Само за мже - Страница 11

Може би е глупаво от практична гледна точка да се въздържаш в такива моменти. Но от друга гледна точка още по-глупаво е да действаш. Това нищо не изменя. Това ти създава самочувствието, че си оправил нещата, но нищо не изменя, защото хората си остават същите. Ако сега си им попречил да извършат мръсотията, значи отложил си я за утре, нищо повече. Бистра ще изпадне в нервна криза, после ще изиграе една сцена на разкаяние с малко сълзи и с някое „не бях на себе си“ или „не знаех какво върша“, подир което ще се помирите в леглото. А един или два дни по-късно ще последва нова среща в леглото, само че не с тебе, а с нещастния Жорж, изхвърлен така вулгарно на стълбището от един болезнено ревнив съпруг.

Така че въздържах се от действие, или по-точно — сведох действието до самоналиване. А месец по-късно се сблъсках някъде с обичайния познат — тоя, дето винаги ще се намери, за да те информира. Ти да не си се развел, вика. А бе не съм, но натам отива, отвръщам, понеже подозирам какво ще ми каже. И аз така си помислих, вика. Вече два пъти я виждам да излиза от къщата на Жорж, вика, нали и аз там наблизо живея.

Съвсем не бях мислил за развод, нито пък се заех да мисля. Не се правех съвсем на балама, дори давах възможност на Бистра да разбере, че не съм балама, а също и да проумее, че не съм умрял за нея. Предполагам, че това, второто, тя отдавна го бе проумяла, и може би оттук тръгваше наклонената плоскост, водеща към Жорж, понеже Бистра никога нищо не прави без едно наум.

Работата бе там, че още много по-рано бях престанал малко по малко да играя по свирката на жена си, защото нейната свирка имаше само един мотив: „дай пари“, а парите тя не ги изразходваше, но просто ги опустошаваше за тоалети и други от тоя род, и в началото й уйдисвах на акъла, понеже парите лесно ги печелех с радиопиески, разказчета и книжки за деца. Постепенно обаче тая игра на „дай пари“ взе да ме уморява и колкото повече в главата ми назряваше идеята за романа, толкова по-тягостна ми се струваше доходната занаятчийска продукция и толкова по-вяло натисках на педала, додето от дойна крава се превърнах в ялова. Това не стана изведнъж, но стана. Въпреки протестите и сръдните на Бистра.

— И за к’во ти е тоя роман? — задаваше тя гласно въпроса, който сам си бях задавал наум. — Всеки прави това, дето не му е работа. Ти си бачкатор, а не писател. И защо да не бъдеш бачкатор? Толкова ли е срамно да се печелят пари?

Тя бе права, разбира се, както винаги. И ако бях си позволил да отговоря:

— Не е срамно, но какъв смисъл?

Тя на свой ред щеше да възрази както винаги:

— Ти във всяко нещо търсиш смисъла. Не можеш да изпиеш една чаша или да направиш две крачки, ако преди това не си им открил смисъла.

Аз обаче си замълчах и тя също млъкна. Напоследък мълчанията помежду ни ставаха все по-чести и по-дълги. А подир оная заран още по-здраво се настаниха в отношенията ни.

Оная заран мисля, че спях. Щастливец, спиш като мъртвец — казваше жена ми. Но, изглежда, мъртвецът се бе внезапно събудил, и то съвсем не навреме. Едва бях отворил очи и видях там до прозореца Бистра. Тя бе извадила портфейла от джоба на сакото ми и ровеше, вероятно за пари. И както ровеше, вдигна очи и срещна моя поглед. Дощя ми се да замижа от срам, от срам за нея, но щеше да излезе съвсем глупаво. Тъй че продължих да гледам към прозореца с неподвижен поглед, сякаш не виждах нищо или сякаш това, което виждах, не ме засягаше.

Има жени, които бъркат безцеремонно из джобовете на мъжете си, но Бистра никога не го правеше. Такива бяха отношенията ни. Бяхме се разбрали негласно, че никой от двамата не може да рови вещите на другия. А тя направо бе почнала да краде.

Естествено, това беше дреболия. Дреболията, която идва, за да прелее чашата и да изключиш. Неволно свиваш блендата, когато светлината стане прекалено остра. Казваш си, нищо не виждам. Казваш си, какво ме засяга туй, минавам и заминавам.

И когато към всичко останало се присъедини и Жорж, това вече нямаше особено значение. Една илюзия по-малко. Без илюзии по-лесно се живее.

Може би нещата не биха стигнали толкова бързо до развод, ако сам не бях ги подтикнал. В началото по навик се правех, че нищо не забелязвам. Ама съвсем нищо, дори и самия Жорж, въпреки че той не бе чак толкова незабележим, особено при широтата, с която пресушаваше алкохолните ми запаси.

— Ти май нещо се сърдиш… — рече ми веднаж с обичайното си безочие.

— Смяташ ли, че има причина?

— Предполагам, че си я намерил.

— А! Ти за онова… — смънках апатично.

И поклатих глава.

— Не. Онова не е причина.

Той мълчеше и чакаше, вероятно не съвсем уверен какво точно подразбирам под „онова“. Трябваше да се доизясня:

— Вярно, че съм опак човек и не съм стигнал до тая възраст съвсем без кавги, но ще ти призная, че никога не съм правил кавги за жена.

— Ама съвсем никога? — удиви се Жорж.

Ако нещо ме дразнеше у него, то бе, че и той също като мене си умираше по наивните роли. И понеже предпочетох да замълча, сам подхвърли:

— Че едно време хората за една жена са отивали на дуел бе, Тони!

— Етикеция, какво да правиш — свих рамене. — Народни обичаи. Хора и ръченици. Само че това е било едно време. А днес трябва хептен да си без самочувствие, за да вдигаш пушилка за една жена.

— Дори собствената?

— Е, собствената е по-друго. Все едно някой да използува собствената ти четка за зъби. И все пак няма да пропищиш орталъка за една четка.

— А какво ще правиш?

— Ще я хвърля.

И понеже този път не последва въпрос, позволих си сам да поясня:

— Аз вече я хвърлих, Жорж. Тя е изцяло на твое разположение.

Той мълчеше леко озадачен.

— Не се ли радваш? — запитах.

— За какво има да се радвам, щом четката вече не е твоя.

Да, тя вече не беше моя, ако изобщо някога е била. Тя беше изцяло на Жорж и той бе постигнал целта си. Макар че целта му, откровено казано, бе не четката, а апартаментът.

Какъв цинизъм: да сравняваш жена си с четка за зъби — казах си. Само че го казах много по-късно. А по онова време ми идеше да я сравнявам не с четка за зъби, а за дъски и дори с онова неизбежно допълнение към четката, наречено пачавра.

Тя си бе наистина една пачавричка, но едва по-късно си помислих какво съм направил, за да не бъде такава, и ако не съм могъл да направя нищо, тогава защо съм тръгнал с нея да се разписвам. Чисто и просто, защото, както винаги, си бях казал: „Какъв смисъл“. Само че не „какъв смисъл да се разписвам“, а „какъв смисъл да офейкам“. Понеже тя така се бе лепнала за мене, че единственият изход бе да избера една възможно по-тъмна нощ и един възможно по-невинен предлог, например оня, класическия, че си останал без цигари, а после да се измъкна по сако, да взема първия влак и да се преселя в провинцията. Да, но какъв смисъл?

Само недей да се гевезиш — казвам си. — Изтягай се на леглото, щом те мързи, но не се прави на мъченик. Всичките ти големи конфликти са лъжеконфликти, и всичките ти тежки драми са фарсове. Ако са ти взели мястото, то е, понеже си го похарчил заради удоволствието да видиш как твоят голям шеф ще извърши една малка мръсотия. И ако са ти отмъкнали Бистра, то е, понеже пет пари не си давал за Бистра. И ако не са ти приели романа, то е, понеже не си седнал на машината да го поправиш. Можеше спокойно да го доизкусуриш според изискванията, не си вчерашен, и да иде за печат и познатите, като те срещат, да ти казват браво бе, ти си написал цял роман и можеше да си я водиш Бистра под ръка и да си ходите на премиери с поканите, полагащи ти се като на заведущ културния отдел. И ако има все пак някаква драма, това е, че всички тия дреболии са псевдодрами и ти не държиш нито на поста, нито на съпругата, нито на романа, защото всичко е безвкусно и все от второ качество и ако ти се повдига, то не е, защото си Сократ, дето изпива отровата, а защото и сега, за кой ли път, си се налокал с тая противна чорба, която е всекидневната ти дажба. Вярно е, че на човек може да му се повдига и от буламача, но все пак буламачът не е отровата на Сократ.