Реквием за една мрсница - Страница 32

„Като майка ти“, минава през ума ми.

— По-рано, искам да кажа, преди тоя бал, я познавах едва-едва, просто защото беше от квартала и защото като минаваше по улицата, хлапетиите се мушкаха в ребрата и си шепнеха „жена и половина“, като го разбираха в преносен и в буквален смисъл, защото, ако сте я виждали, тя е доста едра. Живееше само с баща си, тъй като майка й бе починала — от ядове, както Лили казваше, — понеже баща й никога не могъл да прости на жена си, че му е родила момиче. Има ги все още такива типове, знаете, и баща й бе тъкмо от тях, и не стига, че бе превърнал Лили на слугиня, но я и ругаеше непрекъснато за слабите бележки, а тя от пране и от чистене къде ще има време да си приготви добре уроците. На всичко отгоре, като поотрасна, взе да я държи под ключ — до училището, до бакалницата — и нищо повече. Само че той работеше в някаква администрация или експедиция на един вестник и работата му изискваше често да пътува и в такива случаи поверяваше Лили на съседката, а съседката, разбира се, няма да тръгне да върви подире й, тъй че един ден кашата се забъркала…

Момъкът млъква, поглежда почти пълната бутилка и запитва:

— Може ли все пак малко коняк? Съвсем малко, една глътка…

— Разбира се, нали сам ти предложих — промърморивам и му наливам половин чашка.

Той отпива наистина съвсем малко и отново се връща към историята си:

— Те имаха една таванска стаичка и бащата я даваше на студенти, за да си помага на заплатата, и тоя студент, дето живееше тогава у тях, взел, че се повеселил с Лили един-два пъти, когато бащата отсъствувал, и тя за късмет забременяла. Когато разбрала какво е станало и казала на студента, оня почнал да извърта в смисъл „не е от мене“, макар че тя преди него не била виждала друг мъж, и така се уплашил, че една нощ изчезнал от квартирата и повече не се вестил. Приятелките посъветвали Лили да иде в поликлиниката, понеже не била навършила осемнайсет години, и тя отишла, и всичко щяло да мине и замине, но ония от поликлиниката не знам с кой акъл взели, че уведомили бащата и оня се върнал в къщи като див звяр. А точно в това време шивачката от квартала била донесла на Лили абитуриентската рокля и тъкмо й я пробвала, а оня тип се хвърлил върху Лили и почнал да я бие и да дърпа и да къса роклята. И Лили, разбира се, побягнала, а той я сподирал чак до стълбището и викал „марш, мръснице, от дома ми, да не си стъпила вече тук, мръсница такава“, и разни други от същия буквар.

Боян смачква цигарата в пепелника и наново ме поглежда:

— Да продължавам ли?

— Така не се пита — казвам. — Един разговор или се почва и свършва, или изобщо не се почва.

— А… добре… Мислех просто да не ви отегчавам… Всъщност всичко това го научих после от Лили. А в деня на самия абитуриентски бал при мене идва Роза, тая слабичката, сигурно я знаете, и вика: „Съгласен ли си да бъдеш кавалер на Лили, горката, много е нещастна. Събрахме пари — вика — и й купихме една рокля, не бог знае какво, но все пак нова е, и искаме да я доведем на бала, защото е в такова състояние, че не знам какво може да направи, така че ако си съгласен да й бъдеш кавалер…“ „Защо не — викам, — ако смяташ, че това ще бъде някаква утеха за нея.“ Така че, казах да й съобщят, че ще я чакам вечерта в градинката при Военния клуб, а когато отидох, тя вече бе там, пременена в нова рокля, една съвсем проста рокля на някакви зелени карета, и на всичко отгоре тясна, и в тая рокля Лили ми се видя по-едра отвсякога и ми стана даже неудобно, като си помислих, че ще вляза с такова момиче, какво ти момиче, с такава жена на бала, но понеже и аз не бях особено ослепителен в моя костюм конфекция, рекох си, какво пък толкова, и двамата сме една стока, и я поведох към ресторанта.

