Тайфуни с нежни имена - Страница 22

— Е, Пиер, надявам се, че имате основание да бъдете доволен. Цените на хранителните стоки растат…

— Вярно е — кимам. — Но не виждам защо трябва да съм доволен.

— Тъй ли? Значи не се радвате, че ще продавате по-скъпо?

— Съвсем не. Понеже ще трябва и да купувам по-скъпо.

— Обаче вие вероятно имате запаси…

— Боя се, че ме бъркате с някой друг, Ралф. Аз съм от тия парии на професията — които купуват днеска, за да продадат утре. И ако не продадат утре, няма да могат да купят други ден…

Той навярно се готви да отвърне, че скромнича или нещо друго от тоя род, ала на вратата отново се позвънява и аз съм принуден да изляза, за да посрещна Флора. Жена и половина. Светъл костюм в шотландски карета и бяла дантелена блуза, набъбнала от плът.

— Вие сте самата пролет, Флора…

— Опитвам се да оправдая името си, момчето ми — отвръща скромно тя.

И като ме потупва майчински по бузата, добавя:

— Гледайте ме, гледайте… Додето не се е появила Розмари да ви изтегли ушите.

При което, както и следва да се очаква, Розмари наистина цъфва, за да възкликне „ах, най-сетне, скъпа“, а Флора отвръща „радвам се да ви видя, мила“, а Розмари допълва „костюмчето ви стои наистина чудесно“ — сякаш за да подчертае с това умалително, че в костюмчето спокойно могат да се съберат четирима души за каре белот, а Флора на свой ред забелязва „тази дълга рокля наистина ви прави по-висока“ и прочее змийски любезности, прекалено добре познати като репертоар, за да е необходимо да ги изреждам.

Прекалено познат е и ходът на играта, към която тутакси пристъпваме. Имам предвид, че що се отнася до мене, аз, както обикновено, губя. Губя дребни суми, но последователно и неотменно, тъй че даже Флора не успява да ме измъкне от батака.

— Разчитайте на мене, мойто момче, аз ще ви спася — оповестява тя, като настанява насреща непроницаемото си лице на жена вамп и вдига войнствено нагоре огромния си бюст.

— Съмнявам се — промърморвам скептично.

— Само не се съмнявайте! Когато отивате при лекар и при жена, трябва да отхвърлите всяко съмнение, иначе номерът няма да стане.

Номерът наистина не става и моят ужасно устойчив малшанс накърнява с няколко франка печалбата на Флора.

— Нищо, ще ви върви на любов — успокоява ни Ралф, който е винаги в криза, що се отнася до остроумието.

А немкинята ми отправя бегъл красноречив поглед, който — странно — въпреки претърпяната загуба ми се вижда лазурносин. Изглежда, че тая жена действително има известни проекти относно бъдещето ми, освен ако виждам миражи.

Може би този уикенд е последната доза на отегчение в сънната терапия, на която съм подложен от шест месеца насам.

Началото на новата седмица идва с едно важно съобщение: планът ми е приет от Центъра с незначителни поправки и с препоръката за неотложни ходове. Най сетне.

Координацията на становищата между Борислав и мене посредством Боян довежда до последната редакция на проекта и до окончателното уточняване на часовия график. Настъпил е моментът всички да влезем в активно действие, та ако ще и някой от трима ни да изгори. И рискът в това отношение е най-голям за Борислав.

На Борислав се падаше високата чест или, ако щете, неприятната задача да влезе в пряк контакт с Ганев. Решено бе за целта в петък заранта — петък, тоя лош ден — приятелят ми да се обади по телефона на мнимия Горанов, да поиска среща насаме с него и да го принуди към тая среща с неясни обещания и смътни заплахи, от които на Горанов да стане ясно, че човекът от другата страна на жицата е в течение на комбинациите му.

Рандевуто трябваше да се проведе същия ден, за да се отнеме на Ганев възможността за подготвяне евентуална засада или за други машинации. Моята задача бе именно да следя съседната вила и своевременно да предупредя Борислав, в случай че Ганев прибегне към съмнителни действия. А предупреждението ми трябваше да бъде препратено до Борислав чрез Боян.

Петък заранта. Изкъпвам се, без да бързам, обръсвам се, без да бързам, и закусвам, без да бързам — изобщо давам на Розмари всички шансове да потегли за града преди мене. Което и става.

