Тайфуни с нежни имена - Страница 59
Естествено, аз не изпитвам чак такова сляпо доверие към американеца. Дори съм склонен да допусна, че буикът е снабден с една от тия мизерни апаратури, огласяващи етера със своите „пиу-пиу“ и насочваща от далечно разстояние някой ситроен по следите ви. Нищо чудно тия от ситроена да имат съответната връзка с ония от вилата, с някой Тим или Том, готов при нужда да доведе подкрепление. И все пак, ако не вярвам в искреността на Ралф, аз нямам основания да се съмнявам в користолюбието му. А користолюбието изисква поне по време на сделката ние двамата с него да бъдем съвсем сами. За да стане сделката на четири очи. За да не възникне нито сянка на съмнение у шефовете на американеца. За да бъде всичко както трябва.
Рискът може да възникне оттук нататък. Разбира се, на Бентън не му струва нищо да ме пусне да си вървя по пътя. Изчезвам с документи без капитално значение и го оставям на спокойствие. Но той няма да прояви подобно великодушие. Както няма да направи и глупостта да ме предаде на шефовете си. Той просто ще ме ликвидира, и то с единствената цел да премахне завинаги един неудобен свидетел.
— Какъв час сте определили на хората си, за да влязат в действие? — запитвам, колкото да кажа нещо.
— Вие ставате наистина отегчителен, Лоран — промърморва Бентън.
— Защото вече ви обясних, че скривалището не може да се отвори за пет секунди. И ще бъде еднакво неудобно за двама ни, ако хората ви си напъхат носа преждевременно.
— Вие ставате наистина отегчителен — повтаря американецът. — Можете да бъдете сигурен, че никой няма да си напъха носа и никой в нищо няма да ни попречи.
Останалата част от пътя минава в мълчание. Едва когато вече влизаме в Лозана, Ралф запитва:
— Сега накъде да карам?
— Към гарата.
— Ако ми кажете направо адреса, по-лесно ще се ориентирам.
— Не мога да ви кажа нещо, което и на мене не е известно. Имам само зрителни впечатления за мястото.
Истината е тъкмо обратната: нямам никакви зрителни впечатления, но съм се ориентирал съвсем точно за мястото по картата. Когато стигаме гарата, обяснявам:
— Завийте надолу, минете под моста, а сетне завийте пак вдясно.
И едва когато завива вдясно, давам следващото указание, а сетне — по-следващото. И тъй нататък. Като съзнателно усложнявам маршрута, дори с риск да се объркам. Додето най-сетне буикът се вмъква в тесен проход между някаква висока сграда и някакъв зид.
— Тук ли е? — пита подозрително Ралф.
— На две крачки оттук — успокоявам го.
Тръгваме и двете крачки се оказват твърде продължителни.
— Вие ме разигравате, драги — подхвърля американецът.
— Съвсем не съм настроен да ви разигравам. Обаче аз също имам право на известни предпазни мерки. И нямам никакво желание да умирам толкова млад.
Накрая стигаме до не твърде голяма, но масивна постройка, открояваща се смътно сред няколко дървета върху полегат терен край езерото.
— Тука е — казвам.
— Вие наистина сте ме разигравали — забелязва Ралф. — Можехме да дойдем с колата за нула време.
— Да обиколим от другата страна — предлагам, без да го слушам.
Обикаляме и откриваме, че прозорецът на стаята до входа е осветен.
— Свети! — установява Бентън очевидното.
— Аз нали ви казах, че Виолета ще се набърка — промърморвам.
— Толкова по-зле за нея — отвръща спътникът ми и се отправя към вратата.
— Чакайте, така не бива — спирам го. — Да не искате да я ликвидираме?
— Защо трябва да я ликвидираме? Ще я завържем и ще й пъхнем нещо в устата.
— Оставете тия бандитски маниери. И дайте ми възможност аз да действувам. За силните средства винаги има време.
— Добре, Лоран, действувайте — отстъпва неохотно Ралф.
Натискам звънеца достатъчно силно, за да я разбуди, ако е заспала. Малко по-късно отвътре се чува гласът на Виолета, твърде слаб, за да доловим нещо членоразделно. Натискам бравата и вратата се отваря. Отдясно на коридора е другата врата — на осветеното помещение. Широко и гостоприемно отворена. Така че влизаме.
