Само за мже - Страница 78

Леля ми. Тя ме обичаше по своему и вероятно дори сега, когато обикаля зимните улици, за да ми избере традиционния чифт новогодишни чорапи, го прави с една свенливо спотаена обич, докато едничкото чувство, с което ти й търсиш традиционния шал, е отегчението. Казват, че даже растението линее, ако е отглеждано без топлота и симпатия, а тази жена, твоята леля, е била обречена да прекара целия си живот, без да получи от никого ни капка обич. От никого. Дори от тебе.

Да, гората на съня е още далече или аз съм още съвсем в началото й, където тя е хилава и неуютна и изпълнена с досадното ехо на деня. И мисълта ми, без да съм я карал, обхожда тия познати и далечни хора и аз усещам да ме гризе това странно чувство на жал, това идиотско чувство на жал, и тайничко им се подигравам, за да пропъдя тая тръпка на състрадание, но не успявам и ми е мъчно, кой знае защо, за всички тях, и за баща ми, дето вече го няма, и за жена му, дето я не знам къде е, и даже за Бистра, какво падение, даже за Бистра.

И може би едва тук, засрамен докрай от падението си, най-после заспивам.

— Лиза я няма — бързам да кажа, като виждам, че Владо наднича през вратата.

Лиза наистина я няма. Тя, както няколко пъти вече се случва, е изчезнала за ден-два. Това сега никого не тревожи, тъй като знаем, че е отишла при детето си.

— Разбрах — отвръща инженерът, като влиза. — Тъкмо затова идвам.

Значи, разговор между мъже. И вероятно — на тема жена.

Илиев се настанява на един стол, без да съм го канил, взема една цигара, без да съм му предлагал, запушва и оглежда стаята.

— Тук е станало доста уютно. Извинявайте, но когато първия път влязох при вас, обстановката беше малко потискаща.

Кимам неопределено, като чакам да стигне до същественото.

— Павлов, не знам дали Лиза ви е казала, но нашите отношения вече отиват към брак…

Гостът ме поглежда, за да прецени какво впечатление ми е направила потресаващата вест, и аз кимам повторно.

— А вие знаете, че ако първата дума е брак, втората е жилище. Един труден въпрос, по който, преди да говоря с Лиза, бих искал да поговоря с вас.

— Защо „труден“? Вие имате долу най-хубавата стая.

— А детето? Една млада брачна двойка и едно вече доста голямо дете… Неудобно е, сами разбирате.

Разбирам, естествено. Не мога да разбера обаче защо ме занимава с тия неща.

— Та като мислех по тоя въпрос, хрумна ми, че бихме могли да направим с вас една смяна… в случай че сте съгласен, естествено. Пак ви казвам: не съм говорил с Лиза. Това е моя идея.

— Идеята е добра — признавам. — Но най-вече за вас. Колкото до мене, една стая наистина ми е предостатъчна. Но аз обичам уединението.

— Смятам, че и долу ще го имате. Вярно е, че ще ползувате обща баня, обаче трябва да ви уверя, че старците съвсем не киснат по цял ден в банята и при добра синхронизация можете по цели седмици да не ги виждате на пътя си. А що се отнася до стаята, съгласете се, че моята е далеч по-приятна от тоя хладилник.

„В такъв случай задръжте си я“ — би следвало да кажа. Но сякаш отгатнал намерението ми, инженерът бърза да добави:

— Всъщност всичко опира до това килерче. То решава въпроса за квартирата на детето.

— Ако е за килерчето, него вече съм го обещал на Лиза за сватбен подарък — уведомявам го.

— Тъй ли? Лиза нищо не ми е казала.

— Сега аз ви го казвам.

— Това е чудесно, разбира се — съгласява се инженерът без ентусиазъм. — Но нима едно съжителство с детето няма да ви безпокои? Влизане, излизане. Лиза също ще трябва да идва…

— Вие какво? Да не ревнувате?

— Глупости, Павлов. Нали вече говорихме по тоя въпрос. Просто не разбирам защо държите на тоя хладилник.

— А орехът?

— Орехът ли? — поглежда ме с искрено учудване Владо. — Че този орех просто ви запушва прозореца. Стаята става още по-мрачна.

