Тайфуни с нежни имена - Страница 29

Пощенският служител едва наново е възседнал моторния си кон, когато Виолета излиза, вече облечена в светъл шлифер, заключва бързо вратата, изтичва навън от градината и на свой ред възсяда моторния си кон — едно бяло рено. Едно бяло рено в тъмната нощ.

Предполагам, че надзъртането през прозореца не е само моя привичка. А ако съм допускал известни колебания по тоя въпрос, крайно време е да им сложа точка. Защото едва бялото рено забръмчава по алеята, когато квартирантката ми изскача от къщи, за да го последва с червения си фолксваген. Мисля, че е чист педантизъм да уточнявам, че малко по-късно в същата посока се отправя и шевролетът на Пенев.

Поглеждам часовника си: осем и десет. Рано е за лягане. Но не е ли рано и за действие? Добре, че не съм емоционална натура, иначе бих се скъсал от яд. В тоя град имам двама помощници и тъкмо когато ми е нужна братска ръка, нито един от двамата не е на разположение. Работата би могла да се организира леге артис, ако примерно Боян се намира в съседство и е готов да ме предупреди всеки момент за евентуалната опасност.

И все пак налага се да се действува. Такава удобна ситуация навярно никога вече няма да ми се представи. И какво толкова рискувам, щом главните лица на пиесата са изчезнали почти всички, и то в една посока. Всички освен човекът в сивия костюм. Но човекът в сивия костюм не живее в съседство и не може да наднича зад пердето.

Додето мисля по тия неща, аз вече слизам по стълбата и през черния вход се озовавам в градината. Осветена фронтално от лампите на асфалтовата алея, вилата хвърля тъмна сянка точно дето се намирам. Тъмна сянка лежи и зад съседната сграда. Само че между двете сенки се простира широка ивица осветена ливада, през средата на която минава ниската ограда. Налага се прочее да се отдалеча до дъното на градината и там, под прикритието на ябълковите дървета, да проникна в съседния двор на Горанов. Сега вече сянката на къщата ми върши добра работа, защото както съм свит тук в тъмното, едва ли някой би могъл да ме забележи от алеята.

Притичвам до черния вход на Горанов и бързо се заемам с ключалката. Тя е секретна, но от обичайния тип, който отдавна вече не е секретен за никого, тъй че подир пет минути вече прониквам в коридора, минавам край кухнята и се озовавам в хола.

Първата ми работа е да подсигуря втория изход. Затуй пресичам хола транзит и стигам до антрето, извеждащо към парадната врата. Резетата на двойната ключалка за щастие се задействуват от вътрешната страна само с едно завъртване на съответната ръчка, тъй че тук не са нужни ключове.

Връщам се в хола. Едничкият източник на светлина е силният, но тънък лъч на миниатюрното ми джобно фенерче. Бегла разходка на лъча по стените и мебелите, подир което се премествам в съседната спалня. Какво всъщност търся? Игла в копа сено. Съвсем малка игла в една огромна копа, при твърде ограничен срок за издирване. Надеждата ми е най-вече в професионалния рефлекс. Ако пуснете някой невежа из тия помещения, той може да загуби два дни, без да намери нищо. Ала човек с известен опит знае кои места и по какъв начин се използуват за скривалища в едно помещение. На туй отгоре за щастие или нещастие тук преди мене е минала полицията и дори беглият оглед ми подсказва къде точно тя вече е ровила, за да не си губя времето напразно.

Такъв е например случаят със сейфа, замаскиран над скрина в хола под една картина с банална митологична сцена. Картината дори не е поставена както трябва на мястото си, което личи от факта, че очертанията на рамката не съвпадат точно с тъмните очертания, които времето е отпечатало върху стената. Откачвам все пак картината и откривам ключалката на сейфа, ала това е вече едно сложно устройство, не по възможностите на моите джебни инструменти. Какво значение: полицията явно вече е минала оттук.

Без големи илюзии, а просто за да ми е чиста съвестта, правя светкавичен оглед на чекмеджетата в писалищната маса. Понякога не е изключено тук да остане някоя бележка с телефонен номер или откъслечна фраза, някой отпечатък върху попивателната, изобщо някоя следа, която полицаят чиновник би могъл да отмине. Следи обаче няма. Ганев също е бил професионалист и също е спазвал елементарното правило: скривай на сигурно място или изгаряй.

