Само за мже - Страница 91
Той не казва нищо повече, но явно е успокоен от откритието, че не напускам, за да му правя фасони. Не че държи бог знае колко на чувствата ми, но след, като е бил приятел на баща ми… А отчасти — и мой…
Да си тръгнеш, след като са те изгонили, това си е в реда на нещата. Какво друго ти остава, освен да си тръгнеш. Обаче да си отидеш, без да те гонят, и то в мига, когато се канят да те повишават, това е вече по-интересно. Не знам дали го правя, защото е по-интересно и защото у мене се е обадил оня налудничав каприз да сядам на паважа, когато другите крачат. Може би просто бягам от Бистра, понеже заплашва да се залови за мене, а залови ли се, изходът от борбата едва ли ще бъде в моя полза. А може би това е някакъв далечен отглас от съвета па Петко — да излезеш от консервената си кутия, да се изтръгнеш от разписанието на всекидневието. Понякога бавно загрявам, тъй че нищо чудно идеята на този откачалник едва сега да разцъфва в главата ми.
Стаичката на бившия ми шеф е празна и изцяло на мое разположение. Янков се е изнесъл и вероятно е взел отпуск, за да може насаме да си оближе раните. За него подобни неща са наистина болезнени рани, но не особено дълбоки. Пак ще изплува — въпрос на време.
Това, че ми е предоставен отделен кабинет, макар и за краткотрайно ползуване, се оказва нещо съвсем навременно. Разбирам го, когато на вратата се почуква плахо и в стаята надниква някаква дама. При дамски посещения самостоятелната стая е винаги за предпочитане.
— Другарят Павлов?… Не знам дали си спомняте за мене… Аз съм…
„… Втората съпруга на баща ви“, довършвам мислено.
— Разбира се, спомням си. Заповядайте.
Спомням си, да. Беше адски студ при това погребение и аз си мислех, че това на нищо не прилича, дето баща ми са го сложили в ковчега само по костюм. Беше адски студ и духаше леден вятър, а замръзналите буци тропаха като камъни по ковчега, сякаш баща ми го замеряха с камъни, а насреща, от другата страна на гроба, се бе свила някаква непозната повехнала жена — втората жена на баща ми.
Тя е тук сега тая, втората, седнала неловко на крайчеца на стола до бюрото. Поглежда ме бегло, сякаш да провери не съм ли прекалено смаян от нахалното й появяване, сетне произнася:
— Може би е нередно да идвам да ви безпокоя… Наистина дълго се колебах, преди да дойда… Но после си казах, че и без това толкова много време е минало и повече не бива да протакам…
Разтваря охлузената си кафява чанта, изважда някакъв плик и го поставя върху бюрото.
— Това е писмо от баща ви, писмо до вас. Открих го преди два месеца, защото допреди два месеца даже не бях се сетила да посегна към папката му с ръкописи, мислех, че са черновки на негови статии, неща без значение, пазех ги просто за спомен… И когато един ден ги разрових, открих това писмо и го прочетох, знам, че е невъзпитано да се четат чужди писма, но го прочетох, признавам.
Поемам плика. Той е съвсем нов и очевидно няма нищо общо с писмото на баща ми. Поемам плика и го поставям в джоба си, няма сега да седна да го чета на глас, още повече тя вече го е чела и едва ли ще и бъде интересно. В тоя момент се сещам, че там, в джоба, би трябвало да се намира и снимката на Бистра, истинско светотатство — снимката на една гола жена до писмото на един мъртвец, — но когато опипвам вътрешността на джоба, оказва се, че снимката я няма. Кой знае къде съм я загубил.
— Кога смятате, че е писал писмото? — питам не защото държа особено на тая подробност, а защото все пак и аз трябва да кажа нещо.
— Вероятно след като вече бе на легло. Както знаете, той пишеше винаги на машина, а писмото е писано с химикалка, драскано, задрасквано и недовършено… Вероятно го е писал с температура, иначе сам знаете, че имаше твърде гладък стил…
Тая пък: „стил“.
— Дааа… — отзовавам се — всичко се разви толкова бързо.
— Всичко беше една катастрофа — уточнява тихо жената.
Безцветна женица, неловка, свита и облечена без излишен разкош.
