Тайното учение - Страница 2
„Съзнавам, че много по-сериозно и тържествено би прозвучало, ако кажа, че съм разрешил съдбоносния проблем за житейската позиция подир задълбочени размишления върху основния философски въпрос или върху законите на общественото развитие. Но в ония години аз още не бях размишлявал по тия неща и ако почнех да говоря по тях, навярно бих говорил не като комунист, а като пълен невежа.“
„И колкото да звучи обидно за интелекта ми, налага се да призная, че бях се насочил към третия път не по повелята на интелекта, а по призива на това съвсем обикновено и лишено от всякаква научна квалификация нещо — сърцето.“
„Картините на човешката мизерия, с които тази безкрайна галерия — улицата, изобилстваше… простолюдието, натъпкано в миризливите ахчийници… дрипавата навалица от селяни по пазарищата… човешките отрепки, ровещи се в кофите за боклук, работниците, излезли на демонстрация и носещи като единствено оръжие табелките с несръчно написани лозунги… такива бяха дреболиите, които караха сърцето ми да се свива и неусетно ме насочваха към мисълта за избавлението, за равенството и братството между хората.“
„Едва по-късно ми обясниха, че всичко това съвсем не е комунизъм, а обикновена дребнобуржоазна сантименталност. И че комунизмът се основава не на емоционални реакции, а на една строго научна теория за света и за обществото. Само че изглежда не бяха успели да ми го обяснят твърде убедително или пък аз бях се оказал не особено схватлив, понеже у мене докрай си остана подозрението, че нещата не стоят точно така.“
За да завърша в края на книгата:
„И си мислиш, че до това се свежда всичко: човешкото съпричастие да се извиси по сила до порива на една майка. Но порив не към своето дете, а към децата, към хората, към света.“
„Нека учените наричат този порив инстинкт. Нека художниците го величаят като красота. В последна сметка той не е нищо повече и нищо по-малко от обич.“
„Обичта, която движи слънцето и другите звезди, както е казал поетът.“
И тъй аз стигнах до социализма, следвайки пътя на човеколюбието. Но приобщаването към едно движение, а още повече към партия или секта, крие нещо коварно, за което рядко си даваме сметка. Особено в периоди на остра борба приобщаването предполага пълна убеденост и единомислие. А известно е, че пълната убеденост лесно прераства във фанатизъм, както и единомислието — в сляпо подчинение. Така твърде често участието в една партия представлява форма на духовно заробване, даже когато партията изписва на знамето си думата свобода.
Усетил съм го на гърба си това заробване, затуй говоря с опита на потърпевш. Осъзнавал съм как в името на общите идеали, които споделяш, трябва да се съгласяваш с неща, които съвсем не споделяш. Бил съм едновременно жертва и инструмент на идейно насилие. Скандирал съм — не като личност, а като част от тълпата — убоги, натрапени лозунги. Повтарял съм покорно кухи схоластични сентенции. Търсел съм оправдание за недъзите днес, в обещанията за сияйното утре. И най-важното, вярвал съм, че всичко това е необходимо. Необходимо — за кого и за какво? Необходимо за хората, които съчиняваха там „горе“ формулите си за социализма, без Да се интересуват от твоето мнение.
Писал съм вече по тези неща, така че няма да навлизам в подробности, нито ще занимавам читателя с автобиографията си. Ще се спра само на фактите, свързани с отношението ми към Учението. Не учението на социализма, а Учението, на което е посветен този малък труд.
През 1960 се завърнах в страната, след продължителен престой в Париж. Излишно е да казвам, че културният живот у нас трудно можеше да се мери с атмосферата в Париж, но все пак ми се струваше, че е настъпила някаква, макар още плаха промяна към по-добро. Израсло бе талантливо поколение млади художници. Устроена бе първата младежка изложба, а по-късно и една Обща изложба с широко участие на младежите. Но още при журирането на творбите за тези изложби възникнаха и конфликтите. Някои от възрастните майстори, атакувани понякога в миналото като формалисти, сега бяха започнали на свой ред да отправят същите обвинения към новите дарования и да вземат под свое покровителство главно бездарници, защото какво по-приятно от това, да проявяваш снизхождение към хора, които няма никога да те засенчат. Позволих си волността да застана на страната на младите таланти и с това предизвиках яростта на целия академичен и партиен синедрион. В продължение на три години бяха изпробвани всички средства да бъда ликвидиран обществено и физически. На всичко отгоре, изглежда че и биологията бе привлечена за съюзник от враговете ми, защото тъкмо тогава заболях тежко и се озовах почти агонизиращ в инфекциозната болница. Когато по-късно взех да идвам на себе си, то бе за да осъзная, че напускам живота при пълен крах — ненаписани книги, непогасени дългове и деца, обречени на немотия.
