко молитви и добри мисли се изискват, за да се запълнят тия пропасти и язви на пространството!… Опазете се от сквернословието!“ (М.)

С привичката да омаловажаваме всичко, ние и този път вероятно ще кажем, че една фраза на отрицание или една ругатня, изплъзнала се от устата ни, това е нищожна капчица в безкрайния въздушен океан. Само че колко такива капчици пръска всеки от нас всекидневно и какво правят тия десетки капчици, умножени по броя на земното население? Резултатът от подобна сметка е наистина потискащ. Той ще стане още по-потискащ, ако вземем под внимание, че милиардите отровни еманации са всекидневни, че те непрестанно се наслояват в пространството — защото са ужасно дълготрайни и техните отвратителни натрупвания продължават вече дълги векове. Единствено човек, добил способността да вижда невидимата, но съвсем реална духовна атмосфера, която ни заобикаля, може да има представа каква тъмна и гъста смрад изпълва въздуха около нас, възприеман от късогледите ни очи като прозрачен, ако не и кристално чист.

При това в случая се касае само за един вид отровни еманации — тия на раздразнението. А те, макар и най-чести, съвсем не изчерпват мрачния регистър на злотворните човешки излъчвания. Възникват прочее два въпроса: Първо, необходими ли са реакциите на отрицание и какво печелим от тях? Второ: в случай, че не са необходими, толкова ли е невъзможно да ги преодолеем?

Почти всеки човек, пред когото поставите първия въпрос, вероятно ще ви отговори, че отрицателните реакции — необходими или не — са във всеки случай естествени и законни. Чрез тях изразяваме своето мнение, даваме своята оценка и дори, може би, помагаме да се преодоляват грешките и глупостите на околните. Изобщо, това е форма на самоизява, легитимна при всяко свободно общество.

Разгледани отблизо, всички възможни отговори от този род няма да се окажат нещо повече от неистини. Ако човек не е подтикван от самомнението, той съвсем не изпитва нужда навсякъде и винаги да натрапва личната си оценка. Ако не е подведен от раздразнението, то оценката му би могла да добие по-доброжелателен тон. Най-сетне — и което е най-важното — ако сме готови да мислим без предубеждение, ще се наложи да признаем, че нетърпимостта никога никому в нищо не е помогнала и че нашите изблици на подигравка или неприязън едва ли ще поправят нещо. Сигурно е обратното: те ще тровят и нас, и околните. Те не ще сплотяват хората, а ще ги разединяват.

„Нищо не поразява така пространството, както дисонансът, но когато хората се поддават на злобни разединения, в пространството незабавно се получават опустошителни разгроми. Такива хора вредят не само на себе си, но и създават пространствена карма, въвличайки в нея много себеподобни. Ужасно е да се води борба с такъв новороден хаос. Хората, внасящи разединение, се наричат строители на хаос. Тежки са последствията от такива злобни хулители… Хората в злобата си могат да стигнат до разрушаване слоевете на Астрала. Колко усилия на опитни тъкачи ще са нужни, за да се излекуват тия рани на пространството! Ние трябва да се борим срещу разединението. Не песнопеене с арфи, но трудна борба!“ (М.)

Казаното по-горе съвсем не означава, че никога на нищо не следва да се реагира. Сам Учителят забелязва, че е „необходимо да се различава възмущението на духа от раздразнението“. Когато ни се е представила възможност да предотвратим една несправедливост или едно безобразие, абсурдно е да се въздържим, под предлог да не внасяме разединение. Съществуват прояви на злото, пред които е престъпно да стоим безучастни. Ала на такива прояви трябва да се реагира спокойно, твърдо и, по възможност, с действие. Колкото до останалите, тези дето най-често предизвикват раздразнението ни, то чувството за съизмеримост ще ни подскаже да отминем незначителните, а съзнанието за търпимост ще ни помогне да се отнесем към останалите с доброжелателен съвет. Трябва веднъж завинаги да разберем, че ако искаме да убедим някого в нещо, това най-малко може да се постигне по пътя на отрицанието:

„Трябва да се изгонят всички слова на отрицание. Отричащият е беден, утвърждаващият е богат. Отричащият е неподвижен, утвърждаващият е устремен. Отричащият не винаги е прав, утвърждаващият е прав винаги. Утвърждаващият може да бъде относителен в мястото и времето, отричащият е безусловен в мъртвотата. Невежеството е майка на отрицанието. Изгонвайки отрицанието, Учението не поробва никого. Отрицателят е вече робовладелец, защото не иска да изпусне събеседника от своя кръг. Учението на общината трябва да действа за откриване на всички пътища.“ (М.)

При това, ако сме искрени към себе си, ще се наложи да признаем, че последиците от раздразнението и нетърпимостта не се изчерпват с отрицание или гавра спрямо чуждото мнение. Нерядко те ни водят до „невинно“ или грубо преиначаване на чуждото мнение, тъй че то да стане още по-уязвимо за подигравките ни. Така хлъзгавата повърхност на раздразнението ни води до озлоблението, а озлоблението — до клеветата. Покушението срещу ближния става още по-грубо, а последиците за самите нас — още по-тежки:

„Клеветата е особено вредна за самите клеветници… Всяка мисъл, несъответстваща на действителността, създава жилище на елементала3. Всичко достойно, строго, жизнено, се събира при творческите мисли и ще подкрепя благотворно създателя си. Но измислените клевети ще призоват към себе си блуждаещи елементали, и те, като не намерят жизнена основа, ще връхлетят върху клеветника. Затуй, когато предупреждавам хората, да не се поддават на мерзостта на клеветата, не давам съвет по морал, но соча твърде болезнените последствия. Неприятно е да се озовеш в Тънкия свят, сред буйните елементали. Ужасен е такъв водовъртеж, изпълнен с остатъците от собствените ти злобни мисли. Всички тия твари се вкопчват, висят, добивайки чисто физическа тяжест.“ (М.)

Що се отнася до втората страна на проблема, то преодоляването на раздразнението и нетърпимостта е изцяло в наша власт. Което не значи, че може да се извърши без усилия и с един замах. То предполага постигането поне в известна степен на една духовна самодисциплина, при която, без Да се отчайваме от естествените първоначални неуспехи, непрестанно ще повишаваме нивото на самоконтрол. И трудностите по този път без друго ще ни се сторят незначителни, ако сме в състояние да си представим вътрешното спокойствие, ведрото настроение и прилива на психически сили, до които ще ни доведе сразяването на този привидно дребен, а всъщност страшен противник — раздразнението.