Реквием за една мрсница - Страница 12

— Млада?

— Чистачка! — уточнявам.

— Ясно. А приятелка имаш ли си? — продължава да любопитствува дамата, като ме следва в кухнята.

— Нямам, представи си.

— Остави тия шишета, не ми се пие — промърморва тя, като забелязва, че ровя в шкафа с бутилките. — Дай да направя кафе.

А по-късно, когато се разполагаме в хола да пием кафето, Маргарита отново забелязва:

— Тук е чисто, но инак нищо не се е променило. Същата чергарска обстановка…

Не намирам за необходимо да възразя.

— Когато влезеш в една квартира, веднага забелязваш какви са вкусовете на нейния обитател, от какво се интересува той, каква му е професията, кое му е хобито… А при тебе няма нищо освен дузина банални мебели и купчина вестници. Нищо… Нито картини, нито снимки, нито цветя, нито книги…

— Книгите са в килера — обяснявам.

— Да. Те са от десет години в килера. И вероятно половината от тях са моите стари учебници.

— Не е изключено.

— Господи, Емиле! Ти така и ще си умреш като чергарин.

— А кой не е чергарин?

— Ами другите… Хората наоколо… Тия, дето не са като тебе…

— Другите… — избъбрям, като отпивам от кафето. — Те само си въобразяват, че не са чергари. Всички идваме, минаваме и заминаваме. Идваме с празни ръце и си отиваме с празни ръце. Значи същественото не е това, което междувременно си натрупал около себе си…

— Но то ти служи…

— Което ми служи, е тук. А ако друг има нужда от повече, нека събира — не възразявам. Някои си представят живота като един топъл курник, пардон, един уютен апартамент, а пък аз съм свикнал да го виждам просто като един път — изминаваш маршрута, който ти е определен, и си отиваш. Следващият, моля!

Тя ме слуша замислено, може би защото никога досега не съм благоволявал, да й сервирам някакво резюме на моето верую, защото никога не съм разговарял с нея достатъчно сериозно по тия неща.

— Може би си прав — произнася тя сякаш на себе си. — Всичко е вятър!

— Не съм казал това.

— В такъв случай аз го казвам… И все пак от момента, в който идваш, до момента, в който си отиваш, нали ти е отредено време, твое време, което можеш да изживееш… Ах, как ми се живее, но истински, разбираш ли, истински, без тия глупави сметки за утрешния ден, дето ги правех някога…

Маргарита ме гледа наново с тоя странно оживен поглед и с тая настойчивост, сякаш иска да ме хипнотизира с порива си. И в тоя момент от спомените ми изведнъж изниква образът на скъпата Дороти от Копенхаген. Да, именно моята скъпа Дороти, с нейната трескава жажда да опита от всичко, преди старостта да е спуснала безвъзвратно кепенците върху сладкарницата на насладите.

— Разбирам — казвам, като лениво се облягам на дивана. — Но как всъщност го виждаш ти това живеене? В тълпата на случайните приятели, или?…

— Ти пак се връщаш на оня млад глупак — избъбря с досада Маргарита и погледът й угасва. — Остави го… обикновен познат от учреждението… Макар че понякога по липса на по-добро…

Тя с нетърпелив жест угася недопушената цигара в грозния пръстен пепелник. Сетне става, сваля жакета си и почва да разкопчава роклята, сякаш това е нещо, което се разбира от само себе си, сякаш не са минали десет години от последната ни прегръдка, сякаш ние винаги и без прекъсване сме делили с нея тая безлична квартира. И което е най-лошото, аз не изпитвам ни сянка на недоволство пред тая безцеремонност. Напротив.

Бавно и акуратно тя смъква всичко или почти всичко, като сгъва внимателно нещата си и ги поставя върху облегалото на креслото, и като ми предоставя достатъчно време, за да си припомня физиката й и за да оценя качествата на финото бельо.

— Не съм ли много напълняла?

Такъв въпрос настойчиво изисква да отговориш „Съвсем не, чудесна си.“ Което и правя.

Тя застава пред мен, за да мога, след като съм я изучавал в движение, да й се насладя и в неподвижната поза на антична статуя. Една доста заоблена статуя, но още съвсем не за пренебрегване. И като увертюра към очакващата ни нощ на замайващи нежни трепети тя деловито подхвърля:

— Надявам се, че в банята има топла вода?…

При нашата ера на техническа революция, когато апаратурите за подслушване, наблюдение и фотографиране с всеки изминат ден бележат нови и нови епохални завоевания, малкото устройство, предоставено ми от Драганов, изглежда мизерно и демодирано. Мизерно и демодирано, обаче върши работа.

Едно обективче, миниатюрно като главичка на карфица, е вградено в стената на стаята, дето се води разпитът. Същото това обективче посредством увеличителни лещи препраща от другата страна на стената в съседното помещение един образ, който вече е достатъчно голям, за да можеш да го наблюдаваш и без да се взираш.

Прочее, аз съм се разположил удобно в това съседно помещение и съзерцавам в малкия екран фигурата на Драганов, седнал зад бюрото с гръб към мене, и фигурата на Апостол, изправена във фас. Това е висок и мършав младеж, готов за баскетболист, ако не беше тъй отпуснат, някак безсилно отпуснат и леко прегърбен, сякаш тънките му нозе едва издържат тежестта на тоя дълъг скелет. Отпуснато е и лицето му, също дълго, бледо като лице на истински апостол от евангелието, ако не броим известна доза нахалство в погледа и в гънките на устата, каквото не знам дали е присъщо на евангелските апостоли. Момъкът е облечен в черен пуловер с висока яка, но с твърде къси за дългите му ръце ръкави, и в омачкан, тесен сив панталон, също твърде къс за ръста му.

— Апостол Велчев… — произнася Драганов със сух, служебен глас.

— Същият — потвърждава невъзмутимо посетителят.

— Апостоле бе, ти докога ще продължаваш да ни създаваш главоболия? — запитва Драганов, като преминава изведнаж и съвсем непринудено от служебния тон към свойското обръщение.

— Защо? Какво пак се е случило, другарю майор? — пита новодошлият с израз на невинност и топла отзивчивост.

— А ти защо смяташ, че нещо се е случило?

— Ами след като говорите за главоболия…

— Кога видя за последен път Фантомас?

Апостол поставя на лицето си печата на дълбока размисъл, премества тежестта на скелета си от левия крак върху десния и отвръща:

— Вчера.

— Изключено.

— Тогава завчера… Вчера или завчера, във всеки случай мярна ми се в „Ялта“, но не влязох, понеже бързах.

— А! Теб ти се случва и да бързаш… И за къде бързаше?

— Ами… — посетителят отново се замисля и отново сменя опорната точка на скелета си, този път от десния крак върху левия. — Отивах у Боян. Бях обещал да му занеса една книга.

— Бърза работа наистина — кима Драганов. — И колко беше часът?

— Не мога да кажа точно. Трябва да беше към четири.

— И оттогава вече не си виждал Фантомас?

— Не съм.

— И дори не знаеш дали това е било вчера или завчера?

— Ами, другарю майор, вие знаете… при моето психическо състояние… — избъбря мъченически Апостол…

— Че щом психическото ти състояние е лошо, дай да те лекуваме, бе Апостоле!… — подхвърля Драганов.

— Мерси… Знам го вашето лекуване…

— А къде е морфинът? — запитва рязко и ненадейно майорът.

— Кой морфин? — сепва се момъкът.

— Този, същият, дето Фантомас го е задигнал при разбиването на аптеката!

— Каква аптека? — маркира ново сепване Апостол.

— Петдесет ампули морфин!… Петдесет!… — произнася натъртено Драганов, без да обръща внимание на искрената изненада, изписана върху дългото бледо лице на посетителя.

— Но какво съм виновен аз, ако Фантомас е разбил аптека — възклицава Апостол, като тоя път се опитва да изрази едновременно невинност, безпомощност и засегнато честолюбие.

— Само че Фантомас го пипнахме, а ампулите ги няма — уточнява Драганов. — Значи Фантомас ги е предал на някой от вас. На кого? Това те питам!

— Нямам нищо общо с тая история, уверявам ви — мърмори младежът все тъй безпомощно.

— Нямаш нищо общо с най-близкия си приятел?

— Във всеки случай не съм разбивал аптеката с него.