Само за мже - Страница 85

— Може и да не съм бил — съгласява се равнодушно Неси. — Не помня.

— Тогава значи сте го излъгали!

Допотопния отново ме поглежда, сякаш за да се увери дали съм наистина толкова тъп, колкото му се струвам, сетне леко се повдига на възглавницата, сяда и произнася:

— Не съм го излъгал, не чувате ли? Следствието му не съм водил, естествено, нито съм бил в течение, го не съм го излъгал!

И като отгатва по лицето ми, че тъпотата ми наистина не е присторена, добавя.

— Казах му, за да разбере, че поемам отговорността.

— Нима искате да оправдаете грешките и безобразията на онова минало?

— Нищо не оправдавам. Даже и собствените си грешки. Но не съм ги допускал от любов към безобразията. Времето беше такова.

— Обаче грешката с Димов не е ваша. Как ще поемате отговорност за нещо, което не сте извършили?

— Ей така: поемам я. След като толкова други си измиха ръцете, трябва да останат и някои, дето са готови да отговарят. И ако някой ми каже: готов ли си да отговаряш за всичко през оня период, ще му кажа: готов съм — за всичко! Още съм жив, значи още отговарям!

Сетне, изтощен от усилието, той се смъква надолу и отново притваря очи.

До слуха ми достига приглушен двукратен звън. Пак посещение. Да се надяваме, че не е някой нов баща. Оставям леглото на болния и отивам да отворя.

— Я — възклицавам, — ти отново възкръсна. Как ме откри?

Пред вратата стои Петко с внушителния си ръст, тъмните очила и лекото пардесю, призвано да служи през всички годишни времена.

— Открих те по най-сигурния начин — обяснява покойният ми приятел. — Без да те търся. Търся Ли-завета.

— А! — възклицавам за втори път. — Че отде я познаваш?

— Дълга история! — маха небрежно с ръка Петко. — Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще ме държиш тука?

Изкачваме се в покоите ми, изваждам от шкафчето джезвето и се заемам да варя кафе, докато Петко, захвърлил шлифера, се отпуска на един стол и запалва цигара.

— Всъщност при кого живее тук Лизавета, при тебе ли? — пита той, като се взира през полупрозрачното перде към другия ми приятел — ореха.

— При мене, да. Но ако избързаш с изводите, ще сгрешиш — казвам, додето напразно търся захарта.

— И аз така си помислих — кима Петко. — Макар майката да ми съобщи, че ти си новият приятел.

— Майката не е в течение. Изобщо Лиза няма приятел. Обаче има почти годеник. Не мога да намеря захарта…

— Карай без захар — окуражава ме гостът. — Отдавна търся Лизавета… Още оня път, когато се видяхме с тебе във влака, бях дошъл да я търся, само че не я открих. Майка й не знаеше къде може да е отишла.

Поставям джезвето на котлона и включвам щепсела. После заемам обичайното си място на леглото.

— А какво общо имаш ти с Лиза? — питам.

— Всъщност нищо. Освен че съм баща на детето й, ако това има някакво значение.

— Ти какво? Подиграваш ли се?

— Защо да се подигравам? — отправя ми Петко невъзмутимо тъмните си очила.

— Как може да няма значение това, че си баща на детето й?

— Отде да знам? За мене, разбира се, има значение, иначе не бих я търсил. Но за Лизавета, изглежда — няма.

— Няма ли? Сигурен съм, че като те види тук, ще изпадне в стресово състояние.

— Вятър — възразява Петко. — Ти, изглежда, още не я познаваш, макар да живеете заедно. Всъщност откога живеете заедно?

И без да чака отговор, минава на друго, понеже вероятно отдавна не му е падал случай да се на-дрънка.

— Казваш „стресово състояние“… Напоследък ми втръсна да слушам тая дума. Лекари, психолози, драскачи, всичко живо се е хванало за стреса: стресът — това, стресът — онова… А в основата на всичко е страхът. Само че страх звучи съвсем елементарно, докато стрес… Мрачната роля на ужасите, настоящи и бъдещи, не се изчерпва с изтрепването на толкова хора. Тя е и е психологическия атентат срещу останалите — сковаващия страх, страха от войната.

— Това е известно — отвръщам, като се вслушвам в тихото бръмчене на джезвето.

— Да, като външен феномен. Обаче не като зареждане на пространството с психически взрив. А тоя взрив се трупа и трупа — от една страна, озлоблението, от друга — страхът, и когато тия два елемента пренаситят планетата до критичната точка, ще бъде достатъчна само една дребна искра, за да се разрази катастрофата.

— Щом си взел да мислиш за катастрофата, по-добре намисли как да я избегнем.

— Намислил го бях още навремето, още в гимназията. Бяхме решили с един приятел да основем тайна всемирна организация за ликвидиране на подпалвачите. Почваме с най-злостните и караме нататък до пълно изтребление или додето останалите се сепнат.

— Мъдър проект — признавам, като продължавам да се вслушвам в песента на джезвето, станала по-звучна.

— Не твърдя, че е мъдър, но идеята ме е занимавала. Бедата е, че тия злостните нямат брой и че премахнеш ли един, на негово място изскачат двама и насилието ражда само насилие. Там е драмата на тероризма. На психическата зараза трябва да се реагира с психическа дезинфекция.

— Че това се прави: вместо да ликвидираме злостните, разобличаваме ги.

— Но дали е достатъчно ефикасно? Не мислиш ли, че прекалено се ровим в мръсотията, полемизираме с пея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизащ в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванията ти, значи постига своето…

— Тогава да се правим, че не го виждаме… — предлагам, като се отправям към котлона.

— Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание — уточнява Петко. — Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на саморазпадане, на самоунищожение…

— Пак обобщения и абстракции…

— А какво е според тебе конкретното в случая? — запитва гостът.

— Ами конкретното е, че си захвърлил рецептата на тероризма, но не си намерил никаква друга.

— Намерил съм. Само че ти пак ще кажеш: абстракция. Принципът винаги е абстракция, което не му пречи да бъде от съдбоносно значение.

Разбърквам с лъжичка кафето. Това за момента ми се струва по-полезно, отколкото да възразявам.

— На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? — чувам зад гърба си глухия глас на Петко. — Една мисъл, силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака.

— Само че идеята, естествено, още не сме я намислили…

— Напротив, съвсем ясна ми е. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?

Той млъква и аз, като се обръщам към вратата, откривам причината. Лиза е влязла безшумно и гледа към госта малко изненадано, но съвсем не до степента на стрес.

— А, Лизавета! — произнася Петко, сякаш той и Лизавета са се разделили одеве на трамвайната спирка.

— Я, Петко! — отзовава се тя в почти същия тон. — Ама вие се познавате…

— Май че от доста години — промърморвам, — Не можах да намеря захарта.

— Ами че ето я под носа ви, Тони! — показва ми жената тенекиената кутийка, която действително стои на видно място върху шкафчето.

Лиза се заема да довърши сервирането, което ми дава възможност да се върна на любимото си място и да запаля.

— Не си ли забелязал — подхваща наново гостът, — че ние винаги прекалено обсъждаме поведението на другите, вместо да отделяме повече време за собственото си поведение.

Той сякаш съвсем е забравил присъствието на дамата, привлечен от нишката на мислите си.

— Ако е до критикуване, и ти критикуваш — забелязвам.

— Всички го правим — признава Петко. — Казваш си, че не бива, и докато се усетиш, отново си хлътнал в потока на общата инерция.