Всички сме го изпитали, нали? Връщаш се от гробищата, където току що са заровили някой твой близък. И при спомена за вкочанясалото тяло, за восъчното, вече неподвижно лице и за тази черна зейнала яма, в която приключва всичко, — изведнъж съзнаваш колко жалки са грижите, в които минават дните ни — страховете и надеждите, съперничествата и боричканията, дребното злословие и суетните стремежи…
Когато излизах от болницата изпитвах същото чувство. Връщах се от едно несъстояло се погребение — собственото ми погребение. Усещах облекчението, което изпитваме винаги при разминаване със смъртта, но бях обзет и от някаква тягост при мисълта, че искам или не искам, трябва наново да се потопя в нечистата мътилка на всекидневието. Животът в този момент ми изглеждаше не само труден и нерадостен, а и напълно безсмислен. Бях оживял сякаш единствено за да разбера, че не ми се живее.
Естествено, казвах си, че мрачните мисли не са нищо друго, освен болестно състояние. Казвах си, но без да го вярвам твърде. Защото кое всъщност е болестно състояние: Да съзнаваш трезво безсмислието на живота, или да подскачаш безгрижно, запътен към гроба?
Подобни настроения не ме връхлитаха за пръв път. И аз, като всички други, бях предъвквал в минути на безпомощност разсъжденията за живота и смъртта в техния най-банален вариант. Даже още на младини бях стигнал до идеята за самоубийство. Кой не е стигал. Но онези по-раншни състояния бяха само израз на преходно малодушие и на наивно самосъжаление. Сега, след като огънят на треската бе преминал, установявах спокоен и безучастен, че всичко е без значение, включително и самоубийството: Какъв смисъл да се стремиш към нещо, което и без това се приближава неотменимо към тебе.
Понякога се настанявах зад бюрото, взирах се вяло в изоставената пишуща машина и седях известно време тъй, с надеждата, че неусетно ще хлътна отново в коловоза на предишните работни привички. Какво облекчение носят наистина тези работни привички. Мислите текат в главата ти, пръстите подскачат по клавиатурата, а машината прозвънява в края на всеки ред: още един ред повече, още една фраза, още една тухличка в строежа на голямата сграда… Сграда… строежи… — глупости.
Най-тягостни бяха нощите. Разходки по стаята от стена до стена. Разговори с покойници и най-вече с баща ми. Мрачно съзнание за пълна безизходица. И тази тишина, тегнеща злокобно, сякаш целият свят е измрял.
В една такава вечер, след като се бях уморил да измервам с крачки стаята, седнах в старото кресло, посегнах машинално към книгите върху етажерката, извадих напосоки една от тях и я разтворих. Беше от онези неголеми по формат и почти квадратни книги, които баща ми навремето постоянно препрочиташе и които държах тука, именно като спомен от него, а не за да ги чета. Този път обаче се зачетох.
Погледът ми се плъзна машинално по редовете на първия параграф, после спря, сякаш сепнат от значението на прочетеното и отново се върна към началния ред. Усетих как в затлаченото ми от мрачни мисли съзнание прониква сякаш от много далече някакъв колеблив бледен лъч. И колкото повече навлизах в смисъла на лаконичните фрази, толкова по-властно сияеше лъчът, додето почувствах, че нещо става с мене, че трябва да спра, ако не искам този лъч да ме заслепи, защото книгата, която държах в ръце, не можеше да се чете като роман: тук всеки параграф бе едно откровение и всяко откровение предизвикваше размисъл: