Реквием за една мрсница - Страница 11

Колкото и да е увлечена от разговора, Маргарита не пропуска да следи бегло за впечатлението, което прави на околните, и затуй веднага улавя погледа ми. На лицето й се изписва лъчезарна усмивка и тя побързва да се сбогува с младия си компаньон, едно сбогуване, което, изглежда, е съвсем ненадейно за него, защото франтът остава да стои известно време в недоумение край входа на киното, дори и след като дамата му е обърнала безвъзвратно гръб.

— Емиле! Каква изненада, господи!

— Взаимна е — промърморвам. — И ти си по-красива от всякога.

— Не ме ласкай — усмихва се тя и пламва от удоволствие. — Като си помисля, че вече навършвам трийсет и три!

— За киното ли чакаш?

— За жалост няма билети… Всъщност исках да кажа „за щастие“. Каква среща, господи!

И преди да се сетя какво да отвърна на това горещо възклицание, тя запитва делово:

— Къде ще ме заведеш?

— А семейното огнище? А съпругът?

— Нямам вече съпруг… — прошепва Маргарита, като не без известна мъка успява да придаде на лицето си съответния скръбен израз.

„И тоя ли те заряза?“ — готвя се да запитам, но дамата ме изпреварва:

— Почина преди две години… Съвсем нелепа смърт: банален апандисит, операция, перитонит и…

Тя махва във въздуха с бежовата си ръкавица, сякаш разсейва сянката на покойния съпруг.

— Дааа… — въздъхвам леко аз, както правя винаги, когато няма какво да кажа и когато обстоятелствата изискват все пак някаква реакция от моя страна.

— Така че къде ще ме заведеш?

— Ами, където предложиш…

— Само не мисли, че се готвя да ти се окача на врата — забелязва тя все тъй деловито, изтълкувала по своему колебливия ми отговор. — Не искам нищо друго, освен да поседим и да поприказваме.

— Разбира се — кимам, успокоен донейде от тая декларация. — Кажи само едно име.

— „Рила“… Понеже е най-близко.

„Втасахме я“ — минава ми през ума. — „Ще се разположим в «Рила» и след един час при нас ще цъфнат Рангел и Борислав.“ После се сещам, че на горния етаж в хотела има ресторант за чужденци, и решавам, че това урежда въпроса.

И ето, малко по-късно ние вече седим на терасата в тоя тих ресторант и аз диктувам на келнера обстойната поръчка, докато Маргарита гледа замислено към насрещната градина, дето в езерното огледало плуват пъстроцветните светлини на неоновите реклами.

— Ти си все същият — установява дамата ми, когато келнерът се отдалечава. — Малко си поотслабнал, но това ти отива.

Тя взема цигара от пакетчето, което й предлагам, запалва и запитва:

— Откога си в София?

— От скоро.

— И вероятно скоро пак ще изчезнеш.

— Вероятно.

— Не се ли наскита?

— Поуморих се — признавам. — Обаче има ли нещо, от което човек да не се уморява?

— Вярно — съгласява се Маргарита. — И после, на теб скитането ти е станало втора природа. Така и ще си умреш навярно, на път…

— Сигурно. Макар че засега още не бързам да умирам.

— Живее ли ти се, Емиле?

Тя ме поглежда с някак странно оживени очи и в гласа й се чувствува някакъв едва сдържан порив.

— На кого не му се живее? — отвръщам уклончиво.

— Искам да кажа истински… така… да се наживееш, пък ако ще и после да изгориш…

— Какъв смисъл да живееш, ако не живееш истински? — забелязвам философски.

Тя не отговаря, очевидно примирена с обстоятелството че не я разбирам.

Келнерът донася водка и сьомга хайвер, сервира ни мълчаливо и отново изчезва. Няколкото маси на терасата са всички заети от гръцки туристи и това е вероятно обременително за сервитьора, но приятно за мене, защото дори Борислав и Рангел да се появят, ще трябва да направят кръгом.

— Как е детето? — питам, след като отпиваме по глътка.

— Децата! — поправя ме Маргарита. — Те станаха две.

И небрежно допълва, додето маже препечената филийка с тънък слой масло.

— Растат. Леля се грижи за тях. Взех я при себе си да ми помага.

Яденето на сьомгата създава известна пауза в разговора, запълвана от тракане на прибори; звуци на гръцка реч. Къса пауза, защото Маргарита две минути по-късно подхвърля:

— Питаш за децата, а не питаш за мене.

— Какво да питам, когато ти цъфтиш пред очите ми. Изглеждаш наистина великолепно.

— Това нищо не значи.

— Завърши ли филологията?

— Завърших я. Сега работя като преводачка в една дирекция. Половин работен ден. Помагам си на пенсията. Материално съм обезпечена… Ако това е всичко, което те интересува…

— Защо се дразниш?

— Не се дразня, но ти винаги говориш с мене за прозаични неща: децата… филологията…

— Може би ми е неловко да те питам за любовта… А може би е и излишно… След като виждам край тебе такива млади поклонници…

— Говориш глупости. Това… това…

Тя млъква, понеже сервитьорът наново се е появил, натоварен този път с огромния поднос с вечерята.

А после Маргарита сякаш забравя какво е искала да каже и додето се храним, ние говорим за неща без значение и аз, уловил настойчивия поглед на някакъв грък от съседната маса, отправен към дамата ми, припомням на Маргарита как съм се дразнел от подобни прояви на интерес към нея в миналото.

— Други мъже са доволни, че се движат с една желана жена — усмихва се тя.

— Да. Само че аз не обичам да бъда обект на любопитство. Нито аз, нито човекът, който е с мене.

— Това се дължи на професията ти — свива дамата рамене. — Освен ако не е проява на най-обикновена ревност.

— Любовта не може без ревност — пускам аз отново в ход своите банални философии.

— Любовта? Мислиш ли, че наистина си ме обичал?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че у тебе имаше съчувствие, за което съм ти благодарна, понеже ми помогна в лош момент… Имаше, разбира се, и онова обикновено влечение… Но любов?

Тя млъква за миг, сетне се навежда над масата и произнася тихо и настойчиво:

— Аз те обичах, аз! До забрава и до полуда!… Как съм те обичала, божичко! А може би и още те обичам.

Тя се дръпва назад и казва вече с безцветен глас и някак уморено:

— Но всичко това е инцидент без последствия. Разминахме се с любовта. Искам да кажа — аз се разминах.

— Защо да сме се разминали? Изживели сме я.

— Да. Като инцидент без последствия.

Наливам вино в чашите, за да внеса малко по-бодър тон на масата, и вече се готвя да се чукна с дамата си, когато забелязвам Борислав и Рангел, застанали на входа на терасата. Те правят две крачки към една освободила се маса до входа, после Борислав ме забелязва, кима ми едва забележимо и хванал подръка Рангел, се отправя назад към вътрешната част на ресторанта. Една уместна тактичност наистина, но която едва ли ще ми спести утре в службата някоя реплика като например: „Няма нищо по-скъпо от първата любов, нали, Емиле?“

Дреболии без значение, разбира се. И все пак не мога да подтисна у себе си чувството на стеснение, почти на срам, затуй че съм се върнал повторно към нещо, с което съм се разделил завинаги, че седя отново на масата с една жена, на която съм казал отдавна, много отдавна, сбогом. Също като Борислав с неговото постоянно напускане на тютюна.

Когато си тръгваме към полунощ, приятелите ми вече не са в заведението.

— Накъде живееш? — питам, като излизаме на улицата.

— Какво значение? Не искам да ме изпращаш — отвръща Маргарита.

И понеже се готвя да възразя, добавя:

— Искам да идем у вас…

— За да почне цялата тая мъка отначало?

— Не бой се, няма да почне. Знам, че всичко е свършено.

Ние тръгваме мълчаливо към къщи и почти през целия път мълчим, защото няма какво повече да си кажем по този въпрос, и аз се ядосвам на себе си зарад малодушието, зарад поддаването на една привичка, не на едно чувство, а на една привичка, също като Борислав с неговите цигари.

— Тук е чисто! — произнася с учудване Маргарита, когато се озовава в хола на едностайния ми апартамент.

— От време на време идва една жена — обяснявам, преди да се отправя към кухнята, дето държа бутилките.