Тайфуни с нежни имена - Страница 15

— Ще се стараете, естествено — отвръщам. — Ако не са такива като мене, никой няма да купува чиниите ви, понеже няма да има какво да сложи вътре.

— Мисля, че се лъжете, ако смятате, че симпатията ми се дължи на вашата търговия с хранителни продукти — подхвърля немкинята, с което още повече разваля настроението на Розмари.

В резултат на продължителното съжителство Розмари е свикнала да ме третира донейде като своя територия, макар че между двама ни всъщност няма нищо освен празни разговори. Но ако в момента подмятанията на Флора я дразнят, то е най-вече понеже е бясна подир този нещастен робер. Само че когато е бясна, тя има обичая да го крие. И ако се показва бясна, значи е просто малко ядосана. А когато е наистина бясна, предпочита да мълчи.

Сега вече Розмари седи срещу мене, подчертано съсредоточена в картите си, и аз съм доволен, че мога поне отчасти да подобря настроението й, като обявя направо три без коз, на което, въпреки че съм затворил играта, Розмари не може да се въздържи да не отговори с четири пики и да изгори моите двеста от тузове. Но три без коз или четири пики — играта е при всички случаи голям шлем и това донейде подобрява настроението на партньорката ми, която дори благоволява да каже:

— Съжалявам, Пиер, обаче съвсем не се сетих, че може да имате двеста от тузове.

— Излишно е да съжалявате. За мене беше истинска наслада да наблюдавам магистралното ви разиграване — отвръщам галантно, дори прекалено галантно, тъй като разиграването е възможно най-баналното и при такава карта човек би могъл да го извърши дори с левия си крак.

— Е, доволна ли сте? — запитвам, когато вторият манш завършва също в наша полза.

— Съвсем не — отговаря Розмари. — Вие спечелихте с Флора тройно повече. Значи обичате Флора повече от мене.

— А може би аз го обичам повече от вас, скъпа — забеляза невъзмутимо немкинята.

Така или иначе, в момента е време не за обич, а за закуска и ние се отправяме към дългия бюфет, където наред с рекламните порцелани са поставени и някои други, съвсем плоски по форма и отрупани с меса и зеленчуци. Практицизмът на немкинята намира своя израз и върху терена на готварското изкуство. Тя се ограничава с немного по брой, но достатъчно вкусни и питателни кулинарни специалитети, без да изпада в разхитителните импровизации на Розмари, нито да гони скъпия финес на американеца, който поръчва закуските за своите вечери в близкия ресторант.

— Бъдете великодушни, яжте възможно повече! Иначе ще трябва цяла седмица да дояждам тия блюда — подканва ни немкинята, която отдавна е възприела навика да поддържа светския разговор, като нарушава светския тон.

И ние ядем, доколкото е по възможностите ни, а сетне отново се разполагаме около масата и по силата на правилото „когато върви — върви“ аз отново продължавам да печеля и първата ми печалба е пак с Розмари, само че за проклетия тя и този път е далеч по-малка от прихода, който реализирам половин час по-късно с немкинята.

— Сега вече е съвсем ясно: вие наистина обичате Флора повече от мене — установява наемателката ми.

— Три пъти повече — уточнява домакинята, за да налее още малко масло в огъня и да подчертае внушителния размер на общия ни удар.

И тя ми хвърля бегъл поглед с лазурносините си бадемови очи, сякаш подир толкова срещи едва сега ме забелязва. Един поглед, който би могъл да събуди у мене известни размисли, в случай, че съм любител на големия формат и в случай, че не съм в течение на една подробност, неизвестна може би на Розмари: тая Флора, кокетираща с бита си на студена и независима жена, има приятел.

— Мисля, че немкинята ми поопъна нервите одеве — призна наемателката ми, когато се прибираме.

— Предполагам, че вината е повече в малшанса.

— Да, в малшанса. Но също и в немкинята.

Подир това ненадейно самопризнание за слабост дамата ми пожелава лека нощ и се оттегля в покоите си.

Узнал съм съвсем случайно за приятеля на Флора. Но когато поддържаш връзки с определени хора в продължение на месеци и когато животът ви протича в такова тясно място като Берн, случайностите от подобен ред придобиват известна закономерност.

Това става през една от обичайните ми следобедни разходки из главната улица и съседните пресечки. По време на тия разходки неведнаж ми се случва да срещам ту Ралф, ту Флора, обаче ние разменяме набързо по някоя дума, за да отминем всеки по работата си, и само ако се сблъскам с Розмари и тя не се е запътила на някое крайно интересно обсъждане, програмата ми заплашва да се промени, защото дамата ме помъква със себе си към някое кафене или кино със същата тая непринуденост, с която се е настанила и в дома ми.

Този път обаче срещата става не с Розмари, а с Флора и не на главната улица, а на едно далеч по-пусто и необичайно за срещи място. Налага се да поясня, че част от стария Берн е разположена на два етажа, като горният етаж е на нивото на главната улица, а долният — значително по-ниско, до нивото на Ааре. Разходката без посока през въпросния ден ме е довела именно до тоя долен етаж, състоящ се от редица потъмнели и мрачни сгради, край които се разтяга също такава мрачна и ниска покрита галерия.

Движа се бавно из галерията, като се вслушвам в стъпките си, кънтящи отчетливо под тия сводове. Сетне излизам на открито и продължавам нататък. Отляво тече реката, дълбока и бърза, но водите й в тоя зимен ден са загубили звучния си синьозелен цвят и са станали студеносиви. Променливи също като очите на Флора, казвам си, и, както става в подобни случаи, виждам в същия миг пред себе си самата Флора.

За щастие тя е твърде далеч от мене, там пред входа на огромния стар асансьор, който, колкото и да е тромав, може за две минути да ви изкачи до горния град и да ви спести два километра пешеходна обиколка. Дръпвам се зад спрелия наблизо камион и отново поглеждам предпазливо към асансьора.

Флора не е сама. До нея е изправен мъж, значително по-нисък от дамата, но за сметка на туй широкоплещест и масивен като професионален борец. Случайният минувач, ако изобщо обърне внимание на тия двамата, би могъл да ги вземе за двама непознати, очакващи идването на асансьора. Те вероятно именно на това и разчитат, за да си дават тук среща и дори с цел да подсилят илюзията — стоят полугърбом един към друг, Флора, отправила поглед към реката, а борецът, загледан в обувките си.

Те стоят полугърбом като непознати, които пет пари не дават един за друг. С тая малка разлика, че разговарят. От разстоянието, на което се намирам, и при необходимостта да се крия на завет зад камиона аз нямам никаква възможност да чуя отчетливо разговора. Затуй пък мога добре да ги наблюдавам и да установя подир известно време, че този разговор почва да става необичайно дълъг за двама непознати, случайно сблъскали се пред градския асансьор.

Най-сетне Флора влиза в асансьора, който вероятно отдавна вече чака пътници, а борецът поема пеша, като тръгва право към мене. Заобикалям бързо камиона, пресичам асфалтирания път и се спускам към брега на реката, достатъчно нисък, за да изчезна от хоризонта. Изчаквам няколко минути и наново се връщам на изходната си позиция до камиона, за да установя, че непознатият вече е поел по каменния коридор на галерията.

Десет минути по-късно, додето тежкият асансьор бавно ме възнася към площадчето пред катедралата, уреждам спешен военен съвет между себе си и себе си. Тия военни съвети, въпреки че могат да бъдат взети от някой психиатър за сигурен симптом на шизофрения, са доста обичайно и твърде полезно за мене занимание. Сблъскване на идеи между аз — предпазливия скептик, и другия аз — дейния оптимист. А както казва генералът, спорът нерядко води до доброто решение.

Да сподиря бореца не е трудно. Пешеходният излаз към горния град е само един и — спестил достатъчно време посредством асансьора — мога тъкмо навреме да причакам непознатия. Нещата се усложняват оттук нататък. Не е изключено Флора също да дебне отнейде, за да провери дали нейният приятел не е под нечие наблюдение. Не е изключено и той да има някакъв съучастник. Най-сетне не е изключено и просто да ми се изплъзне, като хлътне в някоя пресечка и надуе колата си. Въпросът е: заслужава ли си да поемем още днес евентуалния риск и не е ли по-добре да изчакам.