Сетне заемам обичайното си място на наблюдателницата зад пердето и поглеждам през процепа. На пет метра от мене Пенев току-що е приключил с миенето на шевролета и сега го забърсва с известния на всички шофьори специален парцал, годен да ви осигури мечтания от всички шофьори висш блясък. Надявам се, че приготвя колата за себе си, а не за Горанов.

Поглеждам часовника си: девет часа. Предполагам, че Бенато ще бъде неприятно изненадан от отсъствието ми тази заран и едва ли ще оцени положително възможността, която му давам, да заплати сам обеда си в „Златният ключ“. Пенев разтваря градинската врата, после сяда в шевролета, изкарва го на алеята, затваря вратата и потегля надолу към центъра. Това е добре.

Подир известно време пак поглеждам часовника си, а малко по-късно наново правя същото: десет часа. Според плана тъкмо в тая минута Борислав набира номера. И не само според плана. През отворения прозорец на насрещния хол — мрачен и сенчест в тая слънчева заран — виждам да се появява едно тъмночервено петно — познатият охлузен халат на съседа. Ганев се движи бавно в здрачевината като немощен призрак, стига до телефона, поставен на бюфета, и вдига слушалката.

Разговорът се затяга по-дълго от очакваното, но аз не мога да знам каква е причината. Най-сетне старият затваря телефона и остава да стърчи известно време тъй, изправен до бюфета, сякаш съобразява нещо. Дано не проектира някаква глупост, която ще струва скъпо на всички ни, включително и на него. Старецът прави няколко крачки към прозореца, обляга се с две ръце на перваза и се заглежда право към мене. Разбира се, без да ме вижда. Предполагам, че в момента изобщо не вижда, тъй като навъсеното му лице има отсъствуващия израз на дълбоко замислен човек. Сетне се извръща полека, сякаш предпазва гръбнака си от счупване, и бавно потъва в мрачината към дъното на хола.

Точно в десет и половина писалката в ръката ми изпращява предупредително. Не виждам Боян и не е нужно да го виждам, защото съм сигурен, че в тая минута се намира с волвото си от задната страна на градината, там отвъд бухналите в свежа зеленина ябълкови дръвчета.

— Срещата сряда в девет — чувам гласа на момъка.

Сряда в девет на нашия език означава утре в шест. Значи Ганев е отклонил рандевуто за същия ден и го е отложил за следващия, а Борислав е отстъпил. Излишно е в момента да питам защо и как. Макар да разговаряме върху една известна само на двама ни вълна, но желязното правило гласи, че когато насищаш етера с думи, най-добре е да бъдеш възможно по-бърз и лаконичен:

— Засега нищо — съобщавам на свой ред. — Среща в два.

Среща в два, това звучи в смисъл, че следващото ни предаване ще бъде в пет часа днес. И толкова.

Оттук нататък се налага да следя неотстъпно вилата и заобикалящата я местност. Добре все пак, че денят е хубав и че Ганев е оставил прозореца на хола широко отворен. Тъкмо благославям това изгодно обстоятелство, когато старият изплува от полумрака, захлопва с две ръце крилата на прозореца и на всичко отгоре спуска тежката завеса. Край на всяка видимост.

И какво, ако краят се беше отложил с няколко часа? В случай че реши да дръпне тревожния сигнал, Ганев има пълна възможност да стори това през нощта или да използува като пратеник Пенев. Единственото, за което бих могъл с относителна увереност да съдя, то е дали самият Ганев няма да излезе и дали някой спасител няма да се яви на помощ. И едничката ни сериозна надежда е, че старият, като разумен човек, ще има достатъчно време да прецени всички „за“ и „против“ и да реши, че предвидената среща с нищо не го заплашва и че в негов интерес е да разбере намеренията на другата страна.

И все пак рисковете са налице. Не само защото може би съм надценил здравия разум на тоя тип. А и защото може би тоя тип на свой ред е подложен на наблюдение от страна на хора, които няма да чакат специална покана, за да влязат в играта. Прелестната Розмари и пищната Флора, колкото и безобидни да изглеждат за момента, са достатъчно указание, че не само триъгълникът „делта“ се интересува от Ганев.