— Може би по-здрачна, но съвсем не по-мрачна. Особено когато дървото се раззелени. Представете си, че влизате в една разкошна гора. Че влизате все по-навътре и по-навътре. Нима една зелена гора е мрачна? Аз падам донякъде горски човек, Илиев.

— Не знаех това — отвръща инженерът. — Мислех, че сте софиянец.

— Добре, ще обсъдя въпроса — обещавам му, за да сложа край на тоя разговор. — Моралното предимство е на ваша страна. Едно младо семейство, една млада клетка на нашето общество…

— Не знам уместно ли е да се иронизира — произнася спокойно инженерът. — Проблемът не е само до семейството, а и до работата ми. Не искам да се хваля, но работата ми е в доста напреднал етап.

— Това е похвално — признавам. — Обаче не забравяйте, че всички работят.

— Всички не работят. Има ги и такива, дето в приказките по им върви. Особено с някоя и друга дума от кибернетичната терминология. Излиза модерно, в духа на техническия прогрес. Заседания, съвещания, протоколи — ксероксите бълват реки от бумага. Всичко е планирано, програмирано, гарантирано, а на края — този не изпълнил, понеже онзи не доставил, а онзи не доставил, понеже еди-кой си не внесъл суровина, а еди-кой си не внесъл суровина, понеже…

— Кибернетика.

— Не казвам, че не се работи, обаче не винаги се работи с акъл, искам да кажа, с необходимата организация. Нужно е не суетене, а система.

— Предполагам, че на вас това не ви липсва. Изобщо не се съмнявам, че ще изплувате.

— Ако смятате, че само това ми е целта… — промърморва докачено инженерът.

— Може би неправилно се изразих…

— Просто обичам работата си, Павлов. И като казвам, че обичам работата си, не мислете, че ви се докарвам за интервю. Какво по увлекателно от работата, когато имаш вярна система. Също като партия шах…

— Вероятно малко по-трудно.

— Също като трудна партия шах. Вие знаете, че трудните най увличат.

— А системата ви не се ли сблъсква с такива, дето мразят да работят по система?

— Неизбежно.

— И няма ли риск някой да ви изхвърли заедно със системата ви?

Инженерът снизходително се усмихва.

— Тя не е само моя. И изхвърлянето при това положение не е много лесно. Вместо мене може да изхвърчи другият. Икономиката, Павлов, в края на краищата опира до политиката. А ако някой се опитва да си прави шеги с политиката… Нали вече ви казах: нашата сила е в тая основна целесъобразност, наричана строй.

— Съвършено вярно — кимам, — макар и много абстрактно. Позволете да приземя малко бъбренето ни, като ви поставя една гатанка.

— В нашата работа гатанки няма — възразява инженерът. — Ние решаваме задачи, не гатанки.

— Добре, наречете го задача.

И му излагам за справка част от историята, над която се блъскам. Той слуша внимателно, сетне за да си помогне, запалва още една цигара и отсъжда:

— Допуснати са грешки от всички звена, но те не са равностойни. Една пирамида от грешки, Павлов, основни и второстепенни, първоначални и производни. Да почнем с първоначалните: Некачествено проектиране на новите халета с допускане на груба грешка в проекта, лекомислено одобряване на тоя погрешен проект от експертния съвет и формално утвърждаване от съответната инстанция. Така провалът е предварително програмиран. Не стига това, но когато истината излиза наяве, вместо радикална корекция се търси коригиране на грешката чрез компромисно решение, изобщо проектира се „на коляно“ — или както вие казвате „кибернетика“… Следват закъснения в изпълнение на строителството, недостатъци в предварителната спецификация, предоверяване на договорите, изобщо осланянето на преписки вместо своевременно да се отиде на място и да се види как стоят нещата…

Той допушва мълчаливо цигарата, после забелязва:

— Изобщо вашата гатанка илюстрира моята тема: хората не са стояли със скръстени ръце, маса труд е хвърлен, а вместо успех налице е провал. Защото е липсвало достатъчно компетентното предварително обмисляне, защото е липсвала синхронизация на целия процес… Прав ли съм?

— Предполагам, че да. Аз, знаете, не съм специалист.