Тайфуни с нежни имена - Страница 48

— Искате да кажете, че именно тия книжа са ви нужни…

— Точно така. Само че нямам понятие къде се намират и понеже те са съвсем безполезни за вас, както и за всеки друг освен за някой злосторник, бих ви замолил, в случай, че ги намерите…

— Не е нужно да ги намирам — прекъсва ме Виолета с най-банален тон. — Аз знам къде се намират. В случай, разбира се, че са тъкмо това, което търсите: едни тънки и тесни листа, върху които са написани разни български имена.

— Предполагам, че са именно тия листа — кимам, като се старая на свой ред да задържа гласа си в амплитудата на баналните интонации.

— Можете да ги имате още утре. Те са в банковия сейф на баща ми. Но, уверявам ви, в тоя сейф няма нищо друго освен стари книжа без значение.

— Нищо друго не ме и интересува — промърморвам.

— Тогава можем да прескочим още утре до банката — предлага тя, явно доволна да ми бъде полезна с нещо, което за самата нея няма никаква стойност.

— Чудесно. Само трябва да го направим тъй, че ония хора, които са толкова любопитни към вас, да не ни усетят. Банка… Сейф… Това за тях е достатъчно, за да стигнат и до следващата мисъл: брилянти.

Тя кима мълчаливо. Сетне изведнаж гениалната идея я спохожда. Бръква в чантата си и ми подава малък секретен ключ:

— В такъв случай най-добре е да отидете сам. Ето ви ключа. Не забравяйте обаче и мотото: „Зебра“. В тая банка вместо цифров шифър използуват мото.

Промърморвам неизбежното мерси, поемам с безразличие ключа и го пъхвам в джоба си, все още неспособен да повярвам в станалото. Толкова сложни комбинация, толкова слухтене и дебнене, толкова сблъсъци и рискове, за да дойде един момент, когато някакво невинно същество в някаква натъпкана с бабешки шапки сладкарница ще бръкне небрежно в чантата си и ще ти предаде ключа към секретната архива.

Жената дори не можеше да допусне, че тия мизерни бумаги струват повече от всички брилянти, защото с тях е свързано спокойствието на милиони хора и на цяла една страна. Но какво я интересуваше нея тази страна, за която само бе чувала и която дори не изпитваше желание да види.

— Разбирам ясно, че не ви правя бог знае каква услуга — долавям като в сън гласа на Виолета. — Но все пак смятам не толкова заради услугата, колкото зарад приятелските чувства, че при нужда и вие ще проявите отзивчивост.

— Разчитайте на мене — казвам. — Няма да позволя косъм да падне от главата ви.

И кимам към полуголата келнерка за сметката.

Пропуснах да кажа, че днес е петък. И както винаги в този ден и този час, аз се намирам на терасата на две крачки от онзи фатален Кирхенфелдбрюке, който снощи едва не бе прибавил към многобройните си други исторически особености и още една: лобно място на вашия предан… но нека прескочим личните имена.

Дните вече са значително по-дълги, даже твърде дълги, понеже сме в началото на юни и в тоя час още съвсем светло и ми се ще да погледна през парапета, да зърна на долната площадка Боян, маскиран като хипи. По начало това не е тъй трудно, понеже в тоя късен следобеден час и в тоя петъчен ден терасата е пуста, ако не се брои един-единствен разхождащ се лениво под дърветата възрастен гражданин. Само че за беда тъкмо в уречената минута гражданинът е на две крачки от обичайното ми място до парапета, така че за да не пропусна емисията, налага се да седна на близката скамейка.

Писалката изпращява предупредително и аз долавям гласа. Само че това не е гласът на Боян:

— Вашият приятел не може да дойде по здравословни причини — изграква неприятно чуждият глас в предавателя. — Той лежи пребит до входа на асансьора в долния град…

— Прието — отвръщам и с облекчение виждам, че възрастният е освободил площадката и е продължил към моста. — Имам да предам нещо важно…

При тия думи правя няколко скока и се озовавам до парапета. Долу, точно на мястото, дето трябва да се намира Боян, сега седи слаб, невисок мъж, чиято фигура ми е смътно позната.

Не знам дали е време за подобни разсъждения, но дължа да отбележа, че в рефлексите на поведение съществуват стереотипи, които, колкото и да са смислени от практическа гледна точка, са опасни именно защото са стереотипи. Затуй, преди да постъпиш по даден начин, винаги трябва да прецениш дали противникът не очаква да постъпиш тъкмо така и да е изградил плана си точно върху тая възможност.

Какво прочее очаква в случая противникът от мене? Да се затека към асансьора и да хлътна в примката? Или да скоча върху този долу и да хлътна в примката? И не са ли и двете тия действия еднакво рисковани, професионално погледнато? Кажи, не са ли глупави, професионално погледнато, обръщам се мислено към Любо. Обаче Любо мълчи и гледа замислено надолу, там, дето би трябвало да се намира Боян. Аз също бих мълчал на негово място, ако се касаеше за сина ми.

Но макар и да не се касае за сина ми, нямам сили да стоя в бездействие и да обсъждам нещата между себе си и себе си, и то професионално погледнато. И мисълта, че ще оставя да свършат с момчето, точно тъй както бяха свършили и с баща му, така ме задавя, че ми иде да изляза от кожата си. И понеже не мога да изляза от кожата си, изхвръквам от площадката. Изхвръквам и от три метра височина връхлитам онзи, застанал долу.

В първия миг имам впечатлението, че съм го смазал, ала после се оказва, че не съвсем. И за да избягна възможните и съвсем излишни в момента лудории от негова страна, забивам един юмрук в лицето му. Смугло лице с големи очи и нещо женствено в израза. Лицето на Тим или Том. Тия двамата постоянно ги бъркам.

— Кой те изпрати? — питам полугласно, като сграбчвам метиса за врата.

— Не мога да кажа — изхърква оня.

— Тогава ще умреш. И то още тук. И още сега.

И за доказателство стискам малко по-силно тънкия врат. Големите очи на Тим или Том стават още по-големи и тъй изпъкнали, сякаш ще изскочат навън. Отпускам ръчните си клещи, за да му дам възможност да говори, и отново прошепвам:

— Кой те изпрати?

— Господарят.

— Ралф Бентън?

Метисът свежда утвърдително тежките си клепачи.

— Къде е Боян?

— Нямам понятие. Никога не съм го виждал. Казах това, което ми казаха да кажа — бърбори Том или Тим вече по-охотно с отчаяната мисъл, че мокър от дъжд се не бои.

— А къде трябваше да стои човекът, комуто предаваш?

— Нямам понятие — повтаря онзи. — Казаха, някъде на двеста метра наоколо. Казаха да предам това, което ми казаха.

„Виждаш ли? — струва ми се да чувам най-сетне гласа на Любо. — Момчето не е издало нищо. Просто са го проследили и са видели къде стои и кога. А после са го пипнали и са му отнели апаратчето. Но момчето не е издало нищо.“

„Мълчи сега — казвам му. — И не ми пречи на работата. Тия неща друг път ще ги обсъждаме.“

Но аз също съм доволен, че Боян не е проговорил. И че рефлексът не ме е излъгал. Щеше да ме излъже, ако бях тръгнал към асансьора. Човекът, когото съм сграбчил за врата, продължава да върти уплашено големите си очи. Отпускам леко ръчните си клещи, за да може да диша. В тоя момент той непременно трябва да диша. И колкото по-дълбоко, толкова по-добре. Защото, додето го държа с една ръка за шията, аз притискам с друга в устата му една от вече познатите ампули с упойващ газ. Сетне го затътрям на завет под близкия храст и бързо поемам по посока на Беренплац.

Десет минути по-късно спирам волвото на две крачки от терасата, изчаквам подходящия момент, сграбчвам все още тънещия в сладка наркоза Тим или Том и без много церемонии го натъпквам в багажника. Добре, че са ми пратили тоя метис, достатъчно слаб и лек за манипулиране, а не някой исполин от типа на оня с шоколадения костюм. Не е чудно исполините да са в момента на привършване. Особено след снощния мач. Което не значи, че в най-близко време запасите няма да бъдат попълнени.

И тъй: Ралф Бентън. Моят тих и порядъчен съсед. Моят привичен партньор в тия сънни домашни карета. Дошло е значи време да преминем към една по-друга игра. И то вече с открити карти.