Само за мже - Страница 12

Слизам в Тъмното царство и потропвам на най-близката врата, тая, дето е отляво на стълбището. Отвътре се чува някакво заглушено ръмжене, което при известна фантазия би могло да се изтълкува като „влез“.

Стаята е обширна, по-обширна от моята, но не по-приветлива. Стената срещу вратата е с два прозореца, гледащи към двора. Стопанинът се е разположил на твърд кухненски стол точно между двата прозореца и когато влизам, вдига очи от вестника, за да ми отправи въпросителния си или недоверчив поглед.

Въпросителен или недоверчив, това не е тъй лесно да се установи при тези очи, присвити тъй, сякаш светлината ги дразни.

— Ще ви отнема само две минути.

Той не отговаря, а прави нехаен жест с глава към насрещния стол, поставен до вратата. Един също тъй неудобен кухненски стол и поставен точно до вратата, за да бъде задържан посетителят до самия вход и да бъде при нужда по-бързо изгонен или да му се попречи да проникне по-навътре в битовите тайни на домакина. Не знам как е с тайните, обаче мебелите са съвсем оскъдни. Един стандартен гардероб в десния ъгъл, а до него една също тъй стандартна маса, изпълняваща ролята не само на маса, а на етажерка и библиотека, защото върху нея са натрупани съдове, книги и не знам още какво. Вляво, чак в другия край на стаята — обемисто двойно легло, заметнато с войнишки одеяла. Това е всичко, ако не броим портрета, поставен в старомодна бронзирана рамка и окачен над леглото. Голяма снимка от периода на 30-те години, в която Сталин е с още тъмни коси и мустаци.

Обяснявам на Несторов за какво се касае, като си мисля, че неговите прозорци, макар и по-светли, са далеч по-грозни от моя. Те си нямат орех, защото дървото се пада вляво от тях.

— Интервю ли? Не съм по интервютата — отвръща домакинът.

— Е, по-скоро нещо като спомен…

— Не съм по спомените.

Взирам се в унилата гледка, откриваща се през насрещния прозорец, и съобразявам откъде да го подхвана тоя възрастен борец. Неугледен двор, почти лишен от растителност, ако не смятаме бурените по кьошетата и добре трамбован от краката на кварталните хлапетии. Отвъд двора се извисява в цялата си тягост задницата на насрещната кооперация с балконите, пранетата и кухненските прозорци.

— Нали тия неща трябва да останат за историята… — подхващам.

— Историята едни я правят, други я пишат — прекъсва ме Несторов. — Ние сме я правили, вие ще я пишете. Който за каквото е учил.

Домакинът е поставил вестника върху корема си, сякаш за да даде възможност и на корема да попрочете нещо, и погледът му е отправен не към мене, а към вратата, сякаш за да ми внуши, че е време да отворя най-сетне тая врата и да изчезна.

— Нещо мирише на изгоряло — забелязвам, за да придам по-интимен тон на беседата.

— Отсреща някъде пекат чушки — обяснява борецът, но без да отмества поглед от вратата.

— Не може ли поне някои факти да споменете…

— Фактите са известни — отвръща Несторов.

И сякаш удивен от нахалството ми, най-сетне ме поглежда в лицето.

— Фактите са известни — повтаря стопанинът, този път малко по-високо. — А колкото до приказките, аз не съм по приказките. Вървете при Димов. Той е от сладкодумните професии — адвокат.

— Но доколкото знам, Димов срещу Девети е бил в затвора.

— Ако е там въпросът, той и след Девети е бил в затвора. Но щом е на свобода, значи може да дава интервюта.

И домакинът отново ми показва с поглед къде точно се намира вратата.

Не го знам колко пъти е лежал в затвора и за какво, обаче се държи по-човешки от оня дърт борец.

Едва съм влязъл, и Димов става от кушетката, дето се е поизлегнал, и ми протяга ръка.

— Павлов, нали? Прочетох картичката ви на вратата.

И като ми подава стол, добавя:

— Познавах навремето един друг Павлов, Рашко Павлов, също журналист. Но той бе много по-възрастен от вас.

— Как няма да е по-възрастен — отвръщам. — Той ми е баща.

Откритието, че съм син на негов стар познат, съвсем разтапя стопанина, така че той тутакси се натиква в насрещния ъгъл и се заема да вади от старинния бюфет някакви лакомства за почерпка. За късо време в стаята настъпва тишина, нарушена внезапно от звъна на счупено стъкло. Нещо изтрополява в нозете ми. Оказва се, че е камък от средна величина.

— Вината е моя — избъбря Димов, като извръща глава и поглежда строшеното стъкло на прозореца. — Забравих да ви кажа да не сядате там. Преместете стола си, ако обичате.

Изпълнявам нареждането. Двата прозореца, и счупеният и здравият, са с изглед към калкана, същия този, дето пази сянка и в моята стая.

— Откъде може да е долетял този камък? — позволявам си да запитам.

— От ония терористи.

— Терористи ли?

— Да — потвърждава домакинът. — При мене, знаете, това е почти всекидневно явление. Ето, вижте!

Проследявам с поглед движението на ръката му и забелязвам в единия край на стаята цяла дузина стъкла, облегнати до стената.

— Както виждате, запасил съм се. Постоянно слагам стъкла и меся маджун.

Той донася лакомствата и ги нарежда на ниската масичка до кушетката. Отпърво — две чинийки конфитюр от ягоди, а подир това и две шишета тоник, които, опасявам се, са добре затоплени.

— Заповядайте, черпете се.

Додето се черпя, домакинът ме запознава с механиката на тероризма. Оказва се, че Димов е имал неблагоразумието да влезе в конфликт с махаленските гамени, върлуващи в двора.

— Излязох просто два-три пъти, за да им кажа да не вдигат толкова врява и да не употребяват тия отвратителни мръсни думи. И виждате резултата: минаха към наказателни акции. През ден, през два ми чупят джамовете.

Гласът е ясен, дори някак младежки, макар че Димов отдавна е надхвърлил шейсетте. Той стои изправен до кушетката, подпрял гръб на стената, сякаш се са-кълдисва да седи закован на стола. Висок, слаб, с побеляла, но неопадала коса, той ми напомня с нещо Рицаря на печалния образ от илюстрациите на Доре. Може би приликата е не толкова в сухата фигура, колкото в тоя остър профил и в тоя остър поглед на кафявите очи, добиващи понякога особен екзалтиран блясък въпреки външното спокойствие на лицето.

— Можете да се оплачете на кварталния — забелязвам.

— Не мога — поклаща глава стопанинът.

— Как „не можете“?

— Така, не мога. Когато човек е имал сам работа с милицията…

Той замълчава, сетне произнася тихо, но рязко:

— Аз, знаете, по време на култа бях задържан. И не ден или два, а цяла година.

— Е, да, но онова време беше по-друго.

— Съгласен съм. Обаче какво да се прави: алергия.

— Е, все пак ви пуснаха… — промърморвам успокоително.

Невинната ми бележка произвежда такъв ефект, че ако беше седнал, вероятно Димов би скочил. Но понеже е прав — сяда.

— Как така „все пак ви пуснаха“? — повишава той леко звънкия си глас. — Бих искал вие да полежите една година, а после аз да ви кажа: „Я, браво бе! Вас са ви пуснали!“

— Навярно погрешно съм се изразил. Мисълта ми беше, че са ви реабилитирали.

— И какво от това? — продължава да се дразня стопанинът. — Ще ти прекършат гръбнака, а после ще рекат прощавай, грешка. И на туй отгоре трябва да им благодариш, че са се извинили, да се разтопиш от умиление, че са се извинили: какви мили хора! Извиниха ми се!

— Те ви счупиха гръбнака?

— Не го вземайте в буквалния смисъл. Никой не ми е чупил гръбнака. Но ми плюха в душата, ако този израз повече ви харесва.

— Значи не са ви инквизирали? — продължавам все тъй наивно.

— Естествено, че не, ако имате предвид физическите изтезания… Но, млади човече, физическите изтезания не са най-мъчителното. Да те обявят за предател, да те принуждават сам да повярваш, че си предател… И така дни, седмици, месеци…

И тръгва тя. Интересът ми се е изпарил, ако изобщо е съществувал. Наивните въпроси са дали резултат, но той е възможно най-баналният. Всичко това вече сме го чели по книгите.