Тайфуни с нежни имена - Страница 4
Сетне, додето закусвам в ресторанта на хотела, споменът отново ме връща към Белев. Комбинацията с него бе избрана като най-проста и най-удобна. Човек опитен в работата си, той трябваше да следи изкъсо за действията на Горанов и да ме информира по съответен начин, додето аз щях да стоя в сянката и да се готвя за операция с по-далечен прицел. Прочее, поне в първите епизоди на пиесата рискът щеше да бъде главно за сметка на Белев. И дори Белев да изгореше, аз щях да бъда запазен, за да мога да поема риска на следващите епизоди и да стигна до финала. Само че Белев бе изгорял, преди още аз да вляза в играта и преди да успее да ми предаде щафетата.
Изобщо малшансът, с който бе започнала тая история, продължаваше и налице бяха всички изгледи той да продължи и нататък. Защото това не беше малшанс, а нещо значително по-неприятно: ловкост на ръката. Ръката на Горанов или може би на някой друг, спотаил се зад него.
Тия размисли, лишени от особен практичен смисъл, текат съвсем произволно в главата ми, додето съм зает с две далеч по-практични неща, две от ония неща, които човек в резултат на привичката върши съвсем машинално: обирам с лъжичка белтъка на ровкото яйце и наблюдавам обстановката. В този ранен час ресторантът е почти пуст, ако не смятаме една възрастна немска двойка, решила може би да отпразнува сребърната си сватба сред есенната влага на Леман, и един луничав ръждивокос англичанин, който също като мене е зает с ровкото яйце и който вероятно поради късогледство така се е наклонил над масата, сякаш се готви да изгребе яйцето не с лъжичката, а с клюна, заемащ върху лицето му мястото на нос.
В хола на хотела, дето се озовавам след малко, няма никой освен човека зад гишето и една жена, огласяща помещението със сподавения вой на прахосмукачката. Тротоарът навън е безлюден. Гарираните наблизо коли — празни. Хвърлям бегъл поглед на моята, обаче я отминавам с лека носталгия и продължавам по кея към рю Мон Блан. Вятърът, който ме пресреща, е леден и добре наситен с дребни дъждовни капки, ала има мигове, когато човек трябва да пренебрегне удобството заради хигиената, духовна и физическа.
Подминавам пренебрежително два моста и поемам едва по третия — Пон дьо ла Машин, който има това предимство, че е само пешеходен, а също и достатъчно дълъг, така че лесно можеш да видиш дали са ти окачили опашка, или си свободен за момента от подобно бреме. Опашка липсва, но аз не мога да бъда уверен, че не се касае за измамна видимост и че не съм следен по-издалеч. Затуй, излязъл на рю дю Рон, решавам да посветя няколко минути на витрините, свивам последователно в два пасажа, озовавам се на малък площад, напускам го през тясна уличка и най-сетне поемам по Гранд рю, която също е доста тясна независимо от внушителното си название. Тясна и стръмна, изобщо един усоен улей, водещ към горната част на стария град.
Къщата ми е позната. Посетил я бях преди години, след един друг провал. Оня провал, при който моят учител и приятел Любо бе приключил земните си сметки. Изкачвам се по тъмното стълбите до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам три пъти — едно дълго и две къси.
От вътрешността се раздава обичайният встъпителен тропот, сетне вратата се отваря и на прага застава нисък възрастен мъж по халат, с голяма глава върху тънка птича шия. Домакинът ме поглежда бегло и аз разбирам, че ме е познал. Което не му пречи да запита:
— Какво обичате?
— Господин Георг Рос?
Старецът кима.
— Бих искал да знам тук ли се премести фирмата „Вулкан“?
— Да, от два месеца вече. Заповядайте…
Паролата сега е друга, но човекът е същият. Той така се е мумифицирал от годините, че няма начин да не бъде същият до края на дните си. Минавам през познатия ми мрачен вестибюл и се озовавам в също познатата ми гостна със старинни мебели, чийто стил така и не узнах, и с огромното огледало над камината, потъмняло и зелено като застояла вода.
