Тайфуни с нежни имена - Страница 40

Едрият юмрук на този отдясно връхлита главата ми, за да я сплеска в стената, но за негово нещастие главата ми не се оказва в тоя миг на уречената среща, а се забива в корема на другия отляво, докато този отдясно успява да разбие само собствения си юмрук. Аз също не съм кой знае какъв щастливец, тъй като коремът на оня тип е твърд като железобетонен бункер, обаче и моята глава не е много мека, така че резултатът е едно на едно, по-точно би бил едно на едно, ако досетливият ми юмрук не улучва едно място малко по-долу и което от приличие ще се въздържа да обозначавам.

Противникът рухва, превит от болки, които, подозирам, са адски, ала и собствената ми участ не е по-различна, понеже другият, с разбития юмрук, но с все още непоклатим ритник, е отправил наказателния си удар под ребрата ми, така че за един миг аз имам чувството, че целият кислород на вселената се е внезапно привършил, и се строполявам на пода, а онзи се навежда над мене, за да смачка с враждебен жест лицето ми, само че това е и грешката му, защото двузъбото острие на показалеца и средния ми пръст се забиват в очните му кухини, така че за да запази зрението, той е принуден да загуби позицията и да се дръпне назад, а аз му помагам, доколкото мога, като с всички сили дръпвам единия му крак и бабаитът се просва по гръб, без да пропусне изгодния случай да издрънчи оглушително с темето си в насрещната стена.

Изправям се, макар и не без известни трудности, в скромната роля на победител. Обаче победата нерядко размътва главите ни и аз съвсем съм забравил онзи, комуто съм нанесъл непозволения от съдийска гледна точка удар под корема, тъй че той сам ми напомня за себе си с ненадеен ритник изотзад, който по силата на физическите закони за движение на телата ме запраща напред, където ме очаква безпощадната твърдост на металната стена, а в това време и другият юначага вече се е изправил на нозе и аз отново съм се озовал на изходната позиция, застрашен еднакво от двата фланга, и по-нататъшното развитие на събитията не ми обещава нищо утешително. За щастие и най-мудният асансьор в края на краищата стига до своето местоназначение, в случай, че не заседне нейде между етажите, така че и старинната бернска костенурка най-сетне се дотътря до нивото на площадчето пред катедралата, където ни очакват двама господа и две-три жени с деца, но един от бабаитите, ненавиждащ вероятно навалицата, протяга ръка към копчето, за да ми сервира сега пък обратния рейс с всичките удоволствия на безгрижно пътуване към ада. За щастие децата са нетърпеливи и едно от тях е побързало да отвори вратата, като по този начин е блокирало движението на асансьора, а аз извиквам през решетката „бандити, полиция!“ и за по-голяма убедителност повтарям вика си, което принуждава нападателите да дръпнат решетката и да се отправят възможно по-далеч от вероятните усложнения, ала въпреки експедитивността, характеризираща внезапното им бягство, онзи с шоколадения костюм не пропуска на изпроводяк да ме светне под окото и да ми припомни названието на един забравен филм „Колко много звезди“.

Бернската публика вероятно обича да наблюдава сензациите, но най-вече отдалеч и пред опасността да бъдат замесени като свидетели в някаква криминална история хората, струпани допреди миг пред асансьора, се пръскат и жените дръпват настрани децата, което ми дава идеята да захлопна наново вратата и да се насоча повторно към долния град по най-краткия път, като поставя възможно най-голяма дистанция между себе си и тия необуздани броячи.

— Господин Лоран? — запитва с умерено любопитство човекът, с когото едва не се сблъсквам долу на изхода.

— Господин Брунер? — запитвам от своя страна.

— От боксов мач ли се връщате? — произнася съчувствено мъжът.

— Надявам се, че боксьорите не бяха изпратени от вас? — подхвърлям на свой ред.

— Нима видът ми е толкова немощен, та да допускате, че се нуждая от посредници?

Видът му, както вече споменах, съвсем не е немощен, обаче не толкова видът, колкото нещо в тона на човека ми подсказва, че хипотезата ми е вероятно малко прибързана.

