Реквием за една мрсница - Страница 8

Тоя девети септември бе ясен и слънчев, както се и полага на един първи ден на свободата, ала тук, вътре, бе пак така усойно и полутъмно, по коридорите мъждееха жълти електрически крушки и припряно се движеха насам-натам цивилни с каскети и с провесени на раменете автомати. Лутах се доста, преди да открия моя бай Павел в кабинета на някакъв началник. Бай Павел също бе станал началник, но за мене той си беше бай Павел и аз без много заобикалки и без да обръщам внимание на човека зад бюрото, побързах да заявя, че искам да постъпя в милицията.

— Глупости. Малък си още — отряза ме бай Павел.

— Как „малък“? Осемнайсет години скоро навършвам — излъгах, без да мигна, макар че не бях навършил и седемнайсет.

Бай Павел и оня зад бюрото се спогледаха.

— Наше момче. Сираче — обясни моят покровител.

А минута по-късно началникът вече попълваше милиционерския ми лист.

— Как се казваш?

— Емил.

— Какъв Емил? — възрази бай Павел. — Нали си Найден?

— Емил съм! — настоях аз. — Найден ме кръстиха в сиропиталището, а аз съм Емил.

Двамата отново бегло се спогледаха.

— Добре — кимна онзи зад бюрото. — Ще пишем „Емил“. Ти по-добре си знаеш името. Фамилия?

— Боев.

— Така. Емил Боев…

А всъщност аз не бях нито Емил, нито Боев, нито „сираче“, както деликатно се бе изразил бай Павел. Аз бях само едно подхвърлено дете без баща и без майка и в този миг човекът зад бюрото, може би без дори да съзнава това, извършваше акта на кръщението, като ми даваше едно име и една професия за цял живот.

По силата на чиста случайност кабинетът, в който се озовавам сега подир леко почукване, е точно кабинетът на някогашното ми кръщение. Но човекът зад бюрото ми е съвсем непознат, един висок и слаб мъж, вероятно на моя възраст, тази вече малко меланхолична възраст между четиридесетте и петдесетте. Той е предупреден за идването ми и очевидно ме очаква, защото в стаята се намира и един друг човек, когото познавам и който в момента ми е нужен — оперативният работник, занимаващ се с наркоманите.

Разполагам се на посоченото кресло и бегло се оглеждам. Кабинетът е същият, както преди толкова години, и заедно с туй изглежда някак променен… може би заради прясната боя… или заради шкафа с книги… или… Нужно ми е известно време, додето съзная, че промяната идва главно от снимката на Ленин, окачена на отсрещната стена. Ние толкова сме свикнали с тия портрети по учрежденията, че почти не ги забелязваме. И трябва да видиш снимката на Ленин тук, на такова място, за да я забележиш. Снимката на Ленин в една канцелария, дето някога е седял царският полицай и е подлагал на разпит комунисти.

— Цветята ли гледате? — усмихна се шефът, изтълкувал по своему интереса ми към обстановката. — Нашият домакин е превърнал кабинета ми в цветарница.

В помещението наистина се мъдрят из ъглите няколко саксии с различни растения, които, искрено казано, едва сега забелязвам.

— Малко цветя действуват освежаващо в служебната атмосфера — забелязвам добродушно.

— Да, само че ние тук се занимаваме с други цветя, дето съвсем не са за мирисане — отвръща също тъй добродушно човекът зад бюрото. — Точно от рода на тия, които интересуват и вас.

Последната фраза ни въвежда тутакси в центъра на желаната тема.

— Необходими са ми някои подробности от последните действия на оная компания — казвам. — Но по тоя въпрос можем да поговорим и после с другаря, без да ви отнемам времето. Бих ви молил само да наредите оттук нататък никакви мерки спрямо тази компания да не се вземат, преди да бъдат съгласувани с мене.

— Аз пък тъкмо мислех утре да ги викам по ред на номерата — забелязва оперативният работник.

— Защо?

— Обрали са снощи една аптека.

— Откъде знаете, че са точно те?

— Ами един от компанията е заловен при обира.

— Кой е заловен? — питам и усещам, че нещо ме бодва под лъжичката.

— Заловили са онзи, Фантомас.

Замълчавам и това дава възможност на шефа да си спомни за законите на гостоприемството.

— Едно кафе?

— Благодаря, не искам да ви отнемам времето.

— В такъв случай Драганов ще ви почерпи. А за другото се разбрахме.

Напускам мястото на някогашното ми кръщение и предвождан от Драганов се отправям към кабинета му на долния етаж.

Оперативният работник също е някъде около моята възраст. Тоя невисок човек, с бавни движения, тих глас и невъзмутимо лице, не знам защо ми прилича по-скоро на учител, отколкото на офицер от милицията. След като изпиваме оповестеното вече кафе и след като изслушва въпросите ми, той започва с обичайния си равен тон да разказва бавно и методично за действията на тайфата, като че ли преподава поредния си урок. Много от подробностите, които споменава, съвсем не ме интересуват в момента, но аз го слушам търпеливо, защото не мога да знам предварително кое от казаното ще ми влезе в работа и кое — не.

— …Доскоро те се снабдяваха направо от аптеките чрез подправени рецепти и с паспорти на болни роднини. Но в повечето аптеки вече ги познават, а и ние въведохме значително по-строг режим за продажбата на опиати. Това ги накара да потърсят друг източник, обаче ние сложихме ръка и върху тоя източник. Касае се за една милосърдна сестра в ИСУЛ — Вера, която системно е изнасяла морфин от склада и която ние само преди седмица заловихме на местопрестъплението. И ето, че изпаднали в безизходица, те замислят и осъществяват снощния обир.

— „Те“… — повтарям като ехо. — Но кой точно е дал идеята? Изобщо кой е мозъкът на бандата?

— Естествено, този, който е и главатарят — отвръща Драганов. — Същият оня Апостол, за когото вече ви бях споменал.

— Той ли е най-умният от всички?

— Не бих казал, че е най-умният — поклаща глава събеседникът ми. — У него има не толкова ум, колкото въображение, ако щете болна фантазия, а може би и частица от тая своеобразна дарба да групираш хората около себе си. Чел е безразборно, има в устата си няколко дузини готови фрази, умее да ги пуска на място, но да има особен интелект… Боян например е значително по-умен от него.

— И все пак не Боян, а тоя Апостол е шефът — подхвърлям, сякаш за да му внуша, че няма защо да изтъква на преден план моя човек.

— Имайте предвид, че Боян е дебютант. Той е съвсем отскоро в компанията. И после той е твърде дръпнат, мълчалив, апатичен, за да стане душа на групата.

Не възразявам и Драганов наново се впуска в различни подробности — повечето съвсем ненужни за мене — и обстойно ме запознава с някои действия на някой си Пепо, с последния конфликт между Роза и родителите й, а също и с разговора, който онзи ден е имал тук, в този кабинет с Лили.

Той ги назовава всички с малките им имена и говори за тях, като че са негови питомци. Той назовава с малките имена и всички други няколко десетки наркомани на столицата и ги третира тъй, сякаш принадлежат към поверения му клас, един твърде особен, неспокоен и болен клас, един кошмарен клас, но който, така или иначе, му е поверен и с който той е длъжен да се справя възможно по-добре.

Слушам известно време разсеяно за разговора на Драганов с Лили, додето една случайна фраза не привлича вниманието ми:

— Значи Лили наистина е приятелка на Боян?

— До… донякъде…

— Защо „донякъде“?

— Ами защото ми се струва, че чувствата й не се радват на пълна взаимност.

— И все пак вероятно тя го е увлякла?

— Не знам. Не допускам. Тя едва ли може да упражни някакво влияние върху него. По-скоро той би могъл да й повлияе.

— Но вие сам твърдите, че Боян е дебютант.

Събеседникът ми мълчаливо и някак безпомощно свива рамене. Аз също мълча, леко ядосан на него и не по-малко на себе си, заради това смътно желание на всяка цена да оневиня моя човек.

— Те, знаете, всички са от един квартал, расли са заедно, движат се заедно и много трудно е да се определи точно кой на кого и до каква степен влияе, като изключим, разбира се, Апостол, защото той играе направо ролята на подбудител.