Суперкомандос - Страница 105

— Както казах, спорихме. Дълго. Измислихме цял куп начини да решим, някои дори бяха разумни, но в крайна сметка се връщахме все на същото. Хартия, ножици, камък. Пет игри. Защо не?

Свих рамене, но жестът не излезе тъй безгрижен, както исках. Все още се мъчех да прогоня студа, който ме изпълваше, когато си мислех за онази игра — игра на надхитряване срещу самия себе си със залог целия свят. Пет игри. Бяхме стигнали до две на две. Сърцето ми биеше като дивите ритми в заведението на Джери, адреналинът ме караше да се чувствам като пиян. Дори срещу Кавахара не ми беше толкова трудно.

Когато той загуби последната игра — камък срещу хартия — и двамата дълго гледахме протегнатите си ръце. После той леко се усмихна и вдигна показалец към слепоочието си в нещо средно между козируване и имитация на самоубийство.

— Да кажа ли нещо на Джими, когато го видя?

Мълчаливо поклатих глава.

— Е, желая ти приятен живот — каза той, сетне излезе от слънчевата стая и тихо затвори вратата зад себе си. А нещо в мен крещеше, че някак се е изхитрил да загуби последната игра.

На другия ден ме презаредиха.

Вдигнах очи.

— А сега сигурно се питаш защо си правя труда да идвам тук.

— Да.

— Става дума за Шерил Бостък — казах аз.

— За кого?

Въздъхнах.

— Мириам, моля те. И без това ми е трудно. Шерил Бостък умира от страх, че ще я убиеш, защото знае. Дойдох да ме убедиш, че греши. Обещах й.

Мириам Банкрофт ме изгледа с разширени очи и изведнъж плисна чашата си в лицето ми.

— Нахално дребно човече — изсъска тя. — Как смееш. Как смееш.

Избърсах питието от очите си. Бях очаквал реакция, но не такава.

— Моля?

— Как смееш да идваш тук и да разправяш, че ти е трудно. Имаш ли представа какво преживява в момента моят съпруг?

— Ами, дай да помислим. — Избърсах ръце в ризата си и се навъсих. — В момента е луксозно настанен гост на специалното следствие на ООН в Ню Йорк. Какво си мислиш, че брачната раздяла го мъчи? Толкова ли е трудно да се намери бардак в Ню Йорк?

Мириам Банкрофт стисна зъби.

— Ти си жесток — прошепна тя.

— А ти си опасна. — Усетих как почвам да губя контрол. — Не аз убих с ритници едно неродено дете в Сан Диего. Не аз бих на съпруга си синаморфестерон, докато той беше в Осака, знаейки много добре какво ще стори на първата жена, която изчука в това състояние. И знаейки, разбира се, че тази жена няма да бъдеш ти. Нищо чудно, че Шерил Бостък умира от страх. Само като те гледам, не знам дали ще изляза жив.

— Престани. — Тя въздъхна дълбоко и пресекливо. — Престани. Моля те.

Престанах. Тя наведе глава и дълго мълчахме.

— Кажи ми какво стана — казах накрая аз. — Научих от Кавахара. Знам защо Лорънс се е самоубил…

— Нима? — Сега лицето й беше спокойно, но във въпроса се долавяха следи от предишната жлъч. — Кажи ми какво знаеш. Че се самоуби, за да избегне шантажа. Това казват в Ню Йорк, нали?

— Разумно предположение, Мириам — тихо казах аз. — Кавахара го беше хванала здраво. Гласувай срещу Резолюция 653, или ще те разоблича като убиец. Единственият изход е бил да се самоубие преди предаването до „Сайка Сек“. И дори щеше да му се размине, ако не беше толкова упорит.

— Да. Ако не беше дошъл ти.

Направих излишно извинителен жест.

— Не беше моя идея.

— А какво ще речеш за вината? — попита тя. — Помисли ли за това? Помисли ли как се е чувствал Лорънс, осъзнавайки какво е извършил? Когато са му казали, че онова момиче е католичка и няма да си получи обратно живота, дори ако Резолюция 653 временно я върне за показания срещу него. Не мислиш ли, че когато насочи пистолета в гърлото си и дръпна спусъка, той се наказваше за стореното? Не помисли ли, че може би не е искал да му се размине?

Замислих се за Банкрофт. Не беше трудно да се досетя какво иска да чуе Мириам.

— Възможно е — казах аз.

Тя се изсмя задавено.

