Тайфуни с нежни имена - Страница 54
— Не, но ми липсва другото. За да печелиш пари, е нужен още един инструмент…
— … Пак пари.
— Именно. Капитал.
— Хващам се на бас, че в същата тая минута в малката стара Европа двеста-триста фирми са на път да фалират, макар да са били започнати с немалко пари и с доста акъл.
— Ако са на път да фалират, значи едното от двете не им е достигало — възразява невъзмутимо Флора. — И по-вероятно — второто. Всеки глупак, който знае да събира и изважда, си въобразява, че има акъл.
— Ако разбираш под интелект искрата на гения…
— Моята съседка фрау Пулфер — произнася дамата, без да обръща внимание на глупостите ми — направи състояние с мизерно наследство от двайсет хиляди плюс малко съобразителност. Мога да ти го потвърдя, защото доскоро ръководех едно от магазинчетата й.
— Магазинчета за какво?
— Не за брилянти. Нито за парижки тоалети. А за най-прозаични неща: лули, запалки, пепелници, цигари…
— Какво може да се спечели от пакет цигари?
— Дребна работа. Но когато това са хиляди пакети на ден… И когато от една лула за петстотин марки прибираш двеста марки чиста печалба… И когато знаеш къде да откриеш магазинчето и как да го обзаведеш…
— И това ли е мечтата ти?
— Да продавам тютюн? Ти ме смесваш с някоя друга, Пиер, Ти ме вземаш ту за американски феномен, ту за фрау Пулфер.
— Ей там, веднага зад завоя има малко отклонение — казвам. — Завий в него и спри.
— Нали отиваме в Лозана?
— Завий и спри — повтарям.
— А, разбрах! Хитрец такъв…
Наблюденията ми в ретровизора не са открили нищо съмнително до тоя момент, обаче човек никога не може да бъде сигурен, особено ако онзи зад него има повече интелект, както се изразява Флора. Така че не е зле да оставим движението да се поизтече край нас, за да не би още в Женева някой да се е залепил зад колата на немкинята.
Тъй както сме спрели в малкия страничен път, засенчени от дърветата, няма начин да ни забележат откъм шосето. Затуй пък ние можем спокойно да наблюдаваме. Но макар да наблюдаваме на протежение на цяла цигара, край нас не минава нищо подозрително.
— Потегляй — казвам. — И спри нейде около гарата. И по възможност тъй, че да не сме пред очите на целия град.
— Я го виж ти как ме командува! — промърморва Флора, смаяна от нахалството ми.
Ала потегля, а десет минути по-късно и паркира точно според предписанията в една малка уличка отвъд гарата.
— Господин и госпожа Лоран — обяснявам на човека, застанал зад гишето на ресепцията в хотел „Терминюс“.
Човекът ни поглежда с видим интерес, най-вече Флора, разбира се, понеже е още във възрастта на любопитството или понеже си пада по едрите мадами.
— За колко дни?
— О, само за една вечер — бърза да го осведоми дамата, и то съвсем невярно, тъй като не смятаме да останем и една вечер.
Човекът ми подава ключа и заръчва на пиколото да ни придружи, като не пропуска сам да придружи с поглед Флора до входа на асансьора.
Додето временната ми съпруга се освежава в банята, използувам случая да завъртя два телефона, като се старая гласът ми да не надвишава шума на течащата от крана вода. Първата връзка е с една авиокомпания, където помолвам да ме свържат с господин Спринг. Още една непредпазливост, ала в края на състезанието и при подобни обстоятелства нямам никаква възможност да бъда деликатен.
— Бих искал да запитам… — съобщавам в мембраната.
— Да?
Да-то е с въпросителна интонация, но с напълно положителен смисъл, поне за мене: Борислав най-сетне е успял да изпрати на Центъра изтегленото от касетката досие. Траквам победоносно слушалката все едно, че връзката се е прекъснала.
— На кого телефонираш, момчето ми? — подава Флора мокрото си лице от банята.
— Опитвам се да вляза във връзка с оня човек… нали ти казах…
Тя не възразява, обаче за всеки случай забравя да затвори вратата към банята. Главната част от операцията е приключена. Мога да си отдъхна. И да продължа играта без това тягостно чувство, че играя е държавни средства.
