Само за мже - Страница 77

— Не се извинявам. Яд ме е, че всичко е било напразно — произнася тя уморено, като се обръща и тръгва назад.

— Защо трябва да се ядосвате. Щом някому някъде са нужни тръби, в края на краищата ще ги намери. По-рано или по-късно…

Тя почти се е скрила от погледа ми, когато прави бавен кръгом, за да изгрее отново. Съвсем не е за изхвърляне.

— Яд ме е не за тръбите, а за вас.

— А! — сещам се. — Вие сте ме натопили с лечебна цел. За да ме събудите…

— Оставете вашите разбори! Как може да се изплъзвате от една бъркотия, която само вие сте в състояние да оправите!

— Има ли бъркотия, най-умното е да се изплъзнеш.

— Но, Тони, как може да говорите така! Нали това именно значи да живееш: да се намесваш, да участваш, да отстояваш…

— Не знам какво значи да живеещ — прекъсвам я. — Не че не съм мислил по въпроса, обаче отговорът все още ми бяга. Колкото до другото, май че не се разбрахме. Каквото съм длъжен да правя, ще го направя, не бойте се.

— Тогава?

— Дупка в морето — какво друго? — В случая е замесена по-горна инстанция. А щом това стане ясно, шефът ще каже — ресто!

— Тогава изпратете материала, където трябва.

— Къде? На същата горна инстанция?

— Има и други, по-високи места.

— Казахте, че Владо долу ви чака…

— Казах, че има и по-високи места.

Разсъжденията на тая жена започват да ме уморяват. За разлика от очертанията на формите й.

— Но, разберете — произнасям търпеливо, — това са бюрократи със стаж, те са готови да отговарят пред всички места, те предварително са се въоръжили с купища бумаги за тая цел, те познават каналния ред на проверките…

— И все пак трябва да има начин. Не може да няма начин. Иначе може да полудее човек.

— Начинът е да се тури кръст на каналния ред, да избухне скандал…

— Ами че направете го тоя скандал! Толкова ли се боите да не изгърмите?

— Не се боя. Мързи ме.

Тя наново прави кръгом към килера, но преди да си влезе, извръща глава и произнася с тоя тих глас, който понякога звучи най-силно:

— Ако не го направите, ще ви намразя.

— Най-сетне едно любовно признание — казвам. — Макар и в негативна форма.

Тропотът на дамските токчета е отзвучал по коридора и надолу по стълбата. Не оня палав лек тропот, признак на кокетство и грация и подсказван; фриволно въртене на известни части, а солидното, отчетливо тропане на една снажна импозантна дама.

Тропотът па кобилата — бих казал навярно преди четири месеца. Но четири месеца не са малък срок, и не знам защо, напоследък съм почнал да ставам нетърпимо снизходителен към тая жена, до степен да обсъждам с нея служебни въпроси и да й подарявам пръстени. Вероятно защото се грижи за раните ми, получени по нейна вина, и изобщо ме спасява.

А би трябвало да бъде обратното и аз да й кажа с нетърпящ възражение тон: престанете да ме спасявате, защото колкото повече ме спасявате, толкова повече се накисвам в глупавите ви истории. Спасявайте Владо.

Но тя знае, че Владо не се нуждае от нейните грижи. Нуждае се вероятно от заоблените й форми и от белия блясък на усмивката й, но съвсем не от назидания. Защото той си е на мястото и реализира общественополезен труд, а аз… Какво повече съм аз от един Жорж, макар и в интелектуален вариант. Някаква смътна пласьорска или инкасаторска професия, с тази разлика, че нямам хоби да търгувам с вносни стоки, а пласирам собствените си артикули и инкасирам по някой и друг хонорар. Работим на парче и взимаме кой колкото даде.

Мрачината приижда от дъното на стаята. Винаги съм се питал защо мрачината приижда от дъното на стаите, след като там няма никакъв специален източник на мрачина. Вероятно се заражда в ъглите по същия тайнствен начин, по който някога са смятали, че се зараждат мишките от непрано бельо.

Не бих казал, че съм живял без цел. Напротив, казвал съм понякога: аман от всички тия цели, свързани с апартамента, работата, парите и заминаването па жена ми за „Златни пясъци“, та да ми се махне от главата поне за един месец. Прозаични задачи, наистина, затова пък належащи. И при толкова грижи, които се възсядат една подир друга, при толкова разнообразни цели, какво чудно, че няма да ти остане време за някаква по-благородна цел, свързана с бъдещето на човечеството и изобщо с големия идеал.

Старата къща вече е стихнала и в стаята ми е мрак и изобщо съм готов за обичайното и безсмислено лутане в гората на моите сънища. Чакам прочее мига на унеса, но все още не виждам гората и умът ми продължава да шари из реалността, да наднича долу при Допотопния, който, завит в шинела си, дреме над заранния вестник, или при Димов, загърнат като мумия в леглото си — той спи изпружен като истинска мумия, сякаш репетира позата за оня едничък и нелишен от известна скръбна тържественост ден — да, Димов, разсъждаващ навярно, че толкова много е пропуснал да направи и толкова малко му остава да живее и че всичко е неимоверно сложно, обвързано в цяла паяжина на причини и следствия, на които не знаеш ни къде е началото, ни къде — краят. Сетне, без видима причина, отново се сещам за Лиза, а заедно с туй и за инженера, понеже в момента те двамата са заедно в някакъв ресторант, достатъчно подходящ, за да служи като терен за сериозен разговор на тема, как ще се наредим, като се оженим. Ще се наредите някак си, казвам, готов съм даже да ви отстъпя килера, нека в него се нанесе Петьо, с Петьо, надявам се, ще намерим общ език, само не мога да ви отстъпя и стаята, не че особено ми е притрябвала, но съгласете се, че е безчовечно да изоставям стария си приятел ореха. Не, ореха не ви го давам.

Обявете ме, ако щете, за изветрял или дори за скъперник, но орехът ми е скъп дори и сега, когато е съвсем оголял. Макар и обезлистено, дървото е запазило нещо от своята одухотвореност и от своя живот, извисяващо се мудно нагоре и разтварящо клони, сякаш прегръща небето. Не, за ореха имате много здраве.

А после по силата на алогичните асоциации мисълта ми се отплесва още по-далече към една възрастна жена, една уморена жена, задъхваща се от пълнотата си, една съвсем чужда старица — моята майка. Мисля, че грохна най-вече след развода, защото заедно със своя другар в живота изгуби и своята цел в живота — тая всекидневна яхния, която бе еднакво трудна както за приготвяне, така и за поглъщане. На всичко отгоре и аз все по-рядко се отбивам при старата жена, а предпочитам да пъхам месечния плик под вратата, макар да знам, че ме очаква укорът: „Защо не се отби през деня, щях да ти сваря нещо за обед“. На нея дори не й минава през ум, че тъкмо затова не се отбивам, понеже ме е страх да не ми свари нещо. И ето я, отдавна лишена от едничкото си призвание, самотна и забравена в неприветната саждива квартира, свила се в обичайния си ъгъл на кушетката до прозореца като стара, омърлушена и дебела котка. Това е отдавна почти главното й занимание: да седи свита до прозореца, тъй че хем да гледа какво става навън, хем да дреме. Имам чувството, че вече все по-малко гледа навън и все по-дълго дреме. Тая дрямка на умората и апатията, която предхожда оная, вечната и непробудната на смъртта. И както се е свила в ъгъла между отдавна опушената стена и немития прозорец, тя е вече готова за своя остров.

А горе, през един етаж, вероятно дреме и леля ми, и сега подир новогодишната вечер и суетнята около новогодишната баница, навярно животът й се струва съвсем изпразнен от смисъл и носталгията я води към миналото, когато се бе прилепила към семейния живот на сестра си, за да вкуси и тя нещо от тоя семеен живот, който жестоката съдба й бе отказала, да се разпорежда с мене като със свой син, а в празнични дни да демонстрира пред Рашко готварското си изкуство и изобщо да използва езика на зелената салата, на бамята и на цвеклото, така както влюбените използват езика на цветята, за да подскаже на същия този Рашко, че при избора си между двете сестри е направил фатална грешка.

Леля ми. Все пак някога тя ми решаваше задачите и освен че ме щипеше, но ме и галеше с мършавата си валерианова ръка. И тия две действия — щипа-нето и галенето — бяха израз на едно и също чувство — обичта. Едно малко деформирано чувство, но тоя живот какво не деформира, особено когато те потапя в самотата, за да те отпрати подир туй към истерията.