— Повече от възможно, мистър Ковач. Вие забравяте, че бях тук през онази нощ. Когато дойде, аз го гледах от стълбището. Видях болката по лицето му. Той плати за стореното. Сам се осъди и сам изпълни присъдата. Той плати, той унищожи човека, който извърши престъплението, а сега друг човек, който не е извършил онова престъпление, живее отново с вината. Доволен ли сте, мистър Ковач?

Мъченическите храсти изсмукаха горчивото ехо на гласа й.

— Защо го направи? — попитах аз, когато тя не прояви намерение да продължи. — Защо онова момиче трябваше да заплати изневерите на твоя съпруг?

Тя ме погледна, сякаш питах за някаква тайнствена истина, и безпомощно поклати глава.

— Не се сетих за друг начин да му причиня болка — прошепна тя.

В крайна сметка не е по-различна от Кавахара, помислих аз с грижливо раздухана жестокост. Като всеки друг Мат, зает да мести дребните хорица като късчета от мозайка.

— Знаеше ли, че Къртис работи за Кавахара? — попитах глухо аз.

— Досетих се. По-късно. — Тя вдигна ръка. — Но нямаше как да го докажа. А ти как разбра?

— След това. Той ми препоръча „Хендрикс“, откара ме дотам. След пет минути дотича Кадмин по заповед на Кавахара. Твърде невероятно съвпадение.

— Да — каза унесено тя. — Логична мисъл.

— Къртис ли ти намери синаморфестерон?

Тя кимна.

— Чрез Кавахара, предполагам. Солидна доза. Онази вечер, когато го прати при мен, той беше яко надрусан. Той ли предложи да дрогирате клонинга преди пътуването до Осака?

— Не. Кавахара. — Мириам Банкрофт се изкашля. — Няколко дни преди това имахме необичайно любезен разговор. Сега разбирам, че е подготвила цялата история.

— Да, Рейлийн е много старателна. Беше, искам да кажа. Сигурно е знаела, че има вероятност Лорънс да не я подкрепи. Затова ти подкупи Шерил Бостък с посещение на веселия остров, също като мен. Само че вместо да си играе с разкошното тяло, тя щеше да го облича. Шепа пари и обещанието някой ден пак да си поиграе. Горката крава, била е трийсет и шест часа в рая, а сега е като наркоман в криза. Щеше ли наистина да я пуснеш пак там?

— Аз държа на думата си.

— Нима? Е, тогава направи ми една услуга — стори го час по-скоро.

— Ами останалото? Имаш ли доказателства? Смяташ ли да кажеш на Лорънс?

Бръкнах в джоба си и извадих матов черен диск.

— Видеозапис от момента на инжекцията. Запис как Шерил Бостък напуска „Сайка Сек“ и отлита за среща с твоята лимузина, която после продължава към морето. Няма други доказателства, че съпругът ти е извършил убийството под влияние на дрога, но вероятно ще предположат, че Кавахара го е упоила на борда на дирижабъла.

— Как разбра? — Тя гледаше настрани, а гласът й бе изтънял и тих. — Как стигна до Бостък?

— Най-вече чрез интуиция. Видя ли ме да гледам през телескопа?

Тя кимна и се изкашля.

— Мислех, че си играеш с мен. Че си му казал.

— Не. — Парна ме лек гняв. — Кавахара все още държеше приятелката ми. И заплашваше да я измъчва до полудяване.

— Не знаех — тихо каза тя.

Свих рамене.

— Какво пък? Телескопът ми даде половината. Твоят съпруг е бил на „Глава в облаците“ точно преди да се самоубие. Тогава си помислих какви неприятни игри върти там Кавахара и се зачудих дали не го е принудила да се самоубие. По химичен път или чрез някаква виртуална програма. Виждал съм как го правят.

— Да. Сигурно си виждал. — Тя говореше уморено, унесено. — Тогава защо отиде да търсиш в „Сайка Сек“?

— И аз не знам. Интуиция, както казах. Може би защото инжекция на борда на летящ бардак просто не ми изглеждаше в стила на Кавахара. Много е грубо. Тя не беше разбойник, а шахматист. Или може би просто защото нямаше начин да се вмъкна в охраната на „Глава в облаците“, както направих със „Сайка Сек“, а ми трябваше незабавен резултат. Така или иначе, заръчах на „Хендрикс“ да проследи процедурите с клонингите и евентуалните нарушения. Така стигнах до Шерил Бостък.

— Колко хитро. — Тя се обърна и ме погледна. — А сега какво, мистър Ковач? Още правосъдие? Още Матове на кръст?