Приятна вечер - Страница 9

Педро усети как изстрелът го тласна напред. Изпусна протритата кафява чанта, и пистолетът, който Фуентес му бе дал, се изплъзна от ръката му. Преви се на две, прорязан от острата болка.

Една патрулна кола със святкащ буркан закова наблизо. Две ченгета дотичаха до Лепски. Те внимателно се приближиха до Педро и едното от тях каза:

— Това копеле е още живо.

Фуентес се втурна към апартамента си, затръшна вратата и се спусна към прозореца. Надвеси се навън точно в момента, в който Лепски улучи Педро. Видя как кафявата кожена чанта пада до тялото на Педро и как пистолетът отхвърча на около метър разстояние.

Пистолетът!

Фуентес пет пари не даваше за Педро. Надяваше се, че е мъртъв, но пистолетът…!

Сигурно беше луд да даде пистолета си на Педро! В момента, в който ченгетата направеха проверка, щяха да стигнат до него. Някога бе работил като нощен пазач на луксозна яхта и собственикът настоя да носи пистолет, тъй че уреди нещата с полицията. Очарован от пистолета, Фуентес поиска да го задържи. Когато собственикът на яхтата се готвеше да отплава за Бахамските острови, Фуентес му каза, че случайно е изпуснал пистолета във водата. Собственикът вдигна рамене, рече му да съобщи в полицията и си замина. Но Фуентес не направи нищо подобно. Разрешителното за пистолета щеше да е валидно още осем месеца, а дотогава с парите, които Педро трябваше да открадне, Фуентес вече ще се е върнал в Хавана, ченгетата да вървят по дяволите!

А сега…!

На ченгетата им трябваха само няколко часа, за да проверят и да го спипат.

Облян в пот, той продължи да наблюдава сцената, която се разиграваше долу. Пристигнаха още патрулни коли. Довтаса и линейка с виеща сирена.

Паникьосан, Фуентес се дръпна от прозореца. Трябваше да се измъкне, преди целият блок да бъде претърсен! Спусна се към гардероба и нахвърля малкото си дрехи в един очукан куфар. Къде да иде? Сети се за Мануел Торес, най-добрия си приятел.

Фуентес често се виждаше с Торес на кея. Бяха от едно село край Хавана, ходеха заедно на училище, а като младежи работеха в една и съща ферма за захарна тръстика, Фуентес беше сигурен, че може да разчита Мануел да му помогне.

Той открехна вратата и огледа коридора. Съседите му стояха с гръб към него. Всички гледаха надолу към стълбището.

Като се промъкваше предпазливо с куфара в ръка, стигна до края на коридора, където бе противопожарния изход. Дръпна резето, отвори вратата и погледна назад. Никой не гледаше към него, цялото внимание на тълпата бе съсредоточено върху фоайето на долния етаж.

Затвори вратата зад себе си и се затича надолу по стълбите. С големи, забързани крачки, без да напуска тъмните странични алеи, се запъти към кея.

Два часа след убийството на Ейб Леви, сержант Хес, нисък, набит мъж, шеф на отдела за убийства, влезе в кабинета на полицейския началник Теръл.

— Прилича на обикновен обир, шефе — каза той. — Двама застреляни. Предполагам, че са стреляли от паника. Досега не сме идентифицирали убиеца. Не е носел документи. Поразпитахме, но още нямаме информация. Кубинец е. Продължаваме да събираме сведения за него, но кубинците като правило се поддържат.

Теръл беше едър мъж с побеляваща русолява коса, едрите черти на лицето му завършваха с издадена напред квадратна челюст. При него външност и същност си съвпадаха — той беше точен, безкомпромисен полицейски шеф.

— А този кубинец?

— Може и да оцелее. Куршумът на Том го е улучил в дробовете. В момента е в интензивното отделение. Лари дежури до леглото му.

— Някакви данни за пистолета?

— Сега правим проверка. Всеки момент ще получим информацията.

— Пресата?

Хес направи гримаса.

— Рядко се случва в един и същи ден да станат две убийства. Голям шум се вдига.

— Можеше да се очаква. Взехте ли отпечатъците на убиеца?

— Вече ги изпратихме във Вашингтон.

Влезе сержант Бийглър.

— Получихме доклада за пистолета, шефе. Собственост е на някакъв кубинец, Роберто Фуентес. Има разрешително. Живее в същия блок, в който бе убит Леви. Не е убиецът. Снимката от разрешителното не отговаря. Макс и още двама от дежурните отидоха да го доведат.

— Този човек, Фуентес, може да е продал пистолета си на убиеца — каза Теръл, — или пък да е съучастник в обира.

Телефонът иззвъня, Бийглър вдигна слушалката.

— Изчакай — той и се обърна към Теръл. — Фуентес е изчезнал. Взел е всичките си дрехи. Никой от блока не знае нищо… естествено.

— Искам го — отсече Теръл. — Организирай всичко, Джо.

Бийглър, който много обичаше екшъна, кимна.

— Ще го имаш, шефе.

Минаваше два часа през нощта, когато Анита Сертес се приближи до рибарската яхта на Мануел Торес. Кеят, ако не се броят нощните пазачи, бе съвсем пуст. Пазачите я огледаха, докато тя минаваше край тях, като избираше все сенките. Помислиха я за някоя от многобройните проститутки, които се разхождат по кея.

Тя намери лодката и спря. В предната кабина светеше. Беше сигурна, че там ще намери Фуентес.

Едва когато се прибра вкъщи след работа и пусна транзистора, чу за стрелбата.

Сутринта, когато тя тръгваше на работа, Педро й каза да приготви багажа, щом се върне.

— Утре в десет заминаваме за Хавана. Бъди готова.

Тя обви ръце около шията му и го целуна.

— Скъпи ми съпруже, с цялата си душа се надявам това да не се случи, но знай, че можеш винаги да разчиташ на мен.

Върна се по време на следобедната си почивка, но Педро вече го нямаше у дома. Тя се чувстваше отпочинала физически, но не и психически.

Все си мислеше за пистолета, дето Педро й показа. Мислеше за приятеля му Фуентес, който му го беше дал. Педро я бе уверявал, че няма никакъв риск. Тя го обичаше и се опитваше да повярва, че не е рисковано, но продължаваше да се страхува.

Когато се върна вкъщи около десет и половина с надеждата, че Педро я чака, тя намери стаята празна и сърцето й се сви. Педро й бе наредил да приготви багажа и тя уморено се зае със задачата да напълни два куфара с вещите им. Докато ги нареждаше си мислеше, че утре по същото време ще бъдат вече в малката ферма и тя щеше да продължи да робува в жегата, но какво значение можеше да има това, когато любимият й Педро е до нея?

Докато чакаше Педро да се върне, реши да чуе новините. Изслуша съобщението за убийството на Ейб Леви, събирал наеми и на Кери Смит, случайна чернокожа минувачка, за опита да се откраднат парите от наемите, събрани от Ейб Леви. Цялата се вкамени.

Говорителят продължи:

— Детективът Том Лепски, видял крадеца да бяга и му извикал да спре, след което стрелял. Крадецът, млад кубинец, все още не е идентифициран. Сериозно ранен, той в момента се намира Фуентес болницата под полицейско наблюдение.

Анита затисна с ръце устата си, за да сподави писъка.

Педро!

— Полицията търси да разпита кубинец на име Роберто Фуентес, понастоящем в неизвестност. Оръжието, с което са били извършени убийствата, е било негова собственост и се смята, че той или е продал пистолета, или го е заел на убиеца. — Говорителят продължи: — Умоляват се гражданите, които знаят нещо за местонахождението на този човек, да се обадят в полицията.

Анита изключи транзистора.

Някои жени са като направени от стомана, други не са. Ала Анита не само бе от стомана, а от онази стомана, дето е изкована от тежкия труд на тръстиковата плантация и в хотела. В момента, в който разбра, че мъжът й е сериозно ранен, в ръцете на полицията, тя внимателно премисли всичко. Скоро полицаите щяха да разберат кой е Педро и къде живее. Щяха да дойдат в тази стая и да започнат да я разпитват. Ще надушат и тия от пресата. Щеше да си загуби работата в хотела. Трябваше веднага да действа.

Фуентес! Той сигурно знаеше, че полицията го търси и ще се скрие.

Анита бе живяла в Сийком доста месеци. Тя бе част от кубинската общност. Познаваше приятелите на Педро. Знаеше, че Фуентес често говори за своя богат приятел Мануел Торес, който имал рибарска шхуна и кръстосвал морето.