— Предполагам, че за днес поне сте вън от играта? — забелязва Брунер.

— Съвсем не. Трябва само да се поизмия нейде.

— Тогава елате. Колата ми е тук на две крачки.

Колата наистина се оказва гарирана зад един склад и немецът, акуратен и предвидлив, изважда от багажника малка аптечка и ми я предоставя, за да почистя ожулените части на лицето със спирт и да лепна върху скулата си тънка лепенка с тоя приветлив бананов цвят на дамско бельо.

— Бихме могли да продължим с колата или да прескочим до ресторанта насреща да хапнем прясна риба — предлага Брунер.

— Безразлично ми е.

— На мене обаче съвсем не ми е безразлично. Една пъстърва с масло… ако наистина сте безразличен пред такова нещо, това значи, че трябва сериозно да се загрижите за здравето си.

Прехвърляме се прочее по импровизираното дървено мостче от отсрещния бряг и се отправяме към ресторанта с вид на скромна хижа, но прочут в целия Берн с рибните си специалитети. Пренебрегнали пръснатите на поляната маси, ние се приютяваме по на завет във вътрешността на заведението до един прозорец, гледащ към насрещния бряг, тъй че да можем да виждаме, без да ни виждат.

Оставям грижата за поръчката на Брунер, който, изглежда, е възприел простите вкусове на Флора, освен ако й е наложил своите. По една голяма пъстърва с масло, салата и шише бяло вино — така бива очертана гощавката с пълно пренебрежение към всевъзможните встъпителни тънкости и финални десерти. И едва когато яденето е приключено и кафето — поднесено, немецът си дава труд да заговори.

— Приятно градче, спокойно и тихо — забелязва той с добродушието, присъщо на сития стомах, като наблюдава брега отвъд синьозелените води на Ааре.

— Въпрос на гледна точка — отвръщам нехайно. — Напоследък някои в това градче се поминаха.

— Какво да се прави: хората умират навсякъде.

— Обаче не непременно от насилствена смърт.

— Вярно. И все пак да умреш в Берн… Това наистина не е толкова лошо: да умреш в Берн.

— Умирайте вие — промърморвам. — Аз още не бързам.

— Вярвам ви — кима сговорчиво той. — Само че нещата не винаги зависят от нас. Не смятате ли, че беглият побой, нанесен ви преди малко, не е прелюдия към нещо по-сериозно?

— Не е изключено. Но това не е причина да злорадствувате. Ако аз загубя живота си, туй не значи, че вие непременно ще спечелите каквото и да било.

— О, разбира се: човек не може да печели от всичко — кима със същата сговорчивост Брунер.

— Бих казал дори, че ще загубите.

— Какво именно?

— Един вероятен съюзник.

— Съюзник в кое: в деленето на печалбата?

— Не в деленето, а в осигуряването на печалбата.

— Животът, господине, ме е научил, че и най-верният съюзник не е безплатен. Бих добавил даже, че най-верните са и най-скъпи. Ако смятате, че Флора е за мене едно евтино удоволствие, много се лъжете. За вас може би да, но за мене — не.

— Държа да ви уверя, че се обърнах към Флора не от жажда за удоволствие, а от съвсем други подбуди. И, надявам се, тия подбуди са ви добре известни, както и точното ми предложение.

— В доста общи линии, драги: предлагам сведения, търся сведения… това не е никакво предложение…

— Не бих могъл да бъда по-конкретен пред една жена. Става дума за мъжки разговор.

Фразата приятно погалва ухото на Брунер, който като всеки мъж под чехъл е твърде чувствителен към въпроса за мъжкото достойнство. Той поглажда с царствен жест бръснато си теме, сетне попипва изпитателно пълните си бузи, после похваща с два пръста върха на широкия нос и след като се е убедил по тоя начин, че всичко е слава богу на мястото си, опира гръб в креслото и подхвърля великодушно:

— Е, добре: слушам ви.

— Нужни са ми сведения за връзките ви с Горанов, от старо време и от най-ново.

— Защо са ви?

— Аз не питам защо са ви брилянтите.

— Брилянтите са друго. А сведенията за Гораноф могат да се окажат и сведения за мене самия.