Приятна вечер - Страница 38

Лепски взе още хляб.

— Хайде скъпа, задоволи любопитството си! — каза той и си намаза масло на хляба.

— Защо не идеш ти? — запротестира Керъл. — Аз ли трябва да правя всичко в тази къща?

— Може да е пощальонът, скъпа, с голям и скъп подарък за теб — отвърна Лепски и си намаза мармалад.

Керъл се усмихна с досада и отиде да отвори вратата.

За нейна изненада, отпреде й стоеше ниска, пълна кубинка, облечена в черни работни панталони и черна фланела.

— Да, какво има? — попита Керъл.

— Искам да говоря с господин Лепски — отговори Анита.

Дясната й ръка, скрита зад гърба стисна 38-калибровия пистолет, който Фуентес бе изтървал.

— Мъжът ми закусва и не иска да го безпокоят! Коя сте вие?

Анита гледаше хубавата жена пред себе си. През объркания й мозък премина мисълта, дали и тази ще страда като нея, когато загуби мъжа си.

— Аз съм Анита Сертес, — каза тя. — Господин Лепски иска да говори с мен за мъжа ми.

— Трябвало е да отидете в управлението. Почакайте, ще го попитам.

Лепски беше направо облизал чинията си. Привършваше третата си чаша кафе, когато Керъл влезе в стаята.

— Една кубинка иска да говори с теб. Казва се Анита Сертес.

Лепски скочи и ритна стола.

— По дяволите, ние я издирваме!

Бутна Керъл настрани и се понесе към вратата, където завари Анита, застанала неподвижно.

— Ти ли си Том Лепски? — попита тя.

Смразяващо чувство обзе Лепски, когато погледна в черните й, студени очи. От опит познаваше, когато някой е опасен, а тази жена изглеждаше точно такава. Сети се, че пистолетът му е в спалнята.

— Ти ли си човекът, който застреля мъжа ми? — продължи Анита.

— Нека поговорим за това? — каза предпазливо Лепски. Усети, че жената срещу него е обезумяла. Разбра го от вида й и от кръвожадния и поглед. — Влез!

Тогава видя пистолета в ръката на Анита, насочен към него.

Керъл, застанала отзад, също видя пистолета.

— Тогава умри! — изрече тихо Анита и натисна спусъка.

Лепски усети тласък в гърдите. Политна назад, спъна се в килима и падна тежко. Главата му се удари в пода.

Анита застана над него и стреля още три пъти, после се обърна и побягна по пътеката, а оттам на улицата.

Тя не знаеше, че пистолетът, който Мануел беше дал на Фуентес, бе зареден с халосни патрони. Мануел нямаше вяра на Фуентес, както и Фуентес нямаше вяра на Мануел.

Като видя как Лепски се просна на пода и чу изстрелите, Керъл стисна очи. Тя не беше от тези, които се плашат лесно. Дълго остана неподвижна, после се съвзе, приближи се и коленичи до Лепски.

Тази ужасна жена го бе убила!

Тя обви нежно главата му с ръце и започна да го целува.

Лепски се размърда, после я прегърна.

— Още, още — каза той.

Керъл го пусна.

— Помислих, че си мъртъв.

— И аз си помислих същото — рече Лепски, седна и започна да разтрива тила си. — Умрял ли съм?

Керъл огледа ризата му.

— Няма кръв. Не говори глупости! Разбира се, че не си умрял?

Малко страхливо, Лепски огледа ризата си отпред. По нея имаше леки обгаряния от барут. После я разкопча и огледа гърдите си. След това изръмжа и скочи на крака.

— Накъде тръгна? — изкрещя той.

— Откъде да знам? О, Том, любов моя, наистина помислих, че си умрял.

— Така помислихме и двамата. — Лепски се втурна в спалнята, грабна пистолета и го мушна в кобура на колана си. След това се спусна по коридора.

Керъл се вкопчи в ръката му, когато той тръгна да излиза.

— Не излизай, тя е опасна! Том, моля те!

Лепски освободи ръката си.

— Скъпа, такава е полицейската работа — й каза той с усмивка на герой. — Обади се на Бийглър. Кажи на момчетата да дойдат! Разбра ли?

— О, Том, ами ако ти се случи нещо! — От очите й бликнаха сълзи.

На Лепски това страшно му хареса. Целуна я.

— Утре искам три яйца.

— Ако искаш и четири, само се пази!

— Обади се на Бийглър — изопна снага и с ръка на кобура се понесе надолу по стълбите към пустата улица. Там спря и се огледа наляво и надясно. Тази побъркана жена не е отишла далеч, но накъде е тръгнала? Тогава в другия край на улицата видя Тед, вестникарчето, което идваше насам и хвърляше вестници по дворовете.

Лепски се затича към него.

— Здрасти, Тед — извика той.

Момчето беше слабо, високо, с вечно отворена уста. То погледна, после помаха с ръка и се насочи към него, въртейки яростно педалите на колелото.

Лепски знаеше, че това момче е не само простовато, но дори сериозно умствено изостанало. Беше му известно, че то го боготвореше. Тед му беше казал, че голямата му мечта е да стане ченге като него. Въпреки, че се почувства поласкан, Лепски сметна, че амбицията на Тед е прекалено голяма.

— Здравейте, господин Лепски, как са престъпленията? — каза Тед и спря до Лепски да почине.

Лепски знаеше, че за да изкопчи нещо от него не бива да го смущава.

— Знаеш как е, Тед, непрекъснато стават нови.

Тед се замисли върху това и кимна.

— Точно така! Непрекъснато! Стрелял ли сте по някого с това желязо, господин Лепски? — момчето гледаше пистолета на хълбока му.

— Слушай, Тед, да си видял една жена, облечена в черно, да минава покрай теб?

— Сигурно сте застрелвали всякакви престъпници с този пистолет — продължи замечтано Тед. — Някой ден и аз ще стана полицай и ще стрелям по разбойниците.

Лепски сдържа с усилие нетърпението си.

— Разбира се, Тед, но видя ли жена, облечена в черно, да минава оттук преди малко?

Момчето отмести погледа си от пистолета му.

— Жена ли? — повтори то.

Лепски се размърда с досада.

— Жена в черно.

— Ами да, господин Лепски. Видях.

— Накъде отиваше?

— Отиваше ли?

— Точно така, накъде отиваше? — попита Лепски и усети, че кръвното му се вдига.

— Ами, май че отиде в църквата — Тед вдигна рамене. — Да сте чували за някой, който тича към църквата. Майка ми ме влачи насила до там.

В другия край на улицата се намираше църквата „Св. Богородица“. Точно когато Лепски понечи да се затича натам, до него закова една патрулна кола. Докато Тед гледаше очарован, от нея изскочиха двама униформени полицаи.

— Църквата! — извика Лепски. — Внимавайте, тя има пистолет!

Той ги поведе надолу по улицата, следван от двете ченгета с извадени пистолети. И веднага бяха забелязани от съседите, които гледаха от прозорците. Когато пристигна още една патрулна кола хората, наизлязоха от къщите си. После със свистене на гумите спря и полицейска кола с пусната аларма.

От нея изскочи Макс Джакъби с още двама цивилни детективи.

Лепски спря, сега беше център на вниманието. Откакто живееше на тази улица, бе чувал съседите да казват на Керъл, че той е най-добрият детектив, който е на служба. Дойде моментът да се прояви!

— Какво, по дяволите, става? — извика Джакъби.

— Анита Сертес е полудяла. Опита се да ме убие, но май пистолетът е бил зареден с халосни патрони. В църквата е.

— Добре, да вървим — каза Джакъби и извади пистолета си.

Групата мъже с пистолети в ръце се насочи към църквата. Вратите бяха отворени. Отвътре идваше миризма на тамян.

Лепски и Джакъби влязоха предпазливо вътре и спряха.

В другия край горяха свещи. Олтарът се осветяваше от потрепващите им пламъчета.

Лепски се придвижи малко напред и пак спря.

Кубинката лежеше пред олтара. По стъпалата му се стичаше кръв. От гърдите й се подаваше дръжката на нож.

Уилбър Уорънтън се събуждаше бавно. Огледа се наоколо, тръсна глава и се изправи. Погледна жена си, която също се размърда до него. Той докосна нежно ръката й и тя отвори очи. Спогледаха се.

— Какво стана, махнаха ли се? — попита Мария.

Докато тя се наместваше, Уилбър се опитваше да се задържи на крака.

— Трябва да са ни упоили — Огледа се отново. — Да, отишли са си.

— Упоили? — втренчи се в него Мария. — Как са ни упоили?