— Можем да изпием по чашка кафе — предлага любезно домакинът. — Прислужницата ми идва чак в десет.
— Надявам се, че е все същата.
— Да, същата, жива и здрава. Какво чудно, щом даже аз съм още жив.
— Не виждам причини за обратното.
— Да, наистина: никакви. Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава обикновено живееш до дълбока старост.
— Не е хубаво да се клеветите — възразявам. — Нима безпокойството, което ви причинявам, не говори за нещо смислено?
— Говори за дреболии.
Той маха небрежно с ръка и тръгва за кафето, но аз извиквам подире му:
— Бих искал да знам дали господин Чезаре не е оставил някаква оферта за мене…
— Оставил е — промърморва домакинът. — Само че аз пък съм оставил кафеника на печката.
Усещам как на гърдите ми поолеква и дори ми се струва, че мрачната гостна изведнъж става някак по-светла, сякаш есенното слънце е надзърнало за миг през прозореца.
Едва когато кафето бива донесено, налято в тънките порцеланови чашки и изпито, старецът наново се отправя оттатък и подир продължително тропане и разместване на мебели ми донася мнимата оферта на несъществуващия Чезаре. Разпечатвам плика, прочитам внимателно посланието, сетне за всеки случай наново го прочитам и едва подир туй драсвам клечка, запалвам го и дочаквам пред камината да се превърне в пепел.
Писмото на Белев гласи:
„Лицето, което живее под самоличността на Андрей Горанов, е същото, известно от срещата на Цанев в Мюнхен. До тоя момент не съм успял да го идентифицирам. От самия Горанов няма никаква следа. В същата къща живее и емигрантът Лазар Пенев, работил известно време в радиостанцията «Свободна Европа».
Човекът, представящ се за Горанов, няма контакти с никакви други хора, поне откакто го наблюдавам. Предпазлив, подозрителен, почти не излиза. Ако поддържа някакви връзки, това вероятно става чрез Пенев, който често отива в града.
Съществува известна възможност Пенев да ме е забелязал при моята предишна мисия в Мюнхен. Затова винаги съм се старал да го следя по-отдалече. Вчера обаче той ме видя, когато се движех подире му. Не разбрах дали ме е познал. За всеки случай засега прекъсвам наблюдението над него и оставям за сведение настоящата справка.“
Додето гледам разсеяно как посланието се превръща в пепел, чувам гласа на домакина:
— Мога ли да ви помогна с още нещо?
— Да. С хартия и плик.
Моето писмо е още по-късо:
„Опит за ликвидиране на Б. Намира се в Общинската болница, Лозана. Предлагам да се мине към варианта делта.“
Запечатвам плика по установения способ и го подавам на господин Рос:
— Ще ви бъда много задължен, ако намерите начин още преди обед да се свържете с брата на Чезаре.
— Няма начин — разтваря съкрушено ръце старецът. — Днес не е денят. Денят е утре.
Добре все пак, че денят е утре, а не следващата седмица. Но какво да се прави. Домакинът не е радист, а само една скромна пощенска кутия. Една скромна и вече много стара пощенска кутия, но която все още е полезна, макар да твърди, че няма никакъв смисъл да живее повече.
— Надявам се, че вашите работи не вървят много зле? — запитва съчувствено домакинът.
Той няма никаква представа какви точно са „нашите работи“ и не изпитва никакво любопитство към тях, ала все пак в погледа му се долавя сянка на безпокойство. Безпокойство не за себе си, а за този непознат човек, хлътнал неканен в тоя тих дом, за да получава и връчва писма с неизвестно предназначение.
— Нищо фатално — отвръщам. — Нашите работи рядко вървят като по часовник. Дори и в страната на часовниците.
Сетне му подавам ръка и побързвам да го освободя от присъствието си.
Отново съм сред тоя тесен улей, наречен Гранд рю, но сега за щастие се движа надолу по стръмнината и с гръб към пронизващия вятър.
И тъй, нещата се изясняват, поне що се отнася до снощната катастрофа. Не си разбрал дали те е познал… Е, сега вече го разбра, и то по най-болезнения начин. Болезнен за тебе и пакостен за задачата.