Тъкмо минавам на следния невралгичен сектор — библиотечния шкаф, когато слухът ми долавя откъм черния вход подозрителен шум: някой на свой ред се е заел с ключалката. Първият ми порив — този порив, стар като човека — е да се изплъзна от парадната врата. Обаче частната изчислителна машина на мозъка ми, след като обработва наличната информация за три секунди, дава друга програма. Откъм алеята не се е чул шумът на мотор и непознатият явно действува също тъй предпазливо като мене, прочее и той е пришелец като мене, а установяването на самоличността му е в момента от изключителна важност.

Прибягвам към най-елементарния, но и най-ефикасен трик. Прехвърлям се в спалнята и оставям джобното фенерче да свети в единия ъгъл. Сетне се връщам в тъмния хол и се спотаявам до вратата. Две минути по-късно се чуват тихи несигурни стъпки, а подир туй очите ми долавят и смътната сянка на влезлия. Той прави крачка напред, но спира за миг и очевидно обмисля действията си, защото е забелязал светлия лъч, прорязващ мрака на спалнята. После продължава с дебнещи безшумни движения нататък. Продължава всъщност само додето ме подминава, понеже, едва подминал ме, аз го впримчвам изотзад с една ръка през врата, като притискам другата към устната му и носна кухина. Въпрос на подробност е, ала подробност не без значение, че в дланта ми се е озовава крехка ампула зашеметяващ газ, която счупвам в зъбите му.

Ефектът е мигновен и, надявам се, безболезнен. Тялото на човека ненадейно натежава, сякаш съм прегърнал чувал картофи, свлича се надолу и се просва върху килима. Донасям фенерчето и правя необходимия оглед. Това е непознатият от търга, онзи с безцветното лице и синия костюм, но въпросът е какво съдържат джобовете на костюма. Единият от тях, и по-точно специалният и секретният под мишницата, съдържа маузер 7.65. В портфейла освен пари и паспорт на името на Кьониг намирам и служебна карта, издадена от ФБР. Нищо чудно. Има такива служители на ЦРУ, които за по-голяма секретност се разхождат с карти на ФБР.

Между другите дреболии, каквито всички носим по джобовете си и които не заслужават отбелязване, намирам и ключ с малко необичайна форма. И понеже се касае до ключ, а не до нещо друго, той ненадейно отключва в главата ми известна асоциация. Налага се прочее отново да махна митологическата сцена от стената и да проверя верността на съжденията си. Ключът действително действува. А сейфът, както съм и очаквал, се оказва празен.

Все пак един сейф, макар и празен, заслужава по-щателна инспекция. Проучвам под лъча на фенерчето цялата вътрешност сантиметър по сантиметър. Стените са металически, идеално гладки и очевидно непроницаеми. В никое от ъгълчетата нито следа от секретно отделение. Но стоманеносивият интериор е разделен от също метална лавица, дебела към два сантиметра. Една малко необичайна дебелина при положение, че сейфът не е предназначен за щанги. Уви, беглото опипване отдолу ми подсказва, че лавицата няма двойно дъно. И все пак — тази дебелина… Опитвам се да повдигна и да измъкна лавицата, което не ми се отдава изведнъж, тъй като е здраво залостена в сейфа. Но когато най-сетне операцията е приключена, очите ми не без известно удоволствие съзират в дъното зад мястото на лавицата широк процеп и напълно достатъчен, за да се пъхне в него едно секретно досие.

Обаче кухината не съдържа досие. Не съдържа нищо. Изваждам от писалището случайно забелязаната там канцеларска линия и я напъхвам в отверстието, за да го изследвам докрай. Едва тогава линията се натъква на нещо твърдо. Но когато най-сетне успявам да го изтикам навън и да го измъкна, то се оказва плоска кутийка, облицована с черна кожа. Една кутийка, подобна на тия, в които гимназистите държат пергелите си, макар и значително по-луксозна на вид. Разтварям я и пред погледа ми блясват върху фона на тъмното кадифе две редици едри скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и съвсем безцветни. Изобщо брилянти или нещо подобно.