Само за мже - Страница 93

Щом им завиждаш, мисля си, значи при тях всичко с наред. Ако не беше наред, нямаше да завиждаш.

И защо всъщност завиждам?

Може би бедата започва от едно калпаво убеждение. Убеждение, за което дори не си даваш сметка, но което мъкнеш нейде дълбоко у себе си, още откакто се помниш. Убеждението, че другите са ти длъжни нещо — макар да повтаряш на глас, че не са ти длъжни. Длъжни са да ти предоставят мястото, което сам смяташ, че ти се полага. Длъжни са да те оценят точно тъй, както сам се оценяваш. Длъжни са да отговарят приблизително на идеала ти, защото иначе може да загубиш вяра в идеала си.

Те обаче съвсем не те оценяват, както очакваш, в случай че изобщо те забелязват. Нито се сместват, за да ти отворят място. Нито се равняват по идеала ти.

И ето че ти им теглиш присъдата, като се ръководиш от идеала си, а след това пращаш по дяволите и идеала, понеже той е бил опроверган от живота. Изобщо слагаш кръст на всичко, разчистваш си генерално сметките и изведнъж ти става леко, като след всяко разчистване на сметки. Но това е само в началото, додето не си разбрал, че си сложил кръст на себе си.

А сега разбрал ли си го, подир онова писмо, получено от мъртвеца? И ако той нищо не ти е дал, ти сам какво си придобил? Колкото да се ровиш в паметта си, не можеш да изровиш повече от две-три добри дела. Но има и по-неприятно — че си ги извършил несъзнателно. Не си имал време да помислиш, че може и да не ги извършиш, затова си ги извършил.

Да, острото ти око за грозното. Червейчето в салатата на леля ти. Но каква полза да виждаш грозното, ако не обичаш красивото. Ако за тебе красивото не е нищо повече от салата без червейче.

Не, тук може би прекалявам. Красивото е и Беба. Наистина безупречно лице на мадона, чисто и хармонично изписано. Истинска непорочна мадона, стига да не слизаме с поглед към балкона и всичко останало.

Когато отивам да се простя с Беба, намирам я в състояние на леко оживление. Явно, че гори от желание да ми съобщи някои новини, но каквато си е методична, изчаква всяко нещо да дойде с времето си.

— Къде ще ме заведеш?

— Този път — никъде — отвръщам. — Ще заминавам, това е прощалната ни вечер и би било светотатство да я прекараме по ресторанти.

— Ще заминаваш?

И тази почва да повтаря фразите ми. И на тази трябва да обяснявам.

— Е, все пак не е далече — преценява Беба, след като изслушва обяснението ми. — Можеш всеки ден да прескачаш.

Това й е хубавото на тази, за разлика от онази, че приема всичко откъм земната и практичната страна.

— Всеки ден едва ли — възразявам. — Но достатъчно често, за да предотвратявам някои от изневерите ти. Дори само някои — това ще бъде все пак кяр.

— Знаеш, че за мене любовта идва подир покера — напомня Беба. — Така че, ако не ме забравиш съвсем, изневери не се предвиждат.

А когато един час по-късно сядаме да хапнем в кухнята — вече казах, мисля, какъв е рангът на тази кухня, — дамата изважда своя кент-флош:

— Жорж вазира!

— Сигурна ли си?

— Е, как не? Екскурзия с параход до Виена, само че параходът се върнал от Виена без Жорж.

— Ти да му мислиш. Оставаш без пласьор — забелязвам.

— Не аз, а ти да му мислиш — връща ми го Беба. — Да знаеш как ти се е заканила Бистра!

— Знам.

— А! — сеща се тя. — Значи затова бягаш?

— Донякъде.

— Бедната Бистра. Ще остане съвсем с пръст в устата.

— Няма опасност. Докато има такъв апартамент.

— Апартамент! — свива пренебрежително устни Беба, — Мъжете, Тони, сега са страшно алчни. Един апартамент не ги задоволява.

— Ако е като твоя…

— Само това няма да стане! Търтей никога няма да храня, ще видиш! От две неща най-много се боя. — от мишка и от брак.

Слушам я разсеяно и отговарям разсеяно, когато ме запита нещо, а наум разсъждавам по новината. Значи Жорж е избягал. Крайно време е в такъв случай и аз да бягам. Прощавай, Биси. Прощавай, Лиза. Колкото до Беба, нощта е достатъчно дълга, за да можем спокойно да се простим.

