Тайното учение - Страница 1

Названието на тази книга не е моя находка. То е заето от един капитален труд, публикуван преди сто години, за който по-натам ще стане дума. Не са мои открития и основните положения, изложени в книгата. Накъсо казано, не претендирам за авторство. Нещо повече: Пазил съм се от изкушението да проявявам нюанси на авторство в излагането на принципи, оповестени от същества, които неизмеримо ме превъзхождат. Единствената ми цел е била да изложа възможно най-точно, най-ясно и най-кратко тези принципи, съдържащи се в множество томове на една твърде специална литература, достъпна само за малцина.

И ако все пак си позволявам да поставя своето име върху корицата, то е поради едно съвсем прозаично съображение. В наши дни, когато книгите най-често се издават, за да рекламират автора си, анонимното произведение винаги предизвиква недоверие. Щом избягваш да го подпишеш, значи избягваш да поемеш отговорност за него. А известно е, че отговорността се избягва най-вече когато произведението е лошо.

Прочее поемам отговорността с ясното съзнание, че ако съм вложил в книгата и нещо свое, най-вероятно е това да бъдат отделни неточности или непълноти при излагане на едно учение, което бих могъл да нарека „мое“, само в смисъл че съм го възприел дълбоко в съзнанието си. И не от вчера.

Разбира се, когато кажеш „не от вчера“, неизбежно следва въпросът „а защо — чак сега?!“. С други думи, защо толкова дълго си мълчал и ако проговаряш чак сега, не е ли това един от баналните днес трикове да се нагиздиш с нова премяна, по-удобна и по-подходяща за съвременните вкусове?

Този въпрос „защо чак сега?“ звучи с особена настойчивост за мене, тъй като моят досег с Учението датира още от детска възраст. Понякога даже си мисля, че именно понеже твърде рано можах да надникна бегло в Учението и да си въобразя, че вече съм го разбрал, тъкмо затуй влиянието му едва ме докосна, без да остави дълбоки следи в душата ми през бурните години на младостта.

Веднъж, още като дете, докато чистех от прах библиотеката на баща ми, открих снимката на непознат мъж. Образът на този мъж с големи очи, лъчезарни и проницателни, ме е спохождал и в детството, и по-късно. Описал съм тези си преживявания в книгата „Този странен занаят“ (1976), а съм споменавал и за първите си не особено трайни връзки с теософията („Тютюневият човек“, 1975).

Към края на 20-те години около баща ми се бе събрал известен брой приятели и съидейници, които създадоха теософска ложа, наречена „Орфей“. Това бяха хора различни по възраст, професия и интелектуални възможности, но всички обединени от идеята за самоусъвършенстване. Имаше трима художници, двама учени, един запасен генерал, един музикант и неколцина млади хора с неуточнени още специалности. Събираха се веднъж седмично вкъщи, за да обсъждат различни въпроси на теософията. Аз също присъствах на сбирките, свит в някой ъгъл и слушах без особен интерес разискванията, понеже вече имах някаква представа за разглежданата материя от разговори с баща си и от прочетеното тук-там.

С течение на времето ентусиазмът у членовете на ложата като че взе да се изпарява. Посещенията ставаха нередовни, сбирките — все по-редки, додето накрая групата се разпадна. Много по-късно разбрах, че при подобни групи процесът на постепенно разпадане е далеч по-обичаен от процеса на мечтаното възлизане към светлата цел. Повечето кандидати за ученици се насочват към Учението с измамната надежда да се облагородят в кратък срок и да получат едва ли не наготово всички черти на съвършенство, а от там — и всички плодове на житейска сполука. Такива хора смятат, че само защото са проявили интерес към Учението, то е длъжно да им се отблагодари, като им осигури бърз и всестранен успех. А когато открият, че трябва да постигат всичко сами с големи и постоянни усилия, поривът им замира и те неусетно се връщат към всекидневното вяло съществуване, с всекидневните дребни грижи и дребни стремежи. Ние сме свикнали да гледаме на героизма като на нещо изключително, ала истината е, че има доста хора, готови на еднократен подвиг. Значително по-малко са онези, които са способни на продължително и търпеливо съграждане, ден подир ден и стъпка по стъпка към избраната прекрасна цел. Защото съграждането, стремежът към хармония и съвършенство изисква постоянно усилие, — не в смисъл на болезнено напрягане, а на висок духовен устрем. Докато разпадането не изисква никакво усилие, то настъпва естествено и неизбежно именно там, където енергията на преодоляване замира. То е обратно на растежа. То е гниене.