Виолета лежи на дивана загърната в пъстро одеяло и когато ме вижда, на лицето й се появява анемична усмивка:
— А, мьосю Лоран!
Сетне погледът й спира на американеца и усмивката се заменя с недоумение.
— Нашият съсед, господин Бентън — бързам да го представя. — Той ме доведе.
И понеже и тъй, и тъй сме почнали да се обясняваме, допълвам:
— Изплашихте ни, Виолета. Тръгнахме да ви търсим по участъците. Издирихме тукашния ви адрес. Помислихме, че бог знай какво се е случило…
— Случи се — кима младата жена.
Тя отмята рязко одеялото и отдолу се показва гипсираният й крак.
— Какво е станало?… Как?… — избъбрям.
Тя ми отправя страдалчески поглед и без да обръща внимание на Ралф, произнася уморено:
— Аз излязох от играта, Лоран… Тази заран едва не ме смачкаха в колата ми. И злополуката не бе случайна. Не желая вече нищо повече, освен да ме оставят на мира…
— Кои точно?
— Не знам… Които и да са…
— И вие лежите тук съвсем сама? — решавам да сменя темата след късо неловко мълчание.
— Съвсем не. За мене се грижи приятелката, тази, за която ви споменах. Тя живее съвсем наблизо.
В този миг Виолета се сеща за задълженията си на домакиня и предлага:
— Но седнете де! Не съм в състояние да ви почерпя, обаче вие можете и сами да си сервирате. Бутилките са оттатък, в дневната…
— Не се безпокойте — казвам, като сядам.
Ралф остава прав до вратата, решил отчасти да компенсира с тая стойка дългото мачкане на костюма си в колата. Той ми отправя многозначителен поглед в смисъл „докога ще си губим времето“. Аз също не държа да си губим времето, защото всяка загубена минута ни приближава до вероятния миг, когато хората на американеца ще нахълтат тук. Вярно е, че ще има да се поизпотят, додето открият точното място, ала в края на краищата не може да не го открият.
— Господин Бентън е чул, че имате намерение да продавате тази вила и да запазите другата в Берн — позволявам си да подметна.
— Може би… — смънка Виолета. — Не съм решила още, но може би…
— Той ме докара, като мислеше да използува случая, за да хвърли бегъл поглед на къщата… защото никой не е предполагал, че ще ви намерим в такова състояние…
— О, нека не пресилваме — възразява апатично домакинята. — Както виждате, не съм още на смъртно легло. И ако господин Бентън има желание… Съжалявам само, че не мога да го разведа…
— Не се безпокойте, госпожице — благоволява най-сетне да се обади американецът. — Става дума просто за един бегъл поглед… Нямам никакво желание да ви досаждам.
— Но вие съвсем не ми досаждате. Боя се, че стаите не са в образцов вид, но щом е само за един поглед…
Излизаме в коридора, минаваме транзит край вратите на следващите две стаи и стигаме до сервизните помещения. Вратата за зимника е широко отворена, тъй че тутакси зърваме циментовата стълба, водеща надолу. Намирам електрическия ключ. Дано да има крушки. В тия стари зимници понякога изобщо не се сещат да поставят крушки. За щастие тук е другояче.
Слизаме по стълбата и се озоваваме в обширно бетонено помещение, почти празно, ако не се смята инсталацията на парното в единия ъгъл. Въпросната стена е вероятно насрещната. Една празна циментова стена, върху която са отпечатани дъските на кофража, но лишена от каквато и да било ниша или отвор. Ако не се брои, разбира се, малкото отверстие в единия ъгъл с две тръби, снабдени с ръчки за регулиране на парата.
Приближавам до отверстието, следван от американеца. Отвинтвам кръглата ръчка на единия кран и пъхам вътре химикалката си. Нищо. Отвинтвам втората ръчка и повтарям операцията. Едва забележимо изтракване. Сетне циментовата стена бавно и безшумно се дръпва встрани и ни отваря пътя към бункера.
Влизаме и заопипваме стената около отвора. Ралф е набарал електрическия бутон — помещението се изпълва с мъждивата червеникава светлина на слаба крушка. Оскъдна светлина, но напълно достатъчна, за да видим отчетливо в дъното на помещението внушителната стоманена врата на вградена в стената каса.