Само за мже - Страница 90

Загърна се машинално с фронтовата дреха, за да си придаде подходящия за случая стегнат вид, сетне ни погледна с прояснен поглед и устните му се раздвижиха.

— Да — каза той.

Думата прозвуча достатъчно ясно и все пак новодошлите не разбраха. Сега пък те не разбираха и гледаха въпросително към Допотопния, докато Допотопния гледаше към оня с протегнатата ръка, вземайки го очевидно за пълномощник на това множество хора, на тая навалица, нахлула внезапно в стаята му.

Те се гледаха така — болният и новодошлите — в продължение на един безкраен миг напрегната тишина. Гледаха се и не разбираха, додето най-сетне Неси отново набра сили и за да разпръсне всяко недоумение, добави:

— Отговарям.

А понеже ония продължаваха да го гледат, сякаш чакаха още нещо, и понеже недоумението трябваше да се разсее докрай, болният за трети път пое дъх и поясни:

— Борис Несторов отговаря.

Краят на фразата бе произнесен с някакво върховно усилие, защото, макар Допотопния да бе поел дъх, но дъхът му не стигаше и той с някакъв мъченически израз отвори уста, за да се запаси с една последна глътка живот, колкото за да може да издържи, додето се изясни всичко, и отправи към потона лице, сякаш търсеше да се залови за нещо, и погледът му наистина успя да се хване за това единственото, което съзря в полумрака — тънкият лъч светлина, прииждащ иззад завесата, — и очите се плъзнаха по лъча, сякаш измерваха здравината му, но той бе наистина твърде тънък, тоя лъч, за да удържи това едро тяло, особено сега, когато то изведнаж бе страшно натежало, и болният, изглежда, осъзна цялата невъзможност на порива си и главата му примирено се отпусна надолу, а масивното туловище инертно се свлече върху възглавницата и аз усетих, че тишината в стаята вече е станала тишината на смъртта, докато оня пред нас продължаваше да подава кутията, вдървен в своя абсурден жест.

— Антоне, вика те главният — съобщава Янков.

— А ти?

— Ами аз току-що бях там.

Щом току-що е бил там, значи току-що ме е натопил. И даже се сещам за какво.

Тъкмо преди да вляза при главния, се сблъсквам със Стаменов, оня, холеричния, който излиза от кабинета. Той поема десницата ми и започва да я разтърсва с една енергия, значително превишаваща необходимия волтаж.

— Много, много сме ви благодарни за помощта — говори шефът, — макар че и нас малко ни понасолихте. Обаче справедливо беше и най-важното, нещата вървят към оправяне.

Той се впуска подробно да обяснява по кой точно начин нещата вървят към оправяне, но внезапно поглежда часовника си и вероятно се сеща, че трябва да бърза за другаде, защото скъсява изложението с изтъркания нищо неозначаващ въпрос:

— Кога ще наминете пак към нас? Сега настъпва най-хубавото време, пролет е…

— Бих дошъл и за по-дълго — промърморвам малко ненадейно за самия себе си. — Ако имате там някоя многотиражка…

— Какво, карат ли ви се? — поглежда ме с участие холерикът.

— Напротив, хвалят ме. Но така ми е вкиснало…

— Ами хайде де! Идвайте! И защо многотиражка? Като сме провинция, да не сме толкова загубени. Ние също имаме всекидневен печат.

Той отново ми разтърсва ръката, този път още по-силно и с възклицание като „сериозно, нали?“ и „да го смятаме за решено!“, тъй че аз даже малко се поизплашвам, като си викам: що ми трябваше и как тъй ми скимна.

— Браво бе, Павлов, ти си ми приготвил нова беля! — приветства ме радушно главният, като размахва под носа ми някакви машинописни листа, които май наистина са моя продукция.

И той се вдига от стола, убеден от дългогодишен опит, че решиш ли да кипваш, най-добре е да избереш стоящото положение.

— Само че утре, като затекат протестите и възраженията, телефонът ще задрънчи не в твоята стая, а тук, при мене! — изкрещява главният. — И ще трябва да си зарежа цялата друга работа, за да давам обяснения! Да давам обяснения вместо тебе, Павлов! Като че ли единственият отдел па тоя вестник е вашият и като че си нямам друга работа!

Той ме поглежда така, сякаш се готви да ми тегли някоя, но поема въздух и се овладява. Просто странно как умее да се овладява този избухлив човек, след като веднаж е избухнал. Навярно като си припомня съвета на лекаря:… и избягвайте вълненията, защото при вашето сърце и с това повишено кръвно…

Той се овладява, обаче прави това с усилие и едва след като бръква дълбоко с две ръце в джобовете на панталона си. Не знам дали стиска юмруци вътре в тия джобове, или търси там някакви доводи, но, изглежда, е първото, защото обикаля бюрото, приближава към мене и без да вади юмруците, запитва:

— Или може би този материал за Западния парк не е твой?

— Мой е.

— А защо не си цитирал отговора на съвета?

— Цитирал съм го.

— Взел си точно две изречения, колкото да се подиграеш. А Янков казва, че от съвета приемат критиката и дори по телефона са се обадили, че вече правят необходимото…

— Янков нищо не ми е казал за подобен разговор…

— Аз ти казвам! — извиква предизвикателно шефът, като войнствено изпъчва шкембе.

— Няма нищо по-лесно от това, да бракуваме материала и да прикрием едно безобразие — предлагам сговорчиво.

— Не ми дръж такъв тон! — изръмжава шефът. — Говори по същество.

— Какво има да се говори, когато използуват площи на парка, за да строят гаражи, складове и работилнички. Кварталът негодува. Правим запитване, а ни се отговаря, че щели да извършат оглед, като че всичко не е ясно и без оглед, и че щели да вземат мерки, като че не ги виждаме техните мерки.

— Но това са твои тълкувания, Павлов! — произнася шефът тъй заплашително, сякаш казва: пак ще кипна, внимавай!

— Няма място за тълкувания. Идете да видите, че продължават да строят.

— А ти видя ли?

— Вчера бях. Нали ви казвам: продължават да строят. И тия разговори с телефони и писма са само за да печелят време. Убедени са, че веднаж построеното няма тепърва да се събаря, и бързат да настроят възможно повече.

— Ще ме накарате сам да отида да видя! — изръмжава шефът.

— Няма да е зле.

— И един от двама ви ще изгърми! — изръмжава още по-страшно шефът. — Аз не обичам да ме подвеждат, Павлов.

Изгърмява Янков. Частично, разбира се. Допускам, че някой му е обещал някаква услуга, за да проточи работата. А Янков дори не си е дал труд да провери как вървят нещата в парка и е взел да обработва главния. Така че сега понижението не му мърда.

— Ще поемеш временно поста на Янков — нарежда ми главният на следния ден.

И за да не си въобразя нещо, добавя:

— Казвам „временно“!

— Разбирам — кимам. — Бих помолил дори да е съвсем временно.

Шефът вдига глава от бумагите и ме поглежда с любопитство.

— В смисъл?

— Бих искал да напусна редакцията, ако разрешите.

— Какво, и ти ли бягаш в телевизията?

— По-скоро — в провинцията.

— А! — Главният е явно озадачен. — На каква работа?

— На същата.

И за да не пита повече, пояснявам:

— Нали вие сам бяхте ми казали за древния Антей… Тази ваша мисъл много силно ми и подейства. Така че реших, ако ще стъпвам на земята, да стъпя с двата крака.

Главният наново ми хвърля един поглед в смисъл „ти на идиот ли ме правиш, или…“ Сетне пак се навежда над бумагите.

— Твоя работа…

Той явно недоумява. Едно властно лице на римлянин с израз на недоумение, това изглежда доста необичайно. Почти съм изненадан от туй, че скромната ми персона е могла да събуди някакъв интерес у този човек, обременен до гуша от редакционни главоболия и от грижата да отдалечи в границите на възможното неизбежния инфаркт.

— Да не си решил пак да се жениш? — запитва ненадейно шефът, без да вдига очи от бумагите.

„Тъкмо това се мъча да избягна“ — би трябвало да кажа, но вместо туй излъгвам:

— Боя се, че познахте.

— Какво има да се боиш? — изръмжава добродушно главният, все тъй наведен над ръкописите. — Мокър от дъжд се не бои. Нали веднаж вече си се давил.