Тайфуни с нежни имена - Страница 46

— Май че имаше нещо такова — промърморвам съвсем неохотно, за да подскажа на Розмари, че доста грубо води следствието.

— Брилянти?… Не знам баща ми да е споменавал някога за брилянти.

— Той може да ги е притежавал и без да споменава за тях — обяснява кротко приятелката ми, като че наистина има пред себе си малко дете. — И после вие сте го виждали толкова рядко… Нали сама ми бяхте казали, че сте го виждали рядко… Следователно не сте имали възможност за обстойни разговори…

— Да, наистина — кима Виолета.

А после повтаря замислено и сякаш на себе си:

— Брилянти…

— Брилянти, да — потвърждава Розмари. — А може би и някои други неща от този род…

— Отдавна ли загубихте майка си? — опитвам да сменя темата, додето квартирантката ми все още не е стигнала в нахалството си дотам, че да предложи да започнем тутакси задружното търсене.

— О, аз почти не я помня. Доколкото знам, живели сме с нея в Базел, а баща ми съвсем рядко е идвал при нас… А сетне, когато съм била още на три години, майка ми е умряла, поне татко така казваше, че е умряла, но после разбрах от жената, която ме гледаше, че всъщност била заминала нанякъде… Навярно й е дотегнало да седи сама и да чака напразно баща ми.

— Това още не е причина да ви изостави, мила моя… — не успява да се въздържи от присъда Розмари.

— Е, да, и аз мисля същото, но тя, изглежда, е мислела друго — казва неуверено Виолета, като че става дума за нещо, което е просто въпрос на вкус. — А после дойде периодът на пансионите. Пансиони, пансиони, чак додето завърша университета…

— Изглежда, спомените ви от тия места не са особено приятни — обаждам се, колкото да кажа и аз нещо.

— Защо? Зависи от местата… От някои съм запазила не лоши спомени. Не от всички, но от някои.

— А нима не можехте да живеете при баща си? — подхвърля на свой ред Розмари.

— Той винаги твърдеше, че не било удобно… Че щял да ми обясни, когато му дойде времето… Че по-късно, някой ден, може би…

Тя замълчава, сетне отново подхваща:

— Искрено казано, аз също не държах да бъда при него. Беше затворен човек. Усещах го чужд. И после вече бях свикнала с пансионите. Човек, знаете, свиква с всичко.

— Вие сте имали наистина нерадостно детство, скъпо дете! — въздъхва съчувствено приятелката ми. — Отрано без майка… И с такъв баща… А сега, на всичко отгоре и тези брилянти… Искам да кажа, тия хора, дето така ви обсаждат…

Розмари очевидно напира да се върне отново на темата и аз напразно се опитвам да й внуша с поглед да замълчи, защото, каквато е хитра, тя избягва нарочно да гледа към мене, така че принуден съм да седя като безпомощен свидетел и да слушам глупостите й.

— Извинете, мила, но нямате ли нещо студено в хладилника? — запитва по едно време наемателката ми е обичайната си непринуденост. — Да ви призная, малко се сгорещих от чая в това топло време.

— Но, разбира се — става с готовност Виолета. — Какво бихте предпочели — кока-кола или минерална вода?

— О, не си правете труд, аз сама ще си донеса — скача и Розмари. — Забавлявайте тук нашия кавалер, аз мога и сама…

Съвсем ясно е, че умира от желание да огледа поне коридора и кухнята, въобразявайки си, че тутакси ще зърне някое тайнствено скривалище или нещо, което би могло да послужи за скривалище. Колкото до самия хол, предполагам, че вече добре го е огледала още при първата си визита и дори на няколко пъти по различни причини е пращала домакинята в кухнята, та да го огледа още по-добре.

Но дали понеже е наистина прекалено наивна, или защото има нещо друго наум, Виолета охотно я оставя да се разпорежда в кухнята и сяда отново на мястото си. Оказва се, че второто е вярно. Едва Розмари излязла, тя се навежда над масата и ми прошепва:

— Бих искала да ви видя… Насаме.

— Кога и къде? — питам късо, тъй като приятелката ми е бърза в огледите.

— Утре в пет, в гората… на вчерашното място…

Наивница.

