Тайфуни с нежни имена - Страница 60

Наблюдавам с интерес американеца с крайчеца на окото си. Обаче — характер или маска — лицето му запазва спокойния си израз.

— Дайте ключа, Лоран.

— Най-първо негативите, Бентън.

Той бръква в джоба си, изважда миниатюрна касетка и ми я подава.

— Надявам се, не са снимки на стари вестници…

— Можете да проверите.

Проверявам с помощта на увеличителното устройство, сетне прибирам негативите и изваждам ключа.

— Също и копията… — напомня Бентън.

Предавам и копията.

Американецът се отправя към дъното на бункера и забелязал, че го следвам по петите, предупреждава:

— Разрешавам ви да гледате, но не и да пипате.

Той напъхва ключа в ключалката, завърта го два пъти и без особени затруднения отваря тежката врата. Вътрешността на касата ни се разкрива, достатъчно осветена, за да установим, че съдържа две ръчни куфарчета. Две ръчни куфарчета на двата рафта, и нищо повече.

В този миг чувам едва доловимо щракване зад гърба си. Обръщам се тъкмо навреме, за да видя как бетонената стена бавно се връща на изходната си позиция, за да ни погребе. И през процепа, преди напълно да се е затворил, ми се мярва слабичката и безпомощна фигура на Виолета, стъпила достатъчно устойчиво на двата си крака и без следа от гипсов калъп.

Погледът на американеца е отправен в същата посока. За да му разкрие същата безнадежна ситуация: бетоненият бункер се е превърнал в наша гробница.

Отправям се към фаталната стена. Не, разбира се, за да я отместя с ръце, а за да потърся евентуалния лост за действие отвътре. Но такъв лост липсва. Действията са предвидени само за отвъдната страна, и най-вече за такива невинни и беззащитни девойки като тая пепелянка Виолета.

— Вие сте виновен, Лоран — промърморва уморено американецът, като се обляга на стената, без дори да обърне внимание, че е потънала в прах. — Ако я бяхме вързали здраво и ако й бяхме натикали една кърпа в лъжливите устенца, сега щяхме да работим съвсем свободно.

Той замълчава, разбрал, че укорите са безполезни, и бавно, вече съвсем без желание, отново се връща към касата.

— Да видим поне какво има вътре. И без туй разполагаме с достатъчно време. Съвсем достатъчно. Чак додето кислородът се привърши и пукнем от задушаване.

Ралф изважда едното куфарче, поставя го върху циментовия под и го разтваря. Не си правя труда да приближавам, защото и отдалеч мога да си дам сметка за съдържанието: златни предмети, златни монети, бижута, изобщо тоя род вещи, от които всеки еснаф стиска по малко в някой ъгъл, но които тук са немалко, а много.

Американецът преравя небрежно отгоре-отгоре съкровищата, за да заключи:

— Няма брилянти…

— А другото не ви ли стига? — подхвърлям.

— Бих казал, че за момента и при тая обстановка дори ми е излишно много — отвръща Ралф. — Но брилянти няма…

Той отмества нехайно с крак куфарчето, приближава до касата и измъква второто. Същата картина: дреболии все от този жълт метал, който върши толкова малко работа, но който хората са свикнали да смятат за толкова ценен. Плюс няколко бижута в плоски кадифени и кожени кутии. Едната от тях обаче не съдържа бижу.

— Брилянтите…

Гласът на американеца е съвсем меланхоличен. Имам чувството, че щеше да е по-доволен, ако не бе ги намерил. Защото сега, след като ги е намерил, капанът, в който сме попаднали, вероятно му се струва още по-чудовищен и зловещ.

Приближавам, за да зърна все пак тия прословути брилянти. И без туй, както казва Ралф, разполагаме с достатъчно време. Дори предостатъчно.

Те лежат върху тъмното кадифе и въпреки недостига на светлина искрят във всички цветове на дъгата, при най-малкото движение на американеца.

— Наистина изключителни — установява Бентън.

Той затваря кутията и понечва да я пъхне в джоба с оня древен рефлекс на човек собственик. Сетне я захвърля небрежно в куфарчето.

— Каква ли е дебелината на този бетон? — запитва той, като оглежда стените.

