Тайфуни с нежни имена - Страница 20

Вероятно Центърът е трябвало да тръгне по пътя на елиминирането и тъй да стигне до окончателния извод. Струпваш в един куп сведенията за всички подозрителни личности, забягнали или изчезнали, и започваш да прехвърляш купчината: този не е, този не може да бъде, този — също. Додето цялата грамада се стопи до няколко повече или по-малко съмнителни отрепки. Остава още да се види коя от тия отрепки е въпросната.

Въпросната се е оказала Борис Ганев, секретен и отговорен служител на военното разузнаване преди Девети. Въпреки обичайното ведомствено съперничество между военното разузнаване и полицията справката свидетелствува, че Ганев всъщност е бил човек не толкова на военните, колкото на Гешев. А може би и не толкова човек на Гешев, колкото на абвера. А навярно и не толкова на абвера, колкото на гестапо. Изобщо сложна личност, черпеща информациите си от широка агентура. Сложна и вероятно не глупава, щом е съумявала да служи на толкова господари.

Фактът, че Ганев не е бил глупав, проличава и от една добавъчна подробност: за разлика от шефовете си той своевременно стига до мисълта за неизбежната развръзка и не проявява лекомислието да я дочака на място. Без да фиксира точна дата, справката сочи, че Ганев тихомълком е напуснал страната още няколко дни преди Девети.

Посланието не съдържа никакви подробности тъкмо за периода, който най-много ме интересува: делата и дните на въпросния Ганев зад граница. Защото веднъж изчезнал зад граница, той сякаш се разтапя в пространството. За да възкръсне едва тук и едва сега. Само че този повече от трийсетгодишен период, който ми липсва, не е архивна подробност без значение. Тъкмо в тоя период са заключени машинациите, които трябва да се дешифрират и пресекат, в случай, че още са в ход. Но това вече не е работа на Центъра, а моя работа.

Изгарям посланието над обичайното място, пускам водата и почиствам умивалника. Сетне влизам в тъмната спалня и поглеждам през цепката на завесата. Позната гледка: Розмари в компанията на ония двама души с бледи лица и недоверчиви погледи шляпа картите. Мога колкото си ща да вися, свит зад пердето, все едно: няма никакъв шанс да видя нещо повече от тая белотна идилия.

Слизам в кухнята, за да потъна в грижите около приготвянето и поглъщането на вечерята, а заедно с туй и в размислите около това уравнение с две неизвестни — Горанов и Ганев. Че човекът, представящ се за Андрей Горанов, и човекът, който всъщност е Борис Ганев, са едно и също лице — туй слава богу е вече установено. Но оттук до крайното решаване на уравнението тепърва ми предстои немалко път.

Прието е, когато се прощаваш със земното си битие, да оставяш на местопроизшествието своите тленни останки, за да могат близките ти да ги оплачат, а лекарят да установи причините за настъпването на смъртта. Обществото си има свой ред, на който дори покойниците са подвластни и който предвижда даже промяната на жителството от тоя свят в оня, другия, да се регистрира и документира. А ето че Горанов е нарушил елементарното приличие и е изчезнал без следа. Защото ако все още е жив, къде е адресната му карта? А ако междувременно се е поминал, къде е смъртният акт?

Обстоятелството, че за повече от три десетилетия никой никъде нищичко не е чул за съществуването на Горанов — искам да кажа на истинския, а не на другия, живеещ в съседство, — вече е доста съмнително. В края на краищата Горанов не е Борман и няма особени основания да потъва вдън земя, ако не броим онова последното основание, което рано или късно праща всички ни под земята. Той не е единственият богаташ, избягал около Девети зад граница, и би могъл също като другите, загубил възможността да продава родината си на части, да живее с лихвите от предишните продажби.

Започнал някога с износ на земеделски произведения за Германия, преминал бързо към износ на поверителни сведения за абвера, Горанов става представител на големи немски фирми, произвеждащи всевъзможна техника — от леки коли до бойни самолети. Процентите върху доставките за армията бързо го превръщат във финансова величина от първа категория. И близко до ума е, че решил да побегне под заплахата на назряващите събития, той не е побягнал с празни джобове. Но въпросът е къде е побягнал и в каква дупка се е заврял, а ако това е оная, окончателната дупка, защо отгоре не е поставен кръстът с името.

Има обаче и един втори въпрос: защо Борис Ганев се прикрива под самоличността на Андрей Горанов? Че Ганев има значително по-сериозни основания от Горанов да се прикрива, това е близко до ума, макар и Ганев да не е Борман. Обаче защо се прикрива именно под фирмата на някогашния търговец? И ако се прикрива под тази фирма, не означава ли туй, че Ганев знае много добре за безследното и окончателно изчезване на нейния действителен притежател?

Въпросът, като всеки тенденциозен въпрос, съдържа в себе си и своя отговор. Но тоя отговор е засега само гола хипотеза и тепърва следва да бъде уплътнен с необходимите данни. И може би едва тогава ще ми се открие входът на коридора, водещ към крайното решение.

— А, вие ме чакате, Пиер… Колко мило от ваша страна… — изчуруликва току-що влязлата Розмари. — Тия хора наистина са страшно отегчителни…

Че тия хора са страшно отегчителни — това е единствената информация, която Розмари благоволява да ми даде подир всяка среща с Ганев и Пенев.

— Имам чувството, че и доста ви скубят — забелязвам.

Ние с нея продължаваме по навик да бъдем на „вие“, но това е само остатък от една официалност, която всъщност не знам дали изобщо някога е съществувала между нас.

— По-скоро използуват добросърдечието ми — уточнява жената. — Те са тъй стиснати и тъй дребнави, че просто ми е жално да ги обирам. Би трябвало някой ден да им пратя Флора, за да разберат какво значи противник.

— Отдавна следваше да го направите, щом толкова ви отегчават.

— А нима вие имате сили да чистите бита си от всичко отегчително? — запитва тя, като се разполага по обичая си на дивана и кръстосва крака.

— Не, защото в такъв случай в бита ми не би останало нищо. Съвсем нищо… с изключение на скъпата Розмари.

— Мерси — кима тя. — Не излезе много убедително.

Сетне добавя:

— Дайте ми една цигара.

Давам й цигара и задавам въпроса:

— А как си представяте вие самата един живот без отегчение?

— О, по най-баналната и най-сигурна рецепта. Да пътувам, да сменям познанства, места, впечатления… Да имам до себе си един Лоран, обаче не Лоран-търговеца, а Лоран такъв, какъвто е в редките минути, когато по погрешка става мил… Да не завися от портфейла на баща си, да задоволявам суетните си капризи, да знам в мигове на умора, че някъде ме чака едно малко мое кътче…

— После? — запитвам, когато тя млъква.

— После: нищо. Да свърша някой ден внезапно, така, без да усетя, при някоя злополука, преди да съм се наситила и отегчила, преди да ме е загрозила старостта. Да мина по реда си и да изчезна… какво повече?

— Наистина банално — кимам. — И при това доста разхитително. Такива операции срещу досадата струват скъпо.

— Знам го и без да ми го казвате. Затуй пък мечтата не струва нищо. Освен може би малко досетливост. Имам чувството, че вие например дори не сте се сетили, че бихте могли да мечтаете.

— Наистина никога не ми е минавало през ума.

— Вие вероятно само проектирате. И то в строгите рамки на полезното и осъществимото.

— Точно така.

Съгласявам се охотно с нея, за да й направя удоволствие, но имам чувството, че това само я дразни. Тя захвърля недопушената цигара в пепелника, поглежда ме недоволно и избухва:

— Защо говорите като тъпак? И понеже не сте тъпак, защо ме карате да мисля, че ме лъжете? И какво печелите от туй, че ме лъжете?

— Но кое ви кара да мислите, че лъжа? — питам с най-спокойния си тон.

— Това, че съвсем не сте човекът, за който се представяте. Наблюдавала съм ви и как прекарвате деня си, и как правите покупки, и как играете бридж. Вие не сте обичайният тип на търговеца, погълнат от мисълта как да направи от един франк два франка, а от два — четири. Вие дори нямате отношение към парите и губите със същата небрежност, с която изтърсвате пепелта от цигарата си.