Трябва да бягам наистина. Мишките — как да е. Но бракът…

Началото на лятото и началото на новия живот. Всъщност вече два месеца съм тук, в тоя неголям град, чийто център е далеч по-приветлив от софийския. Особено пешеходната зона с мраморните плочи, новите магазини и онова закътано кафене, зад което са поставени няколко масички, приютени между декоративните храсти, избуяли в циментираните лехи. Само храсти. Безполезно е да ги ровите — няма да откриете чанта с долари.

Два месеца — достатъчен срок, за да си подредя бита, да свикна с работата в местния вестник, да свикнат с мене местните хора, да завъдя приятели и най-важното — врагове. Човек в краен случай може да мине без приятели, но в никакъв случай — без врагове. Без врагове се отпускаш, успокояваш се, изпадаш в летаргия. Те ти дават самочувствие, карат те да бъдеш нащрек, да работиш с пълни сили и изобщо да показваш на какво си способен, като здравата им натриваш носовете.

Всъщност истински врагове още нямам и това донейде ме тормози. Тук-там някой дребен завистник, който ще каже зад гърба ми: „тоя пък що си не седи в София“, или ще прокоментира изтупания ми вид. Материалът за тръбите ми е създал устойчива популярност, каквато, боя се, не заслужавам.

Модерният център е ведър и приятен, обаче що се отнася до квартирата, не изпитвам никакво влечение по тия нови апартаменти, към които всички напират. Може би това е и причината да нямам още врагове. Настанил съм се в една солидна стара къща, с уютен двор, ограден от светската суета с високи дувари. Плочник, цветни лехи и няколко дървета, между които един млад орех. Това не е онзи мъжествен орех, дето стърчи високо над старата къща, а е негов по-млад роднина, който сякаш нарочно ми е пратен, за да не се прекъсват връзките ми с древната орехова фамилия.

Къщата е на два етажа и изцяло на мое разположение, ако не смятаме децата. Защото децата също са тук и това е съвсем естествено — би било наистина жестоко от моя страна да ги оставя в оня интернат и когато някой път успеят да измолят едно свиждане с чичо от възпитателката и тя ги доведе до входа на старата къща, оттам да излезе Лиза и да каже: „Чичо ви го няма и няма да се върне“.

Така че децата са тук и поне този въпрос е уреден, макар и не без съответните главоболни формалности. Румяна е вече в първи клас, а Гошко ходи в детска градина, а следобед, след като Румяна си научи уроците, и двамата се преместват в двора на съседката, една немлада вдовица, която също има две деца, тъй че, където са две, там са и четири.

Изобщо децата не ми отнемат много време, а момичето дори помага в домакинството заедно с вдовицата, разбира се, която самоотвержено се справя с по-тежката работа и не застрашава репутацията ми, понеже възрастта й не го позволява.

Два месеца само, а вече битът е установен и разграфен и снабден с маса привички. Да не повярваш просто колко скоро човек, след като се е измъкнал от една консервена кутия, бърза да се напъха в друга. И все пак между едната и другата има някаква разлика, колкото да се потупаш ободрително по гърба и да си кажеш, че животът започва отначало.

Да отиваш към четирийсетте и да си казваш, че животът започва отначало, това си е, разбира се, живо мошеничество по отношение на самия тебе. Но струва ми се, че най-сетне се събуждам бавно и мъчително. Бавно и мъчително, както се случва, след като предната вечер си взел двойна доза луминал. Събуждам се, буден съм, ама съвсем съм буден — казвам си окуражително, за да ускоря процеса и за да си вдъхна радост. Макар че да се събудиш, за да отпразнуваш четирийсетгодишния си рожден ден, не е кой знае какъв успех.

И все пак фактът си е факт — буден съм. Ставам прочее, за да приготвя закуската на децата и ги вдигам от леглото с помощта на радиото, а след като ги пращам на училище, както винаги, се заемам с тая тягост — бръсненето. После слизам до центъра, за да се поразтъпча и да прегледам вестниците в оня уютен кът зад кафенето. В главата ми се мотае гузната мисъл, че трябва да пиша някакъв документален сценарий и една книжка за деца, понеже сам имам вече деца, а децата предполагат добавъчни разходи. Ще стане, успокоявам се, и това ще стане и се запътвам към стола, откъдето вземам обедните порции, а когато влизам в нашия двор, децата вече са там и Румяна бърза да ме уведоми, чичо, Гошко е научил една мръсна дума, а аз казвам: Гошко, изхвърли от психиката си този цинизъм, защото той с нищо няма да обогати литературния ти стил, изобщо свикнал съм да говоря с него като с възрастен, за да свиква и той, понеже в едно време, когато и най-простите хора подражават на телевизионните говорители, Гошко не бива да изостава от общия поток.