— Не по-малко от един метър. А потонът — навярно не по-малко от два метра. Подвижната стена все пак е най-тънка — една дреболия от половин метър.

— Изобщо можем да се скъсаме да ревем, без никаква надежда някой да ни чуе — обобщава Ралф.

— И кой искате да ни чуе? Милосърдната Виолета, която ни е затворила тук, за да изгнием и да може подир туй свободно да се разпорежда с наследството? Или вашите хора, които, позволете да ви го кажа, Бентън, са тъй глупави, че само ще надзърнат в зимника, ще установят, че е празен, и доволни от острата си наблюдателност ще заминат.

— Да оставим това. Кажете по-добре за колко време смятате, че ще ни стигне въздухът?

Той отново оглежда с преценяващ поглед помещението. Бункерът представлява стая с размери около четири на четири. Една достатъчно широка площ, ако става дума за скривалище, но твърде тесничка, ако трябва да я разглеждаме като резервоар на кислород. Първо, понеже таванът е висок не повече от два метра. И, второ, защото помещението вероятно от твърде отдавна не е било отваряно и въздухът е нечист и застоял и доколкото все пак съдържа малко кислород, той е проникнал тук по време на краткотрайното отдръпване на стената. Проникнал е навярно, но в плачевно оскъдна доза.

— Проблемите на асфиксията никога не са ме занимавали — признавам. — Но като имам предвид жалката кубатура на тая дупка, а също и факта, че във въздуха и сега почти липсва кислород, мога да ви предскажа, че само подир няколко часа вече ще дишаме собствения си въгледвуокис. Така че и останалото няма да закъснее.

Ралф се е облегнал на стената, без да помисли за туй, че цапа костюма си. И както се е облегнал, той бавно се свлича на земята. В първия момент помислям, че го е налегнало малодушие. Поне додето не чувам смеха му. Един полугласен и невесел смях, но който разтърсва раменете му и който той напразно се опитва да обуздае. Най-сетне експлозиите на мрачно веселие оредяват достатъчно, за да произнесе:

— Ха-ха… Представяте ли си, Лоран… Бил съм в Гвинея и Гватемала, бил съм в Панама и Конго. Бил съм там, където се стреля иззад ъглите и където падат хора… вярно е, че аз не съм по стрелбата, казах ви вече… моята специалност е да плащам сметки и да правя проверки на сметки, но и аз съм рискувал кожата си и смъртта е минавала на косъм от мене, и винаги съм оцелявал, за да стигна дотук, до тоя порядъчен град… ха-ха… където една малка глупачка с лице на гимназистка, от тия, бавно развиващите се, ха-ха, ще ми види сметката…

Той замълчава, сякаш изтощен от пристъпа на странна веселост, една такава веселост, от която могат да те побият тръпки, и постепенно наново изпада в обичайната си флегматичност.

— Все пак друго е да умреш на две крачки от тия брилянти — подхвърлям.

— Изключителни!… — произнася машинално Бентън.

— Чист въглерод — добавям аз.

— И ние с вас не сме нищо повече от химически вещества, в последна сметка — забелязва американецът. — Всичко зависи от строежа и съотношението.

— Чист въглерод — повтарям.

— Дори и така да е. Зад тоя въглерод се крият купища долари.

— А за какво бихте ги използували?

— Де да знам. Бих ги използувал вероятно за нещо, ако можех да си вдигна парцалите и да изчезна в неизвестна посока. Но аз съм професионалист и знам, че това е невъзможно. И дори да би било възможно, цената му е такъв непрестанен страх, че не си струва труда. Такава е системата, Лоран. И влезеш ли в системата, няма излизане.

— Тогава за кво ви са тия камъни?

— Така: за да ги сложа в някой банков сейф. Една гаранция за сигурност…

— Сигурност от какво?

— О, престанете с тия въпроси — промърморва Ралф. — Отегчавате ме.

— Трябва да убиваме времето, Бентън. Всичко ще мине по-леко, ако убиваме времето.

— Не възразявам. Убивайте го. Само че не по такъв начин. Не с тия идиотски въпроси. Вървете по ръце, ако щете. Или свирете с уста — това по-малко ще ме нервира. Или изпейте нещо…

— Някои навярно пеят в същия този час… И свирят… Оркестърът в Мокамбо е още на крак…