Боян отпива още четвърт глътка, запалва нова цигара от смачканото пакетче и продължава:

— Поведох я към ресторанта, а тя на всичко отгоре пита: „Не съм ли съвсем невъзможна в тая жабешка рокля?“ — „Защо да е жабешка — казвам, — съвсем редовна си е роклята.“ А тя: „Да имах малко повече пари, щях да си взема една друга, малко по-прилична, дето поне нямаше да ме стяга и да се боя, че ще се пръсне по шевовете.“ „Да имах повече пари — викам, щях да те инсталирам в един червен ягуар и да слезем сред ония зяпльовци и тия с фиатките да се пукнат от мъка.“ Но понеже приличната рокля я нямаше, а за ягуара и да не говорим, ние се промъкнахме иззад навалицата и влязохме незабелязани и когато седнахме в един ъгъл, дето вече се бе настанил нашият Апостол, малко ни поолекна и изобщо вечерта мина някак си, а през нощта спахме у Марго, понеже техните ги нямаше и Лили изглеждаше почти щастлива, а аз, право казано, от цялата нощ съм запомнил само, че чорапите й се бяха скъсали над коляното, понеже и те й бяха тесни… Изобщо така почна…

Той пак ме поглежда, но тоя път не се осмелява да запита „Не ви ли отегчих?“

— Баща й дълго време не искаше да я чуе, обаче той е един от тия мизерни еснафи, дето колкото повече вървят срещу приличието, толкова повече държат на него, и понеже съседите постоянно му говореха, че е срамота да изгони дъщеря си, той най-сетне премести парцалите й в таванската стаичка и й разреши да се засели там, но без да го безпокои за каквото и да било, а под „каквото и да било“ той имаше предвид храната и парите. И понеже дипломата й беше ниска, трябваше да почне каквато и да е работа и добре, че знаеше да готви, та постъпи в кухнята на някакъв стол.

— Тя сега работи ли някъде?

— Работи си… пак там… От седем заранта до два…

— Значи не е съвсем изтървана?

Боян ме поглежда озадачено:

— В какъв смисъл?

— Известно ти е в какъв смисъл…

— А… Вие за морфина ли?… Че тя едва ли е взимала повече от два-три пъти, и то от немай-къде.

— Тъй ли?

— Уверявам ви. И се мъкне в компанията само зарад мене. И си бие витамин С, за да пази ампулите за мене, защото единствена тя знае тайната ми.

— Тогава ти си й задължен в известен смисъл…

— Е да, задължен съм. Но с какво да й се отплатя? С любов ли? А какво да правя, когато любовта не иде насила? Веднаж ми каза, че съм бил приветлив като некролог… „Тогава защо ходиш с мене?“ — викам. А тя: „Ами има хора, дето обичат да четат некролозите“. Само че и нейната физиономия прилича на некролог. Тя и аз — каква двойка, представяте ли си? Два некролога, които взаимно се четат. Мила ми е понякога… съжалявам я… но тя не иска това, тя би ме намразила за това, тя иска любов! Вкопчила се е за мене, също както майка ми, а аз искам да се откопча, разбирате ли, от майка си не мога да се откопча, понеже ми е майка и понеже не искам смъртта й да ми тежи на съвестта, но от Лили трябва да се откопча, защото както съм притиснат от тия две жени, все едно че от една страна ме прегръща истерията, а от друга — меланхолията…

Той прекъсва разказа, сетне запитва:

— Вие сте я виждали, нали?

— Коя точно? Истерията или Меланхолията?

— Лили.

— Само веднъж. И съвсем бегло.

— „Само веднъж“ тя може и да направи известно впечатление. Има мъже, които харесват такива жени. Но какво да правя, като на мене не ми харесва!… Това едро тяло и тая бяла кожа, и тая пълна ръка с не много чист маникюр, и тоя дъх на кухня и на жена… Не казвам нищо, знам, че не може да се къпе по два пъти на ден в тоя мизерен таван и че се мъчи, доколкото може, да бъде чиста и спретната, но тази миризма на кухня сякаш е просмукала и нея, и тоя мизерен таван с купчината стари книги и стари вещи, навяващ меланхолия като самата нея, с нейната любов към черния цвят и към демодираните любовни романи, и към меланхоличната музика…

— Вкус, какво да се прави… — промърморвам, колкото да запълня паузата.

— Всичко това не е важно — забелязва изведнъж Боян. — Тя може да се къпе в одеколон. И да си прави ослепителен маникюр. И да си купи за трийсет лева една пъстра рокля като цветна градина. И да ходи всеки ден на фризьор. И дори да скрие тия предизвикателни бедра. И аз пак няма да я обичам. Защото винаги ще ми напомня за самия мене, за нещо от мене, от старите ми неща, от майка ми, от тоя ампулено-аптечно-морфинен свят, от бъркотиите ми, от всичко това, което искам да забравя, да изтрия, да преодолея, разбирате ли?