Тайфуни с нежни имена - Страница 23

И така: пет часа. Възможно най-удобното време, преди квартирантката ми да се е прибрала. Само че тъкмо днес за проклетия тя се прибира в пет без десет. И вярна на общителния си нрав, бърза да се изкачи в спалнята ми, за да провери как съм. Оказва се, че съм болен. Макар и не още на смъртно легло.

— Температура имате ли? — пита тя съчувствено, като протяга бялата си ръка към челото ми.

— Мисля, че не — бързам да отвърна. — Обаче ужасно ме боли глава. Ще ви бъда признателен, ако прескочите до Остринг да ми вземете кутийка пирамидон.

— За какво ви е този ужасен пирамидон — възразява жената. — Ще ви дам аспирин.

— Бих предпочел пирамидон — настоявам, тъй като знам, че тя не го употребява. — Аспиринът ми дразни стомаха.

— Знаете, че съм готова на всякакви жертви за вас — отстъпва Розмари и слиза долу.

Но минута по-късно чувам ликуващия й глас:

— Имате късмет, скъпи! Намерих пирамидон тук, в чекмеджето.

Тя ми донася триумфално кутийката и чаша вода, а часът е вече пет без три минути и единственото, което ми хрумва в момента, е да помоля Розмари да замени водата с чаша горещ чай, на което жената за мое облекчение отвръща „но да, разбира се, чаша чай ще ви помогне повече“ и отново слиза долу.

Приготвянето на чаша чай не е дълга работа, ала все пак то трае достатъчно, за да се осъществи връзката и да уведомя Боян, че се налага да следи Пенев и че поредната връзка ще се състои утре в осем.

Пенев се е прибрал още преди половин час, но аз не знам къде е в момента и какво върши, защото е невъзможно да се правя на болен и в същото време да стърча на прозореца, още повече Розмари вече ми носи вдигащата пара чаша чай и ме насилва да го изпия, докато е горещ, а ако не знаете колко е приятно в един топъл следобед да се наливате с врял чай, нищо не ви пречи да опитате, като погълнете за по-сигурно и две таблетки пирамидон.

Най-сетне, когато се изтягам на леглото и притварям очи с болезнената гримаса на мъченик, Розмари ме оставя сам и това обстоятелство ми дава възможност отново да заема наблюдателния си пост зад пердето, впрочем без особен резултат, защото чак до вечерта нищо не се случва и никой от двамата съседи не напуска вилата, поне в обсега на моето полезрение, и единственото, което се случва, то е, че към девет без нещо Розмари донася нова чаша чай и ме принуждава повторно да се наливам с врялото питие и да гълтам пирамидон.

Под въздействието на тия горещи грижи от мене през цялата нощ се лее обилна пот, ала това си има и добрата страна, защото ми пречи да се отпусна в примамливите, но опасни обятия на съня и аз докрай оставам буден на поста си зад пердето и виждам достатъчно ясно градината и входа, осветени от уличната лампа, обаче и през тия часове не става нищо.

— Нищо — чувам от предавателя гласа на Боян заранта в уречения час.

— Нищо — съобщавам на свой ред.

И определям следващата връзка за пет и половина като последен сигнал преди съдбоносната среща. Малко по-късно Розмари надниква, за да се осведоми как съм, и аз бързам да я успокоя, че съм значително по-добре, даже съвсем добре, с надеждата да я видя, че потегля с червения си фолксваген към града, ала днес е събота, понеже оня тип е объркал всичко с това отлагане на срещата и Розмари се мотае из къщи чак до два часа, подир което отново идва, за да ми съобщи, че ще прескочи до не знам кое си кино, и да ме успокои, че няма много да се бави.

— Но защо трябва да си разваляте уикенда зарад мене, скъпа — протестирам аз. — Нали ви казах, че съм вече добре.

Тя обаче продължава да ме уверява, че не смята да се бави, въобразявайки си, че по тоя начин ми доставя неземно удоволствие, докато аз си мисля не без основание, че три часа по-късно ще цъфне тук в най-неподходящото време, и по-точно тъкмо в мига на самата връзка.

Най-сетне сам. Въздъхвам с облекчение и заставам зад пердето. Нищо за отбелязване, между другото и затуй, че завесите на прозорците насреща са спуснати. Едва към четири часа Ганев се появява на терасата, за да се изтегне на шезлонга под навеса, оцветен в зелени и бели ивици. Така изпружен и притворил очи, той прилича на един заспал, а може би и мъртъв Дракула, с тая разлика, че дългите и остри зъби на вампира са заменени с безобидни изкуствени челюсти.

Към пет часа на терасата излиза и Пенев. Двамата разменят няколко думи, подир което Пенев се запътва към шевролета, повтаря познатата операция с градинската врата и запрашва към града, а Ганев се прибира във вилата. Това е в реда на нещата и точно по плана: Борислав е предупредил стария, че в къщата не бива да има трето лице по време на срещата.

Онова, което не е по плана, се случва четвърт час по-късно. Двама души с тъмни шапки и тъмни чанти, двама души съвсем банални на вид и съвсем непознати влизат в градината, позвъняват на входа и проникват в дома. Наистина те излизат само десетина минути по-късно. И може да са най-обикновени търговски агенти или данъчни чиновници, решили да прислушат клиента тъкмо в паузата на уикенда. Изобщо една съвсем прозаична, макар и непредвидена подробност. Само че при съответна ситуация всяка непредвидена подробност се превръща във възможна фаталност.

— Борислав да чака до второ нареждане — съобщавам в мига на връзката. — Бъди с мене в постоянен контакт.

Прецизността и сигурността на операцията за миг са рухнали. Промяната на положението е зачеркнала добре обмислените ходове и сега се налага да действуваме като авантюристи. Две коли — тая на Боян и оная на Борислав, ще обикалят насам-натам в съседство или ще се притаяват зад дърветата кой знае колко време и с целия риск да бъдат засечени от нечий подозрителен поглед.

„Борислав да чака до второ нареждане.“ А кога ще дойде това второ нареждане? На куково лято? Или след като Пенев се прибере?

Додето водя малкото съвещание между себе си и си задавам тия неприятни въпроси, чувам долу в хола шум. Отчетлив тропот на дамски токове. Скъпата и прелестна Розмари. Бях й пожелал мислено да се разкара и да се не връща чак до вечерта, ала тя ми е направила неоценима услуга, като не се е съобразила с пожеланието ми.

— Как сте, Пиер? — пита жената и наднича в спалнята ми. — Да ви направя ли един чай?

— Съвсем излишно е, мила. Вече се чувствувам добре.

— Вие вършите всичко наопаки, приятелю — забелязва квартирантката ми. — Когато през зимата целият квартал бе болен от грип, дори не кихнахте. А сега, в разгара на пролетта, изведнаж лягате.

Тя тръгва надолу по стълбата. И точно в тоя миг, сякаш едва сега съм си спомнил нещо, извиквам подире й:

— Щях да забравя: одеве хер Гораноф се обади по телефона. Каза, че ви чакали в пет с оня, другия…

— В пет ли? Но сега не е пет, а шест без пет… Добре, че все пак не ми го казахте в полунощ…

Тя продължава надолу и минута по-късно чувам хлопването на пътната врата, а още по-късно виждам как Розмари влиза в градината на хер Гораноф и позвънява на парадния вход. Очевидно обаче сигналът остава без отговор, защото малко по-късно тя отново звъни, а сетне натиска бравата и влиза.

Влиза. И излиза. Между тия две действия са изминали не повече от известен брой секунди, ала промяната в поведението на жената е тъй отчетлива, че може да се установи и без помощта на далекоглед. Лицето на Розмари е побеляло и тя е в паника и като че се готви да извика, а за да не извика, е поставила ръка на устата си и върти безпомощно очи насам-натам, сякаш съобразява какво да прави, когато погледът й инстинктивно се насочва към мене.

Защото в тоя миг аз стоя облакътен на прозореца и се радвам на слънцето като всеки болник, прескочил гроба, и щом срещам помътения поглед на жената, поклащам глава в смисъл „какво има?“. А жената се спускам насам, и то тъкмо когато в далечината се разнася тревожният вой на полицейска сирена:

— Убит… С нож в гърба… — произнася задъхано Розмари.

— Не стойте там като идиот! — извиквам й. — Прескочете оградата! Не чувате ли, че идат…

Грубият ми глас изглежда събужда у нея оня, другия глас на здравия разум, защото тя вдига полата си и се прехвърля през ниската ограда и се затичва към задния вход на нашата вила, за да се скрие тъкмо в момента, когато пред къщата на Горанов с пронизително изсвирване на спирачките се заковава полицейската кола.