От ложата „Орфей“ все пак остана нещо. Това бе една троица — баща ми заедно с двама свои приятели — Никола Трифонов и Благой Мавров, които продължиха да се събират в името на общото дело. За момента общото дело се изразяваше в две неща. От една страна — съставяне и публикуване на серия уроци, предназначени за хора, решили да поемат пътя на самоусъвършенстването. От друга страна — превод и обнародване произведението на Елена Блаватска „Тайното учение“. Първата задача, въпреки всевъзможни трудности, бе изпълнена. В отделни миниатюрни книжки бяха отпечатани 24 урока за млади ученици и 7 — за напреднали. По липса на друго място изданието бе складирано на нашия таван, където по-късно бе разграбено с неизвестна цел от неизвестни лица, без да стане достояние на евентуалните кандидати за духовно развитие.

Изпълнението на втората задача се натъкна на още по-големи пречки. Трябваше не само да бъде умело преведен един огромен и труден текст, възлизащ на повече от три хиляди страници, не само да бъдат обяснени множество непознати за читателя санскритски изрази, но което бе най-трудното — да се намери издател, готов да се нагърби с обнародването на такова колосално по обем произведение. А понеже издател не се намери, тримата приятели, въпреки че бяха разумни зрели мъже, решиха сами да публикуват „Тайното учение“, като го разделят на 12 тома и открият подписка за абонати. Първият том излезе през 1930 и в предговора се поемаше обещание цялата книга да бъде отпечатана най-много за две години. Изданието бе в голям формат, на луксозна хартия, с рисувана от баща ми цветна корица, изобщо твърде привлекателно на вид. Това не попречи първият публикуван том да си остане и единствен. По-нататъшната история на „Тайното учение“ в неговия български вариант бе сведена до мъчително изплащане на солидните задължения към печатницата.

Допускам че тези и някои други неуспехи на баща ми в стремежа му да служи на ближния, са спомогнали за възникването на скептицизма ми спрямо възможността Тайното учение да се превърне в явно убеждение на хиляди хора. Макар отрано да бях приел бащините си възгледи за човечност и правда, аз по-късно, в годините на юношеството, все повече се убеждавах, че не индивидуалното самоусъвършенстване, а широкото социално движение единствено е в състояние да премахне неправдата и жестокостта.

През 30-те години баща ми почна да получава неизвестно как и откъде някои книги от поредицата „Агни Йога“1, да ги чете и препрочита всекидневно, а по-сетне и да ги използва като отправна точка при създаване на поредицата свои романи под общо название „Мория“. Впрочем тия романи също бяха едно самоотвержено дело и един грандиозен неуспех.

Понеже времето на младостта е време на любопитството, случваше се да надзъртам в някое от почти квадратните томчета на „Агни Йога“, колкото да разбера все пак какво чак толкова е очаровало баща ми. Но любопитството ми бе съвсем повърхностно, а в мислите ми витаеха видения за героични дела, за барикади и класови битки.

Вече съм писал в книгата „Третият път“ (1977), че увлечението ми по социализма бе резултат не от опознаване на марксизма, а от съчувствието ми към бедните и от надеждата за бъдещо братство между хората. Ще цитирам няколко реда от книгата, доколкото имат значение за онова, което ще Добавя след малко: