Реквием за една мрсница - Страница 7

Бюрата на двама ни са поставени точно едно срещу друго, така че Борислав може фронтално да наблюдава тютюнджийските ми манипулации, и аз усещам, че едва се сдържа да не запрати кехлибареното цигаре към главата ми.

— Тровѝ се!… — измърморва той с леко презрение и опитва да се вдълбочи в книжата пред себе си.

— Лошото е, че не мога да му намеря среда — връщам се пак на същото. — Говорих там да го потърсят по младежка линия… Ходиха момчетата, опитаха се да го привлекат, но той се оказа съвсем неконтактен. Не знам дали по природа си е такъв, или такъв е станал, обаче е съвсем неконтактен. А когато човек е сам…

— Когато човек е сам ли?… — прекъсва ме сприхаво Борислав. — А ти опитал ли си да пресметнеш колко време през тоя живот си бил сам? Не колко дни и месеци, а колко години?

— Е и ти пък… Сега ще вземеш да мериш това момче с такива като тебе и мене! Ние сме самотници по професия.

— Въпросът тук не е до професията, а до характера — отвръща все тъй сприхаво приятелят ми. — Двайсет и една година е навършило това твое „момче“, а още няма характер.

Борислав смуква ожесточено от цигарето и пак се навежда над книжата си. Аз също правя опит да се съсредоточа над моите досиета, тия същите, които съм получил от службата на генерал Антонов и които се отнасят до цяла една галерия от типове, като се почне с вече споменатия културен съветник Томас и се свърши с групата наркомани от български произход.

Вече близо година седя в тази тиха и чиста служебна стая с голи гипсови стени, с огромен млечен глобус, висящ от гипсовия потон, и с широк прозорец, закрит с полупрозрачни бели пердета. Обстановката със скучната си белота напомня болница и аз се чувствувам в тая стая тъкмо като болен, затворен тук за едно продължително, много продължително и много проблематично лечение.

Когато Борислав ме измъкна от оня капан в Копенхаген и когато пристигнахме тук, аз бях в такова състояние, че не усещах твърде как минават дните и дори, струва ми се, не си давах ясна сметка за обстановката, или по-точно, всичко наоколо ми изглеждаше тъй, сякаш между мене и това „наоколо“ бяха спуснати някакви леко полюшващи се полупрозрачни пердета като тия на прозореца. Иначе външно предполагам, че не съм изглеждал съвсем като идиот, във всеки случай отговарях, общо взето, смислено на въпросите и вършех, каквото ми кажеха. Но всичко, което ме заобикаляше, ми изглеждаше някак смътно, а гласовете, които чувах, сякаш идваха от много далече и едничките неща, които виждах и чувах съвсем ясно, отвратително ясно, бяха лицата и гласовете на току-що отминалия кошмар.

Борислав отново замина по някаква задача, а на мене ми предложиха продължителен отпуск, обаче мисълта да остана сам в ергенската си квартира или в някаква почивна станция подир цялата тая преживяна оттатък самота, направо ме плашеше. Струваше ми се, че още една доза самотия, една дори малка доза, и ще бъда готов за психиатрията. Затуй започнах работа в службата, а след работа, противно на обичая си, прекарвах до късно у тоя или оня колега и ми беше съвсем безразлично дали след вечерята ще гледам телевизия или ще се занимавам с дечурлигата, или ще играя карти. А когато накрая се прибирах в пустата квартира, бързах да легна и да заспя, за да не мисля за миналото, макар че не можех да не мисля за него, а престанех ли най-сетне да мисля, почвах да сънувам.

А после, подир два-три месеца, нещата постепенно дойдоха на мястото си и кошмарът в главата ми се поразсея. И тъкмо тогава отново се появи Борислав. Беше се провалил междувременно някъде на Запад, или по-точно бяха го провалили, и едва бе успял да отърве кожата и също като мене постъпи на лечение в тая тиха бяла канцелария.

Възлагаха ни да проучваме и анализираме поверителни доклади и сведения, изпращани отдалеч от такива като нас, но по-щастливи от нас, и ние продължавахме да плуваме все в тия познати противникови води, само че това бе вече въображаемо плуване, защото нашата работа я вършеха други, а ние вършехме това, което не ни беше работа.

Разбира се, и двамата се надявахме, че някой ден все пак ще ни изпишат, но тоя някой ден изглеждаше като нещо твърде далечно и смътно, както бе смътна и посоката на бъдещия ни маршрут…

— За мене вече пет страни от картата на Западна Европа са зачеркнати — забеляза веднъж без повод Борислав, като вдигна очи от досиетата.

— Не пет страни, а цялата карта е зачеркната — възразих. — Цялата карта… и за тебе, и за мене… Можеш да бъдеш сигурен, че навсякъде са ни открили досиета.

Борислав ме погледна унило. После обичайната му невъзмутимост надделя и той промърмори:

— Нищо. Има и други континенти…

Вън от подобни случайни реплики ние никога не споменавахме за патилата си, защото безсмислено бе да чоплим едва зараснали рани. Седяхме един срещу друг зад бюрата и също както сега съсредоточено проучвахме бумагите.

— Това морфинът е половин беля — забелязвам по едно време, като вдигам глава от сведенията. — Боя се да не хлътне в друго.

— Боиш се да не пропушиш? — подхвърля Борислав. — То аслъ, между морфина и тютюна разликата не е голяма…

— Да не хлътне!… — повтарям, без да давам ухо на глупостите му. — Ако, разбира се, вече не е хлътнал…

— Защо мислиш, че ще се насочат към него? — запитва приятелят ми, който разбира много добре за какво става дума. — Би следвало да се очаква, че ще се насочат към някоя по-лека жертва, към някой съвсем пропаднал.

— Леката жертва не винаги е най-желаната. За какво му е на Томас един морфинист, който дотам е доминиран от страстта, че вече не можеш да разчиташ на него? При това тия тук — аз посочвам досиетата — са всички доста калпави като човешки материал. Празноглавци, фукльовци, бъбривци. Всички освен нашия. И ако Томас наистина е решил да завербува някого от тая тайфа, положително ще се опита да завербува нашия.

— И какво, като се опита? Ще се опита и ще удари на камък. Тоя момък може да е стъпил веднъж накриво, но той е син на Любо Ангелов.

— Само че не Любо го е възпитал.

— Ще ме умориш с тая своя мнителност… — избъбря Борислав и става.

Той се отправя към прозореца, повдига леко бялото полупрозрачно перде и се заглежда навън. Проследявам го разсеяно с поглед и мислено виждам всичко това, което в момента вижда и той, всичко до най-малката подробност — циментирания вътрешен двор, колоната на служебните волги и мерцедеси, групичката шофьори, застанали на приказка край колите, поста до затворената двукрила врата към улицата и петте редици прозорци на насрещното крило. Затворено, тихо и изолирано, също като в болница.

— Но какво може да обещае тоя чужденец на момчето, за да го подхлъзне? — запитва Борислав, като рязко се обръща с гръб към прозореца. — Кутия ампули? Пачка банкноти? Сладък живот отвъд? Ти сам казваш, че младежът не е глупав…

— И Томас не е глупав. Не знам каква въдица ще хвърли и изобщо ще я хвърли ли, а още по-малко мога да знам дали нашият ще се хване. Всъщност нищо не знам, но просто имам предчувствие, че кадрилът ще се завърти тъкмо около нашия. Имам предчувствие, разбираш ли?

— Ще ме умориш с тия твои предчувствия — изпъшква мъченически Борислав. — Синът на Любо Ангелов да стане предател!

Той прави три крачки към бюрото и захвърля празното цигаре върху ръкописите. После произнася репликата, която от някое време вече очаквам.

— Дай една цигара.

Сградата до Лъвовия мост за разлика от нашето учреждение е стара, усойна и мрачна. Стените на коридорите са покрити с прясна боя и дървените части са обилно лакирани, без да се пести материалът, но от това обстановката толкова се е освежила, колкото една бабичка може да се освежи с пудрата и червилото.

Изкачвам се без бързане по стълбите, чиито каменни стъпала са леко хлътнали по средата, изтрити от стъпките на безбройни посетители. „Винаги, когато вляза в това здание, изпитвам чувството, че съм задържан и отивам на разпит при Гешев“, бе ми казал веднаж Любо. Но аз съм малко по-млад от Любо и не съм влизал никога в Дирекцията на полицията, и първият ми спомен от тия стълбища датира от първия ден на свободата.