Реквием за една мрсница - Страница 16

Какъв лъжец!

В хола — оня, насрещният — постепенно настъпва мълчание и само ниските монотонни звуци, напомнящи донейде биене на далечни тъпани, остават да звучат. Гостите са стихнали, полуизлегнати наоколо, сякаш се взират всеки в своята идея-фикс. Единствен Апостол, който, изглежда, е най-трудно податлив на влиянието на морфина, бръщолеви нещо неясно на себе си.

— Това трябва да се формулира… да се предаде на… който има уши, да слуша… не можеш да възкръснеш, ако преди туй не си умрял… трябва да си мъртъв за живота… бракосъчетания, гласа на будилника, бебешки колички, стотинки за тролея… дай ключа от квартирата… кой ще черпи… глупости… смърт на всичко това… за да възкръснеш… възкръсваш и летиш… в синята безпределност…

Той засича на всяка дума, сякаш езикът му натежава при всяка дума все повече, додето замира и отпуска глава на облегалото.

Но тъкмо тогава откъм антрето наново се разнася звън.

Стреснат и повече раздразнен, отколкото уплашен, мършавият избъбря:

— Кои са тия досадници?… Драганов? Изгони го!

— Навярно е Чарли — произнася сънливо Марго, като едва се отърсва от вцепенението и става.

— И него изгони! — махва с ръка Апостол. — Освен ако носи став… — И той отново отпуска глава на облегалката.

Неизвестно е дали Чарли носи став или не, обаче той бива въведен в помещението при нула внимание от страна на околните. Единствен мършавият вдига повторно глава и изломотва:

— Аз!… Апостол… Аз, апостолът на наркотика!… — сякаш за да предупреди пришелеца да не се опитва да си присвоява ролята на шеф.

Подир което пак потъва в света на някакви свои и съвършено невидими дори при днешната висока техника образи.

— Скъпо дете… — обръща се Чарли с церемониален жест към Марго.

— Остави ме сега!… — промърморва тя, като отново се отправя към дивана си.

Новодошлият безпомощно се оглежда в търсене на възможни събеседници, обаче всички в хола са в тоя миг еднакво неконтактни. Той подръпва веднаж-дваж машинално струните на китарата, с която, изглежда, и насън не се разделя, после се отпуска обезкуражен на кушетката до Боян. Потънал в себе си, Боян също не му обръща никакво внимание, додето оня не го хваща за рамото:

— Колко ампули си впръска?

— Колко искаш да впръскам?… Една.

— И вече си се опулил като сомнамбул!… На мене една ампула не ми стига даже за да дойда на себе си.

Чарли говори съвсем правилно български и само леко провлачва някои гласни.

— Всеки според възможностите си — избъбря Боян. Сетне поглежда косо новодошлия и добавя:

— Дай няколко ампули!

Чарли обаче вместо ампули дава само няколко тихи акорда на китарата.

— Дай де, дай!… Преди тия хищници да са ти преровили джобовете.

— Няколко ампули? — поглежда го Чарли. — Но какво са няколко ампули за цял живот?

— За целия живот после ще мислим.

— Така ли? А утре? А други ден?

И като се обръща към апатично седящата малко по-натам Лили, помолва нежно:

— Спри тоз магнетофон, мило дете… спри го, миличка… аз сам ще ти посвиря.

Лили става като автомат и бавно се отправя нейде навън от зрителното ни поле. Чарли също става, стъпва с крак върху кушетката, накланя се леко към Боян и задрънква с китарата в момента, в който магнетофонът замлъква. Разликата между секналото думкане и току-що зазвучалата мелодия не е лесно доловима с просто ухо. Затова пък репликата, придружаваща музиката, съвсем ясно се долавя:

— Можеш да имаш десетки, стотици, хиляди ампули, мой мили Боян…

— По кой начин? — пита Боян без особен ентусиазъм. — Като дойда с теб отвъд?

Чарли поклаща отрицателно глава:

— Тук, тук, мой мили Боян… Хиляди ампули и едно момиче като богиня…

— Богини не ми трябват — сбърчва чело момъкът. — И тия тук са ми много. Ти дай ампулите.

