Суперкомандос - Страница 104

Почуках на вратата на номер седемнайсет. Отвори ми единайсетгодишно момче, което ме гледаше с тъпа враждебност.

— Какво?

— Бих искал да разговарям с Шерил Бостък.

— Да, ама я няма.

Въздъхнах и почесах белега под окото си.

— Мисля, че не е вярно. Нейният коптер е отзад, ти си синът й Дарил, а нощната смяна приключи преди около три часа. Ще й кажеш ли, че един човек е дошъл да говори с нея за носителя на Банкрофт?

— Ченге ли си?

— Не, само искам да поговорим. Може дори да изкара нещо, ако ми помогне.

Момчето ме погледа още една-две секунди, после безмълвно затвори вратата. Чух го да вика майка си. Чаках и се борех с желанието да запаля цигара.

Пет минути по-късно Шерил Бостък изникна на ватата, облечена с широк халат. Синтетичният й носител беше още по-безизразен от този на момчето, но знаех, че отвътре не е така.

— Искали сте да ме видите — попита неравният синтетичен глас. — За какво?

— Аз съм частен детектив, нает от Лорънс Банкрофт — отговорих аз колкото се може по-кротко. — Бих искал да ми отговорите на няколко въпроса за задълженията си в „Сайка Сек“. Може ли да вляза?

Тя издаде глух звук, сякаш неведнъж бе опитвала без успех да затръшне вратата пред досадни посетители.

— Няма да отнеме много време.

Тя сви рамене и отвори вратата по-широко. Минах край нея и влязох в мизерна, но чиста стая, където единствената забележителност бе разкошен черен сензофилмов дек. Системата стърчеше над килима в дъното като идол на някакво тайнствено машинно божество, а останалите мебели покорно се редяха около нея. Декът изглеждаше нов, също като боята на микрокоптера.

Дарил бе изчезнал някъде.

— Хубав дек — казах аз и пристъпих да огледам дисплея. — Кога го купихте?

— Преди време. — Шерил Бостък затвори вратата и неуверено пристъпи в средата на стаята. Лицето й почваше да оживява и по него се изписа подозрителност. — Какво искате да ме питате?

— Може ли да седна?

Тя мълчаливо ми кимна към едно от продънените кресла и седна отсреща. В деколтето на халата синтетичната плът изглеждаше неестествено розова. Вгледах се в нея и се запитах дали изобщо искам да продължа.

— Е? — Тя нервно ми махна с ръка. — Какво искате да ме питате? Щом ме събуждате след нощна смяна, трябва да има сериозна причина, по дяволите.

— На 14 август, вторник, вие отидохте в семейната клонингова камера на Банкрофт и инжектирахте нещо в резервното тяло на Лорънс Банкрофт. Бих искал да знам какво беше, Шерил.

Резултатът бе по-драматичен, отколкото можех да предполагам. Изкуственото лице на Шерил Бостък се изкриви и тя отскочи назад, сякаш я бях заплашил с полицейска електрическа палка.

— Това влиза в задълженията ми — пискливо извика тя. — Имам разрешение да извършвам манипулации с клонингите.

Думите не изглеждаха нейни. Сякаш я бяха накарали да ги научи наизуст.

— Какво е синаморфестерон? — попитах аз.

Евтините синтове не се изчервяват и не пребледняват, но лицето й говореше красноречиво. Тя приличаше на уплашено животно, предадено от собственика си.

— Откъде знаете? Кой ви го каза? — изхлипа тя. — Няма откъде да знаете. Тя обеща никой да не научи.

После рухна на дивана, закри лицето си с длани и зарида. Като чу, Дарил се появи от съседната стая, поколеба се и явно реши, че не може или не бива да стори нищо. Остана на прага, като ме гледаше уплашено. Удържах въздишката и му кимнах, опитвайки да изглеждам безобиден. Той предпазливо се приближи до дивана и докосна майка си по рамото. Тя трепна като ударена. Разтърси ме вълна от спомени и усетих как собственото ми лице става студено и свирепо. Опитах да им се усмихна, но не успях.

Изкашлях се.

— Не съм дошъл да ви сторя зло. Просто искам да знам.

Бе нужна около минута, за да проникнат думите през паяжината от ужас в съзнанието на Шерил Бостък. Още по-дълго й трябваше, за да овладее сълзите и да ме погледне. До нея Дарил плахо я галеше по косата. Изскърцах със зъби и се опитах да прогоня спомените от времето, когато и аз бях на единайсет години. Чаках.

— Тя беше — каза накрая Шерил.

Къртис ме пресрещна, докато заобикалях Слънчевия дом откъм морето. Лицето му бе потъмняло от гняв, а ръцете, свити в юмруци.

— Тя не иска да разговаря с теб — изръмжа той.

— Махни се от пътя, Къртис — казах спокойно аз. — Или ще си изпатиш.

Той зае каратистка стойка.

— Казах, че тя…

Ритнах го в коляното и той падна. Втори ритник го отхвърли два метра надолу по склона към тенискорта. Когато спря да се търкаля, аз връхлетях над него. Притиснах го с коляно в кръста и дръпнах главата му назад за косата.

— Днес не ми е добър ден — търпеливо обясних аз. — А ти го правиш още по-лош. Сега отивам да поговоря с шефката ти. Ще отнеме около десет минути, след това си отивам. Ако си умен, ще стоиш настрани.

— Мръсен…

Дръпнах косата му по-силно и той изкрещя.

— Ако тръгнеш след мен, Къртис, ще си изпатиш. Здравата. Разбра ли? Днес не съм в настроение за игри с глупаци като теб.

— Остави го на мира, Ковач. Никога ли не си бил на деветнайсет години?

Озърнах се през рамо. Мириам Банкрофт стоеше с ръце в джобовете на свободен светлобежов костюм, явно изкопиран от някой шарийски харем. Дългата й коса бе събрана под оранжев копринен шал, а очите блестяха от слънцето. Изведнъж си спомних какво бе казала Ортега за „Накамура“: „Използват лицето и тялото й за реклама на стоката“. Сега я виждах в небрежната поза на манекенка.

Пуснах косата на Къртис и се изправих.

— Толкова глупав не съм бил и на деветнайсет — излъгах аз. — Ще му кажеш ли да се махне? Може да те послуша.

— Къртис, върви да ме чакаш в лимузината. Няма да се бавя.

— Ще му позволите ли…

— Къртис!

В гласа й прозвуча добродушно учудване, сякаш имаше някаква грешка. Къртис се изчерви и тръгна настрани, просълзен от ярост. Гледах го и се чудех дали все пак не трябваше да го ударя още веднъж. Мириам Банкрофт навярно разчете мисълта по лицето ми.

— Вече би трябвало дори и твоята жажда за насилие да е задоволена — тихо каза тя. — Още ли си търсиш жертви?

— Кой каза, че търся жертви?

— Ти.

Погледнах я бързо.

— Не помня.

— Колко удобно.

— Не, ти не разбираш. — Вдигнах разперени длани към нея. — Наистина не помня. Всичко, което сме вършили заедно, изчезна. Нямам тези спомени. Изтрити са.

Тя примижа, сякаш я бях ударил.

— Но ти… Мислех… Ти изглеждаш…

— Същия. — Сведох очи към носителя на Райкър. — Е, от другия носител не беше останало кой знае какво, когато ме измъкнаха от морето. Тъй че нямах друг избор. А следователите от ООН категорично отказаха да допуснат двойно зареждане. Всъщност не ги упреквам. И бездруго ще им е трудно да оправдаят предишното.

— Но как…

— Как решихме ли? — Усмихнах се без капка веселие. — Искаш ли да влезем и да ти разкажа?

Тя ме поведе към оранжерията, където някой бе сложил кана и две високи чаши на изящната масичка под мъченическите храсти. Течността в каната имаше цвят на залез. Мълчаливо седнахме един срещу друг. Тя си наля, без да предложи на мен — дребна подробност, която говореше много за станалото между Мириам Банкрофт и моето друго „аз“.

— За съжаление нямам много време — каза разсеяно тя. — Както ти казах по телефона, Лорънс ме помоли веднага да замина за Ню Йорк. Всъщност вече тръгвах, когато ми се обади.

Мълчах, чаках и когато тя остави каната, взех чашата си. Движението беше ужасно смущаващо и навярно си пролича. Тя се сепна.

— Ох, аз…

— Забрави. — Облегнах се назад и отпих. Беше сладко и леко тръпчиво. — Ти попита как сме решили. Играхме. Хартия, ножици, камък. Разбира се, първо спорихме цял час. Докато решим, бяха ни вкарали в един виртуален форум в Ню Йорк, много висококачествен. Не жалеха парите, нали сме герои на деня.

Усетих как в гласа ми се вмъкна горчива нотка и млъкнах, за да я прогоня. Отново отпих.