— Вие какво работите, ако не е съвсем нетактично…
— Машинописка съм.
Тия машинописки. Семейна орисия.
— Всичко беше една катастрофа — връща се жената към своето. — Разводът, бракът, смъртта, всичко едно подир друго, сякаш съдбата държеше час по-скоро да ни накаже.
— Да ви наказва — за какво?
— За грешката… За греха… — произнася та едва чуто.
— Какъв грях? Нали сте се обичали?
Тя ме поглежда смаяно, опитва се да каже нещо, но брадичката й се разтреперва и ето ти я, захлупила лице в ръцете си и разтърсвана от безмълвен плач.
Добре, че е безмълвен. Редакцията не е най-подходящото място за такива неща.
— Дали сме се обичали? — повтаря тя въпроса ми подир някое време, вече успокоена, но с все още потръпващ глас. — Десет години трая тази наша агония…
„Моля?“ — иде ми да запитам също като Лиза, обаче се овладявам.
— Вината е моя. Бях луда по него. Той беше за мене най-чистият човек. Вината е моя, а той си отиде.
Тая пък: била луда по него. Намерила и тя по кого.
Жената се готви да каже още нещо, но вероятно се сеща, че е неприлично да се говорят такива работи пред един син, прибира кърпичката в охлузената пластмасова чантичка и става.
— Да знаете с какъв страх идвах насам… Ще ме изгони, викам си, такива неща не се прощават…
— Избийте си тия мисли от главата — казвам, като също ставам. — Пред никого за нищо не сте виновна. Всеки има право поне на една любов. Някои си позволяват и повече от една.
Подавам й ръка и тя я поема с бледата си слаба ръчица и ми хвърля последен изпитателен поглед, сякаш иска да се увери, че говоря сериозно.
Не знам какъв е този мой личен почерк, но маса хора смятат, че ги будалкам.
Останал сам, бъркам в джоба и вадя плика, Писмото наистина няма нищо общо с тоя нов плик. То е съвсем старо и смачкано, по-скоро някаква черновка, надраскана с химикалка върху лист за заявление и съставена от едно-единствено изречение, на всичко отгоре недовършено. Прочитам го съвсем набързо, сетне се приготвям да го прибера, но вместо туй отново го разтварям и го прочитам пак. Не е чак толкова дълго, че да не мога да го прочета два пъти.
„Антоне,
Напоследък все по-често си мисля за тебе, да, не за майка ти и не за себе си, а за тебе, понеже ние с майка ти сме само едно минало, и си спомням как някога, тогава ти бе съвсем малък, едва не те изтървах в една страшна навалица при някакъв мач и как си казвах с ужас: «Ще изтърва детето, ще стане зян детето», и сега, когато си мисля за тебе, наново изпитвам някакъв подобен страх и болка, защото именно сега, подир толкова години, усещам, че съм те изтървал, че съм те оставил да си тръгнеш и да поемеш пътя си така, без нищичко, понеже нищичко не съм ти дал, и сякаш те виждам да зъзнеш само по една риза в тоя мразовит свят и си викам, че след като не ме обичаш, най-добре е поне съвсем да ме намразиш, та да си кажеш в ожесточението, че няма да станеш зян, че не само няма да станеш зян, но и ще постигнеш всичко, което аз не успях да постигна…“
Ясно е, че го е писал с повишена температура, мисля си, като прибирам писмото в джоба. При трийсет и шест и пет никога не би ми наприказвал тия неща. И може би цялата трагедия на всички ни е, че ставаме нормални и чувствителни само когато качим поне малко температура.
Телефонът зазвънява. Вдигам слушалката, за да установя, че насреща е онзи от милицията.
— Можеш да успокоиш себе си и приятелката си — чувам го. — Компанията вече е под следствие. Колкото до обезщетението за пръстена, майката ще трябва да води дело, когато му дойде времето.
Ами да го води. Ако си няма друга работа. Благодаря и затварям, без да изпитвам дори сянка на радост от победата. Победата? Чия по-точно? Във всеки случай не моята. Живей и остави другите да мрат — имаше такъв филм, но той не е по мой сценарий. Сценариите, моите и на Петко, бяха други. А сега и тях ги няма. Така че не ми остава нищо, освен да се заема с читателските писма.