Навивам следващия номер. Флора, разбира се, е спряла крана, за да не й пречи.
— Мьосю Арон?… Тук е Лоран, мисля, че сте чували за мене… Да, да, много ще ми бъде приятно… Къде бихте предложили да се видим? Изобщо къде можем добре да се нахраним? Аз, знаете, твърде слабо познавам вашия град… Да… Да… Чудесно!… Точно в един…
— Трябваше да му кажеш, че ще отидеш със съпругата си — напомня Флора.
— Смятам, че ще те забележи и без да го предупреждавам… И боя се, че идването ти всичко ще обърка…
Ние спорим известно време по тая точка. Жената гори от желание да присъствува на разговора, ала мисълта, че любопитството й може наистина да провали операцията, явно я тормози.
— Добре, момчето ми — отстъпва тя накрая. — Ще те послушам и този път, макар че не търпя да ме командуват, Само не си въобразявай, че съвсем ще те изоставя. Ще бъда в същото заведение и в същия час, макар и на друга маса. И гледай да се сбогуваш с тоя Арон още вътре в ресторанта, защото навън ще те чака твоята малка Флора. Мисля, че си запомнил какво ти казах: оттук нататък ще бъдем неразделни!
Ужасна жена.
Влизаме в ресторанта „Двата гълъба“ заедно с Флора, но според уговорката тя се разполага край самостоятелна маса до прозореца, което ми внушава идеята да заема друга маса в насрещния ъгъл. Заведението съвсем не е претъпкано, нещо лесно обяснимо, ако се вземе под внимание делничният ден и високата тарифа на менюто.
Дамата ми хвърля един изпълнен с порицание поглед, ала аз се правя на разсеян и се ограничавам да наблюдавам входа. Значителната дистанция между моята маса и нейната, изглежда, не се нрави на Флора. Само това липсваше, да се настани в съседство и да почне да подслушва.
Един възрастен човечец с оредели сиви коси и сив костюм влиза в този момент, оглежда залата изпитателно и очевидно се колебае накъде да се насочи. Решавам да му помогна, като се надигам от мястото си и му отправям подканваш поглед.
— Мьосю Арон?
— Мьосю Лоран?
Предоставям му сам да направи избора си по страниците на кулинарната карта. За мьосю Арон вероятно това е екстрен случай да влезе в подобно заведение и рядка възможност да задоволи гастрономическите си щения. Излишно е да уточнявам, че те са насочени към най-скъпото, но в това отношение вече съм достатъчно трениран от школата на нашия Бенато.
Изучавам го бегло, додето избира менюто. Малко прегърбен в резултат на многогодишни канцеларски занимания. Голям нос, също тъй прегърбен и увиснал надолу, сякаш през всички тия години заедно с господаря си усърдно се е взирал в преписките. Малки влажни очи, които в резултат на същите занимания са въоръжени с многодиоптрови очила, снемани само за да бъдат заменени с други, за по-далечно разстояние. Изобщо в течение на обеда ми е съдено да установя, че постоянното опериране с оптиката не се ограничава в смяната на очилата, а и в местенето им ту по-напред, ту по-назад върху просторния гръб на носа, твърде удобен с големия си формат за подобни операции.
Сивият костюм на госта изглежда, общо взето, прилично, ала при по-голяма взискателност би следвало да се добави, че се намира на ръба на приличието, тъй като вече е достатъчно излъскан по невралгичните места — лактите, гърба и вероятно седалищните части. Подобни следи на едва скрит упадък се забелязват и в останалите съставки на тоалета: ризата, демодираната вратовръзка и обувките. Но ако очакваме, че тия белези на износване са засегнали и психиката, ще бъдете неприятно изненадани: мьосю Арон е в пълно владеене на духовните си способности и особено на онази, която е прието да се смята за най-необходима — съобразителността. Имам възможност да се убедя в това още при първите реплики, след като метр д’отелът се отдалечава, за да даде разпорежданията си.
— Вашият приятел обстойно ми разясни накъде са насочени интересите ви — осведомява ме мьосю Арон, като съвсем уместно прескача досадните встъпления на тема „Харесва ли ви нашият град“ и „Видяхте ли катедралата“.