— Дай работа — ще дам ампули.

— Каква работа?

Чарли се навежда още повече към Боян, обаче в това време на дивана отново се настанява Лили.

— Всяко нещо — с времето! — промърморва чорлавият.

И за да допълни тая си оригинална мисъл, той запява полугласно, като не твърде умело се опитва да нагоди импровизираните думи към монотонната мелодия:

„Това е — мисля си, без да слушам повече граченето на чорлавия. — Ето го и другото. Ето го хлътването.“

И в главата ми изведнъж отново прозвучава тих, но странно отчетлив, оня далечен някогашен глас:

„Емиле, какво ще направиш, ако синът ти стане предател?“

„По-полека — казвам. — Не бързай. Още не сме дошли дотам.“

— Къде да те закарам? — питам, когато стигаме до гарираната в тъмната уличка кола.

— Да идем в къщи — предлага Борислав. — Елена ще ни опържи шунка с яйца.

— Сега, в полунощ?

— Не се безпокой. Тя чете до късно.

Не възразявам, понеже ми е напълно безразлично къде ще вървя. Сядаме в колата и потеглям, додето приятелят ми обяснява:

— На юни е последната й сесия. Затова чете непрекъснато.

Съвсем излишно е да го питам „Коя е тая Елена?“. По-рано беше Светла, сега е Елена, а след някой месец може да бъде Малина или Теменужка. Той има някакъв щастлив похват да завързва познанства, да ги превръща в трайни връзки без всякакъв ангажимент и да ги прекъсва, преди да са се изродили в бреме, със същата лекота, с която ги е и създал, без кавги и без драми. И целият му живот, като се изключат напреженията и рисковете на професията, минава пак така без сътресения. Без бог знае какви сполуки, но и без сътресения. Един човек на равновесието, който не е нито лекомислен, нито склонен към драматизации, нито буен, нито безучастен, нито женкар, нито отшелник. Един човек спокоен и устойчив дори при нашия неспокоен занаят. Един човек без вътрешни конфликти и раздвоения, освен раздвоението, на което го обрича епичната му борба срещу тютюна. С две думи, един щастлив човек, макар че ако му го кажа, той положително ще измърмори:

„Абе всеки си знае колко е щастлив.“

Когато влизаме в квартирата на приятеля ми, оказва се, че Елена наистина още чете, излегната на дивана в хола.

— Как само ме заварвате — промърморва тя, като става, явно притеснена от тоалета си, състоящ се от блузата на пижамата и един стар панталон, без да броим босите крака.

— Не се стеснявай — успокоява я Борислав. — Това е Емил.

— Известно ми е — кима Елена.

— Не знам обаче известно ли ти е, че Емил в момента е гладен.

— Ще се опитам да ви помогна. Само не очаквайте бог знае какво — произнася дамата, като обува чехлите си.

И изчезва в кухнята.

Апартаментът на Борислав е почти като моя, с тая разлика, че тук освен баналните мебели са налице и два предмета, говорещи за вкуса на обитателя, както би се изразила Маргарита — една огромна многоцветна географска карта на света, закрепена с кабари на стената, и една също огромна кукла, застанала в целофанената витрина на кутията там, в ъгъла върху етажерката.

— За какво си я окачил тая карта? — любопитствувам, като се изтягам на току-що освободения диван.

— Шшшт! — слага многозначително пръст на устните си приятелят ми.

И добавя полугласно:

— Остана от Светла. Тя, ако помниш, следваше география.

— А защо я държиш? За да си отбелязваш върху нея забранените вече зони?

— Красива е. Виж само какви цветове!

Не възразявам.

— А тая кукла и тя ли е от Светла?

— Сега, когато се връщах, я купих от Венеция на Мариана, само че ти Мариана не я знаеш. Мечтаеше за такава кукла и аз й я купих, но когато се върнах, тя вече се беше омъжила.

— В такъв случай ще я подариш на Елена.

Борислав поклаща отрицателно глава и обяснява все тъй полугласно: