Само за мже - Страница 19

После мама внезапно изчезна, за да дойде съобщението, че щъркелът наистина е донесъл братчето, или по-точно сестричето, защото в последния момент, вероятно поради бързината и суматохата, бяха ми пратили не братче, а сестриче. В момента това нямаше голямо значение за мене, но когато най-сетне един ден ме пуснаха в спалнята, дето мама отново се бе появила, и ми разрешиха да се приближа до панерчето, за да видя малкото хубаво човече, и аз се приближих тръпен и плах, единственото, което можах да направя, бе да заплача:

— Но то е грозно…

То бе наистина неимоверно грозно, това тъй дълго очаквано сестриче и лицето му още отсега бе сбръчкано като на старец, едно неприятно червеникаво лице с морави устни и морави клепачи. Да, детето имаше морави устни и клепачи и дишаше с труд и с някакво едва забележимо хъркане и не можа да живее дори месец и когато научих, че вече го няма, това бе още една от тия необясними прояви на хаоса сред строгия домашен ред.

— Защо умря? — запитах леля си.

— Заради тебе… Понеже не го искаше… — отвърна тя.

Така към разочарованието се прибави и чувството за вина. Това е една голяма вина — да виждаш грозното. Една вина и едно страдание.

Въпреки отделни изблици на хаоса домашният свят бе свят на реда, поддържан по различен начин от семейната света троица — мама, леля и татко. Струва ми се, че мама и леля са съществували открай време, но за баща си помня, че се появи едва по-късно, понеже, както после разбрах, бе лежал в затвора и бе излязъл чак на Девети и доста ясно си спомням появата му — как ме извикаха от двора и как в хола на люлеещия се стол седеше непознат мъж с не твърде приветливо слабо лице и как аз дори не му обърнах внимание, тъй като смятах, че е някакъв гост без значение, и сигурно до края не бих му обърнал внимание, ако мама не бе казала:

— Че иди при баща си де! Не разбра ли, че това е баща ти!

А гостът ме гледаше и леко се усмихваше, но аз се дърпах и не исках да ида при него, така че усмивката постепенно угасна върху слабото лице и вече не се появи дори когато мама успя най-сетне да ме за-тътри до люлеещия се стол.

Не ми потръгна с него още от самото начало дали защото се стеснявах, или ми се виждаше съвсем чужд и съвсем различен от оная снимка, на която ми го бяха показвали — хубав мъж в тъмен костюм, уловил подръка засмяно и хубаво момиче в булчинска рокля — майка ми. Майка ми, истинската, с пълното си лице и тежкото туловище също бе далеч от ретуширания фотографски образ, но с нея бях свикнал. А този внезапно появил се човек ми бе чужд и не виждах за какво трябва да го обичам, такъв мълчалив и хладен и с една навъсена физиономия, сякаш страдаше от зъбобол, не много силен, но постоянен.

В ранните години с мене се занимаваха майка ми и леля ми. Майка ми бе добрата фея, а леля ми — лошата. За жалост грижите на мама бяха насочени значително повече към кухненската тенджера, отколкото към мене. Дали защото си бе внушила, че дарованията й са най-вече в кулинарното изкуство, или защото държеше да убеди в това баща ми и леля ми, но мама започваше кухненската врътня още щом прислужницата се върнеше от пазара, и с охкане и пъшкане се заемаше за тенджерата, а понеже готварските й таланти бяха чиста илюзия, компенсираше ги с разгула на ароматите и блъскаше в яхнията всевъзможни подправки и най-вече бахар и дафинови листа и от техния упойващ мирис главата ти така се замайваше, че можеше да изядеш цялата порция, без да си дадеш ясна сметка какъв буламач си погълнал.

Дебелата добра фея бе с разклатено здраве, страдаше от разстройство на метаболизма или както тя твърдеше за по-деликатно — от нервно сърце, — така че вечно гълташе разни таблетки и съсредоточено отброяваше валерианови капки в чашата, а след тежката заранна операция на готвенето и не по-малко уморителната процедура на самото ядене се свиваше на кушетката в хола, неспособна за каквато и да било работа чак до следната заран.

И все пак тя си оставаше добрата фея, понеже въпреки изричната забрана на татко понякога ми пъхаше в ръката дребни пари и понеже, когато бях уязвен или огорчен, все още намирах подслон в меките й скути.

Леля ми бе също надарена жена. Имаше добри данни за истеричка — вродени или придобити, това е отделен въпрос, — но поне го съзнаваше и държеше страшно много да се крепи върху ръба на спокойствието, защото загубеше ли равновесие, рухването в бездната не й мърдаше, а навремето само при едно такова рухване бе изпочупила целия семеен сервиз от китайски порцелан, от оня стар китайски порцелан, дето го фабрикуваха във Виена и струваше сума пари.

По време на мирното детство — без сам да разбирам — аз бях главният дразнител на леля си, понеже тя главно с мене се занимаваше. Повечето време това бе само една досада от непрестанни команди: изрежи си ноктите, смени си чорапите, сядай да учиш, а в случай че се държах добре, следваше не по-приятната награда на прегръдките и милувките на една мършава нервна ръка, ухаеща на същия този противен валериан. Така че човек не знаеше кое е за предпочитане, да се държи добре или обратното. Единственото, което знаех, бе, че не бива да я изкарвам от търпение и да правя големи бели, защото направех ли голяма беля, леля ми се приближаваше с оня напрегнат израз, който всички придобиваме, когато си повтаряме наум „спокойно, спокойно“, а тя го повтаряше не само наум, но и на глас, като се обръщаше, разбира се, към майка ми: „Спокойно, Веске, защо да се дразним“, макар че майка ми, каквато си бе летаргична, едва ли мислеше да се дразни. „Не бива да се дразним, Веске“, повтаряше леля, като ме притегляше към себе си, за да ме предпази от майчиното раздразнение, и като ми се усмихваше по оня зловещ начин, напомнящ не толкова усмивка, колкото зъбене. „Какъв смисъл да се дразним“, настояваше леля и в тоя миг уж неволно ме ощипваше по някоя част на тялото — в това отношение тя нямаше предпочитания, — но така зверски, че изпищявах. Костеливите й дълги пръсти бяха като клещи и когато ме стиснеше с тях, тя ги и по-завърташе насам-натам, тъй че свитки ми излизаха от очите, изпищявах и блъскайки я с юмруци, се изтръгвах с риск да оставя част от месото си между тия безпощадни мършави пръсти.

Иначе публично поддържаше мнението, че децата не трябва да се бият и че изобщо не бива да се дразним, на което аз с целия си наивитет възразявах плачливо „а ти като ме щипеш“, без да разбирам, че от нейна страна това не бе щипане, а отчаян опит да се хване за нещо, да се задържи по-здраво за нещо, за да не рухне в ненадейно разкрилата се бездна на истерията.

Би могло да се запита защо семейните тегоби не се разпределяха в обратен ред, сиреч леля ми да се заеме с готвенето, а майка ми — с мене. Но това е съвсем реторичен въпрос, понеже майка ми се нуждаеше именно от тенджерата си и понеже леля ми се нуждаеше именно от мене. За тая стара мома аз бях единствената възможност да се разпорежда с някакъв мъж, макар и още невръстен, да го командува и инквизира и по тоя начин да доказва на себе си и света, че женският й инстинкт, също както и майчинският, не е отишъл съвсем на вятъра.

По-късно на педагогическата вахта застана баща ми. Не че имаше излишно време за мене, но, изглежда, се дразнеше, задето леля тъпче главата ми с всевъзможни глупости — както сам се изразяваше — включително и религиозни. Това бе добре за мене, понеже ме отдалечаваше донейде от лелините истерии, но и зле, понеже едва оттук нататък започнах да усещам реда в цялата му неумолимост. Редът, който той бе установил, трябваше да бъде закон и за мене, привичките, които беше придобил, трябваше да станат и мои привични, идеите, принципите — всичко ми се даваше наготово, за да не си блъскам напразно главата или да кривна, не дай си боже, от правия път.

Спомням си как веднаж подир класното по литература се осмелих да кажа на учителя:

— Сложили сте ми тройка…

— Че колко да ти сложа? — погледна ме той недоволно. — Аз тук си хабя слюнката да говоря едно, а ти пишеш каквото ти дойде.