Тайното учение - Страница 22
Би следвало прочее още от самото начало да приемем, че едничките критерии, от които ще оценяваме Учението, могат да бъдат критериите за истинност и полезност, а това, за да си послужим с известното източно положение, са две неща, които правят едно.
Сам Учителят казва: „Два са признаците за истинността на учението: първият — стремежът към общото благо; вторият — приемането на всички някогашни Учения, отговарящи на първия признак. Трябва да се отбележи, че първоначалната форма на Учението не съдържа отрицателни положения. Но суеверните последователи… започват да ограждат Заветите с отрицания. Получава се пагубната формула: «нашата вяра е най-добра»… Оттук има само крачка до кръстоносните походи, до инквизицията и до моретата от кръв в името на Този, който е осъждал убийството.“
Горният параграф прави съвсем излишна дискусията по често поставяния въпрос: Какво представлява всъщност Учението? Осъвременен вариант на Будизма? Или — на Браманизма? Или — на Християнството? То е близко в една или друга степен до всички големи духовни учения на миналото по простата причина, че всички те, както вече се посочи, са дошли от един и същ Духовен Център.
Учението обаче е родствено на предишните учения в техния първоначален, автентичен вариант, преди те да бъдат изопачени в користни догми, и по този начин представлява възстановяване на големите, отричани с векове истини:
„Колко неотменими Истини са били отричани! Казват — няма вечен живот. Но той съществува. Казват — няма Тънък свят. Но той съществува. Казват — няма връзка между световете. Но тя съществува. Казват — няма висше ръководство, но То съществува.“ (М.)
При това Учението не е нито механично повторение, нито само опреснен вариант на вече известното, а представлява продължение на Великата духовна традиция, съобразно новите условия на живота и новите нужди на еволюцията. Защото, както припомня Адептът, „в течение на векове множество искри на мъдростта са се пръскали над Земята, но всеки кръг има свой ключ“.
Както се вижда дори от бегло набелязаната проблематика на Учението, то се отличава с всеобемност в точния смисъл на думата. Няма нито един съществен въпрос на действителността — съвсем близка или неизмеримо далечна — който Учителят да е отминал и оставил без отговор. При това, без да се отбягват някои на пръв поглед второстепенни теми, вниманието ни е насочено преди всичко към големите принципи, към вътрешната организация и скритите функции на нещата. Така Учението ни се представя не толкова като някаква енциклопедия на окултни знания, колкото като ръководство за мислене, за проникване в смисъла на явленията.
Дълбочината на проблематиката в тия текстове е особено респектираща с начина, по който е поднесена — пределна простота на съждението, пределна яснота на израза. Учителят ни внушава античния възглед, че великите принципи са в основата си винаги прости. В същото време — макар да се обръща към ученици, далеч по-подготвени от нас — той говори така, че словото му да бъде разбрано от всеки, който иска да слуша.
„Знанието води до простота — казва Учителят. — Хората, които добре се познават помежду си, не се нуждаят от дълги и сложни разсъждения. Те предпочитат да обсъждат същността на нещата. Прекрасно е знанието, водещо към смисъла. Само мнимата наука ще се задавя в претрупаности и така ще замъглява предназначението си.“
И още:
„Към най-сложното можем да се приближим по най-прост път.“
По този именно най-прост път Адептът ни води до скритата механика на такива закони, като преминаването на количествените натрупвания в качествени изменения: „Наситеният разтвор поражда кристал. Тъй минават пред нас различните състояния… Наситеността на мисълта произвежда действие. От мисълта се ражда физическо следствие. Също тъй и насишането на Кармата произвежда накрая физически последици.“
В един момент, когато астрофизиката още се губеше в догадки относно процеса на зараждане на небесните тела, Учителят по пределно прост образен начин ни разкриваше действието на космическата пулсация и — което е далеч по-съществено — нейната скрита първопричина:
„Стопанката, получила от млякото бучка масло, вече с това е познала твърде важна Космогония. Тя е разбрала как се зачеват небесните тела. Но преди да пристъпи към «биенето», стопанката е отправила своята мисъл за това (действие); само от съединението на мисълта и биенето се създава полезна маса, подир туй се прави и сирене, вече със зачатки на население. Нека не се усмихваме на такъв микрокосмос. Същата тази енергия движи и системите от светове. Нужно е само твърдо да се осъзнае значението на мисълта, значението на великата енергия. Нима не е чудесно — че същата тази енергия сияе в сърцето на всеки човек?“
Все с оглед изискването за простота и понятност изложението е освободено в границите на възможното от труднодостъпната източна символика и езотеричните наименования. Казваме „в границите на възможното“, защото съществуват будистки и браманистки термини, които не могат да бъдат избегнати, по простата причина, че не разполагаме с техен еквивалент в западните езици. И все пак Учителят напомня, че терминологията не е най-важното и че може да се използва всяко название, стига то да е годно да ни разкрие смисъла:
„Не бива да се смущаваме, ако някой употреби думата физиология към Висшия свят… Физиологията е само условно определително на много действащи закони… Естествено, при дълбоко изучаване ще се намерят и по-подходящи названия. Но даже за най-висшите понятия могат да се намерят съпоставки във физическото всекидневие… Нека всеки се насочва според своята мярка — макар и с термините на механиката — към тоя Единствен път.“
Следвайки мисълта на Учителя, Елена Рьорих на свой ред пише:
„През последните десетилетия се появиха толкова бутафорски окултни организации, че всеки сериозен търсач се старае да се държи настрана от всичко, носещо етикета на окултизма. Сега вече са нужни нови определителни, отговарящи на съвременната терминология, приета от науката, която в своите последни открития се докосва тъй близко до най-тънките енергии и до отвъдния свят.“
Грижата за съвременност на израза е в пълно съответствие със смисъла на Учението, отговарящо именно на изискванията и проблемите на съвременния живот. Без да бъдат ни най-малко примитивизирани, големите истини и високите принципи ни се представят в своето земно значение, като неща, необходими всеки ден и при всички житейски положения. Те не са църковен протокол или ритуал на неделната служба, с който през седмия ден изкупваме безобразията си от предишните шест дни. Поуките на Учителя могат и трябва да бъдат мерило за всички наши дела и ако това не винаги става, вината едва ли трябва да се търси в Учението:
„Често чуваме оплаквания за недействителността на нашето Учение. Обикновено се оплакват онези, които не прилагат Учението. Нима лекарството ще помогне, ако е запечатано? Освен туй малцина могат да се похвалят със знание на Учението. Те или го съобразяват със старото си мислене или го четат откъслечно, без да обобщават смисъла. Учението трябва да се прилага, преди да се съди.“
Практично-приложната страна на Учението, без да го изчерпва, може да се проследи през всичките му звена, но тя особено се откроява в сферата на етичната проблематика. Още по времето на Блаватска някои хора, макар и споделящи в основному нейните концепции, бяха изразили скептицизъм относно идеята за морално усъвършенстване на човека, обявявайки я за банализирана и опровергана от практиката филантропична илюзия. Всички знаем наистина, че прословутите десет Божи заповеди хилядолетия наред са били втълпявани на стотици генерации без особен ефект. От тази гледна точка скептицизмът спрямо нравственото издигане на човешкия род не е лишен от основания. Но особеният подход на Учението е, че именно не втълпява, а обяснява, че вместо голословно да декретира кое е добро и кое е зло, показва практическата вреда от лошата постъпка, както за потърпевшия, така и за извършителя. И това акцентиране по-скоро върху ползата, отколкото върху доброто не е примамка за изкушение, а убедително разкриване на закона за причинността в действие.