Само за мже - Страница 7
Само че сега съм почти на четирийсет. И може би това е по-съществена причина за мрачното ми настроение от жлъчката. Когато си стигнал четирийсетте и се обърнеш назад, за да видиш, че нищо не си постигнал, а сетне погледнеш напред, за да установиш, че и там пред тебе се открояват същите трици, едва ли ще почнеш да скачаш от радост. Затова не скачам. А понеже не скачам, хората смятат, че съм кисел човек.
Не съм от ония типове, дето не знаят какво искат. Готов съм да се задоволя с една саждива стая, чиито скръбни, отдавна немити прозорци навяват подозрение-то, че си попаднал в казарма или болница.
Всъщност стаята подир трескавата суетня на нашата чистачка — същата, на която плащах и в предишната квартира — вече е добила приличен вид. Чистачката ми бе пратена от Бистра. Жест на закъсняла грижа или обичайна разузнавателна операция. Как прекарвам, какво ми е настроението, търсят ли ме жени — Бистра умира за такава информация. Тя по-скоро ще изтърве часа пра козметичната, отколкото да изтърве някоя клюка.
Как прекарвам ли? Хоризонтално. Изтягам се на леглото и се взирам в тавана, който отдавна, много отдавна може би е бил бял. Една хипотеза, нищо повече. Понякога от прозореца нахлува, макар и заглушен, магнетофонният вой на онова копеле насреща, дето се перчи с децибелите си, както някога хората се хвалеха с бицепсите си. Воят не ме смущава. Не знам дали би ме смутил, дори да беше пет пъти по-силен. Не знам дали би ме смутил дори воят на тръбите при страшния съд.
А стаята не е чак толкова лоша. И прозорците — също. Този отдясно е добре задънен с опушен калкан. Онзи насреща е съвсем затулен от гъстата листовина на ореха. Така съм като запечатан. Изолиран — значи защитен. Идеална обстановка за творчество. Тъй че изтягам се на леглото и се взирам в тавана, който някога може би… Но това е само хипотеза. Като лежиш в тая усойна стая, без да щеш, ставаш по-човечен. Почваш да влизаш в положението на оня тип, дето е лежал тук преди тебе и дето, за да се измъкне от тази морга, се е решил дори на такъв отчаян жест — да се ожени за собствената ти съпруга.
Казват, че скуката била лошо нещо. Срещу скуката са написани хиляди обвинителни актове. Но какво е виновна тая безцветна, безплътна и безмълвна дама, че някои хора все ги сърби, дето не трябва, и нито могат да седнат спокойно на задника си, нито са овладели изкуството да се скучае.
Казват „долче фар ниенте“. Това пък го е измислил някой умилително настроен лигльо, който вкусва безделието като бонбон. Скуката, мъжката скука, не е нито сладост, нито безделие. Изкуството на скуката изисква сериозно отношение, а не сантиментално лигавене. И първото, което се налага, е да удариш докрай прекъсвача, да изключиш напълно кабела, дето те свързва с другото и с другите. Приятното и неприятното, желаното и нежеланото, радостта и болката изведнъж се озовават извън твоята територия. Много им здраве. Оставаш сам със себе си и с привилегията да съсредоточиш вниманието си върху неща, които нямат абсолютно никакво значение. Да изследваш географията па нетната от влага, там, в ъгъла под потона; да наблюдаваш движението на мухата, кръжаща около белия планински масив на буцата сирене и насочваща се внезапно към прозореца, за да се блъска с бръмчене в стъклото, без да може да проумее защо въздухът, който я отделя от външния свят, изведнъж е станал тъй плътен и непроницаем; да броиш сиво-сините цветя върху импримето на избелялата завеса, да ги броиш не с числа, а с поглед, докато забравиш откъде си почнал и накъде се движиш.
В територията на скуката всичко е еднакво важно и всичко в еднаква степен носи своето многозначително безсмислие: педантичното приготвяне на утринната филия с масло и конфитюр, дребнавата процедура на сапунисването и бръсненето, оправянето на леглото, за да можеш подир туй отново да се изтегнеш, но вече върху оправено легло. Връзката на сегашното с миналото и бъдещето е прекъсната. Няма ни минало, ни бъдеще, а един безкраен миг на настоящето, сам по себе си и сам за себе си, докато острието на самобръсначката се плъзга косо по бузата ти, като смъква надолу сапунената пяна, без това да предизвиква у тебе ненужни въпроси, като как, докога и защо.
Именно: без излишни въпроси и без наивности от рода на „какъв смисъл?“ За да се търси смисъл, трябва нещо да става, да има движение. А върху територията на скуката няма друго движение освен това на самобръсначката. Има времетраене. Един разтягащ се до безкрайност миг на празнота, който не помниш кога е почнал и за който ти пука кога ще свърши и който те обгръща така с празнотата си, че ти сам се усещаш като празнота, едно наистина облекчително усещане, освобождаващо те от всякакви мисли и пориви, та дори и от най-просташките мечти за някой хонорар или някоя мадама.
Мадамата, която ми се е паднала, е госпожа Скуката и нямам никакво намерение да я ругая по примера на хиляди неблагодарници. Тия неблагодарници по мое мнение са жалки типове, дето хем жадуват някакви такива силни преживявания, хем не им стиска да ги потърсят, защото, ако толкова държиш на силните преживявания, можеш да вземеш един трион и да си отрежеш ръката и тогава няма да скучаеш.
Аз не жадувам нищо, а най-малко силни преживявания, само това ми липсваше — силните преживявания — и съвсем спокойно съжителствам с моята мадама. Не казвам, че съм влюбен в нея — върху територията на скуката такива думи звучат смешно, — обаче а понасям безропотно. А колко и кои са в наши дни тия, дето могат да понасят безропотно една мадама, която се е отбила съвсем случайно у дома ви, а после е забравила да си иде.
Разбира се, тая дрямка без сънища з това царство на празнотата би могла да се разглежда и като болестно състояние. Което съм и правил, когато някой или нещо ме е изтръгвало от дрямката. Но болестно състояние от чия гледна точка? От гледна точка на тия, дето се смятат за здрави и дето са всъщност болните.
Да не вършиш нищо, казват тия, болните, е противоестествено. Да допуснем. А те какво вършат? Служим на обществото, твърдят някои, като имат предвид, че си вадят заплатата. Творим, заявяват други, понеже за творчеството се плаща по-скъпо, отколкото за кисне-не в канцелариите. Развиваме се духовно, поддържат трети, дето като няма с какво да се похвалят, ви тикат в носа добродетелите си. Тия, добродетелните, са най-противни. Също като пенсионера на Искров. Те са твърдо за морала, който за тях се изчерпва с това, да четат морал па другите. Изобщо залагат яко на самоусъвършенстването, към което човечеството тръгна още от началото на нашето летоброене и по-точно — тутакси щом разпънаха Христа. Разпънаха го и започнаха да се самоусъвършенстват.
И понеже в Библията бе писано: „Не кради!“, те гръмогласно ревяха: „Не кради!“, и тихичко крадяха. И понеже пак там се казваше: „Не прелюбодействай!“, те си махаха заканително с пръст един на друг и взаимно се предупреждаваха да не прелюбодействат, подир което всеки отиваше да спи с жената на другия. И понеже пак в оная дебелата книга се повеляваше: „Не убивай!“, те строго запретиха убийството като частна инициатива, за да го въздигнат в държавна политика. И понеже оня сиромах Исус имаше само една риза на гърба и бе казал, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно, богаташите решиха, че най-лесно ще се преборят с това учение, като си го присвоят, и се обявиха за най-добри християни.
Да, тия, дето се смятат за здрави, твърдят, че бездействието е неморална проява. Не виждам само какъв е моралът на стремежа да задоволиш естествените си нужди. Това и животните го правят. Аз — също, но без излишна алчност и без да се соча за пример на околните. И ако сега дейността ми е сведена до минимум, то не е, защото съм рухнал нравствено, а защото вече нямам съпруга, която да ми вика постоянно „дай пари“, и защото на мене ми е напълно безразлично дали ще използвам деликатеси, или парче сирене като гориво за моя мотор на два крака, от който ползата е нулева за всички, включително и за мене.