— Само там — не. Предлагам — в сладкарницата на Меркур, на първия етаж, там на главната улица, изобщо ще я намерите.

— Ще я намеря — кима като послушна ученичка Виолета.

— И постарайте се никой да не ви следи — казвам за чиста формалност, защото дори някой да я следи, не вярвам тя да го забележи, каквато си е простосърдечна.

Тя обаче наново кима важно, за да покаже, че разбира цялата сериозност на положението. Розмари се забавя повече от допустимото. Вероятно е открила нещо заслужаващо внимание — някой отдушник за изпаренията или някоя кутия на електрическата инсталация. Накрая квартирантката ми все пак се появява, като носи триумфално шише газирана вода и чаша. Боя се обаче, че дори ще забрави за какво ги е донесла.

Меркур. Пет часа. Това е тъкмо времето, когато бабичките, пардон, възрастните дами идват да изпият следобедния си чай и да изядат обичайния огромен резен шоколадена торта с каймак, с много каймак, тъй великолепно разбит, че напомня не на каймак, а на ефирен полъх, на младежка мечта, на свиден блян.

Изобщо бабичките, пардон, възрастните дами тук наоколо са в такова изобилие, като че животът — целият — е предназначен изключително за тях, докато задача на младите е да се трудят из канторите и зад автоматическите каси и изобщо да обслужват акуратно широките бабешки маси. Те изпълват кафенетата, магазините и улиците и, разбира се, на първо място главната улица, която е открай докрай осеяна с бабички. Но какви бабички! С ондулирани и фризирани коси в бледолилави, бледосини и дори бледозелени тонове, с ефирни копринени рокли в най-весели цветове, с модни обувки — тия същите с отвратително грубите токове, — с чадърчета и чанти от крокодилска кожа. Най-съществената част от тоалета на тая бабешка фауна обаче са безспорно шапките. Загубили възможност да изтъкват другите части на тялото, стариците съсредоточават цялото си внимание върху главата и най-вече върху увенчаващата я шапка. Тук можете да срещнете шапки от всякакви материи, цветове, размери и форми — като кошници, птичи гнезда, тигани и тенджери, но най-вече като тенджери, — възможно по-дълбоки и импозантни по размер.

Точно в пет часа се озовавам в просторната сладкарница на Меркур и с колебливите движения на неопитен плувец или на сомнамбул навлизам сред морето от настанените край малките масички и пред шоколадените торти шапки. Шапките правят леко въртеливо движение в моя посока, защото — забравих да кажа — те са твърде любопитни. Сетне, преценили ме, изглежда, за твърде млад, а може би и за прекалено стар и изобщо за безинтересен от тяхна гледна точка, шапките отново се завъртат на изходна позиция и се съсредоточават върху шоколада и сметаната.

За мой късмет намирам свободна масичка, настанявам се и дискретно се оглеждам. Беглият поглед ми подсказва, че съм единственият мъж в заведението, и това ме успокоява. Макар че в наши дни не е изключено западните разведки да са прострели пипалата си и върху света на бабичките. А какво по-опасно от една бабичка-шпионин, тъй дълбоко нахлупила тенджерата върху главата си, че не можеш да зърнеш дори очите й, а камо ли да й разбереш мислите.

Няколко минути по-късно в залата се появява най-сетне едно младо същество — Виолета (ново въртеливо движение от страна на шапките, продължителен оценъчен поглед, а подир туй — завъртане до изходна позиция). Ставам и дискретно вдигам ръка. Младата жена улавя жеста ми и забързва насам.

— Мисля, че един господин вървеше подире ми — прошепва тя леко задъхана, — но аз му се изплъзнах. Влязох в Льоб и му се изплъзнах в навалицата.

— Не е чудно да е бил и непознат обожател — подхвърлям, като й правя място да седне.

— О, мьосю Лоран — отвръща тя сконфузено, — аз съм дошла тук, за да говорим сериозни неща.

Поръчвам неизбежния чай с неизбежните торти на келнерката с рокля, къса до корема — сега такива къси рокли носят само келнерките, ако не броим някои периодични прищевки на Розмари, — и когато лакомствата биват сервирани, произнасям: