Приятна вечер - Страница 36

Тя тръгна към стаята, но изведнъж спря, защото една силна ръка я хвана за гърлото и тя усети болка от някакво острие опряно на бузата й.

— Ако извикаш, ще те намушкам! — избоботи един дебел глас в ухото й.

Миризмата на мръсотия и мъжка пот я накара да се свие.

За момент се парализира от шока, но се съвзе.

— Махай се от мен, вонливец такъв! — изрече тя с нисък, но твърд глас.

Уилбър се намери срещу нисък, дебел мъж, облечен с мръсна бяла риза и парцаливи дънки. В дясната си ръка държеше пистолет.

Армейската подготовка на Уилбър му помогна да преодолее шока, но като видя огромния мъж, с вид на озлобена маймуна, който държеше жена му, сърцето му заби лудо.

— Чу ли? — изсъска Мария. — Махни се от мен!

Мануел я пусна и отстъпи с усмивка.

— Хайде да не усложняваме нещата — каза той и размаха пробляскващ тънък нож. — Нали не искате да бъдете намушкани. Спокойно, седнете и двамата.

Мария погледна Уилбър и вдигна рамене.

— Обир, предполагам. Боже, колко досадно! — рече тя, приближи се до дивана и седна.

Възхитен от куража и самообладанието и, избутан от Фуентес, Уилбър отиде и седна до нея.

— Вземете парите и се махайте, вонливци — Мария пренебрежително хвърли чантата си в краката на Мануел. Той я подритна на Фуентес, който я вдигна, отвори я и се загледа изумен в купчината пари, спечелени от Мария в казиното.

— Гледай, гледай! — извика той на Мануел.

Мануел не му обърна внимание. Той се беше втренчил злобно в Мария.

— Да, госпожо, ние миришем, защото сме бедни. Не сме като вас. Но вие също миришете. — Той се приближи толкова бързо, че нито Мария, нито Уилбър можаха да реагират. Блестящото острие докосна роклята й. Острия като бръснач нож преряза презрамките на раменете й и предната част на роклята се свлече в скута й. Мария погледна към срязаната рокля, после към Мануел.

— Копеле мръсно — извика тя и очите и проблеснаха.

— Да, госпожо — усмихна се Мануел зловещо. — Добре, аз съм копеле, но ти имаш късмет с мен. Вместо да ти срежа роклята, можех да ти изпонарежа симпатичното личице. Можех да ти отрежа и носа. Така че имаш късмет. — Той се приближи до нея. — Отсега нататък си дръж устата затворена, ясно ли е? Още една дума и ще ти пострада външният вид.

Красотата на Мария означаваше за нея много повече от всичко останало на света. Тя замръзна. Куражът й се стопи и тя здраво се вкопчи в ръката на Уилбър.

Уилбър знаеше, че Фуентес е зад него с пистолет в ръка и се въздържаше да скочи върху Мануел. Този плешив, приличащ на маймуна мъж, го смразяваше. Като гледаше зловещата му усмивка, той беше сигурен, че такъв може да обезобрази Мария при най-малкия повод.

— Мария, те са тук за диамантите — прошепна й той трескаво, — свали ги и ги хвърли на пода. Тогава ще си идат.

С треперещи пръсти Мария посегна да свали обеците си, но Мануел поклати глава.

— Не, госпожо, запази си хубавите диаманти. Какво би могъл да прави с тях един беден, миризлив кубинец като мен? — Той отмести погледа си върху Уилбър. — Ние искаме пари, господин Уорънтън! Искаме пет милиона долара и няма да си тръгнем, докато не ги получим в сто пачки!

Уилбър се втренчи в него.

— Нямаме толкова пари. Вземете диамантите и се махайте!

Мануел отново се засмя зловещо.

— Баща ти има. Ще чакаме да му се обадиш. Кажи му, че ако не получим пет милиона долара в сто пачки, ще ти отрежа проклетите уши и ще нарежа лицето на жена ти на парчета.

Застанала в сянката, Анита слушаше. Пръстите й продължаваха да галят дръжката на ножа.

В помещението на сейфа, сега със зейнала врата, Брейди отваряше касетките със скъпоценностите. Той работеше бързо и сръчно, подсвирквайки си „Любовта е най-сладкото нещо“, любимата му песен по време на работа. Като отвореше касетка, подаваше я на Баниън, който изпразваше съдържанието в малко куфарче.

След като отвори 15 касетки, Брейди спря и раздвижи пръстите си. Ухили се на Баниън.

— Истински сън! Казах ли ти, момче, това е по-хубаво, отколкото да береш ябълки.

Баниън усещаше далечна пронизваща болка. Беше напрегнат. По лицето му изби пот, но той се опита да се усмихне.

Брейди продължи с касетките.

Половин час, откак бяха влезли и всички касетки вече бяха отворени.

— Добре — продума Брейди, отмести празните касетки и отново заключи вратата. — Сега да пипнем диамантите на Уорънтънови. Остави куфарчето тук. Ще се върнем по същия път. — Погледна часовника си. Беше два и петдесет. — Трябва да са си легнали. Пистолетът в теб ли е, Майк?

— Да.

— Хайде тогава!

Брейди нагласи стълбата, която водеше към покрива.

— Ще тръгна пръв.

Той тихо се заизкачва, отвори капандурата и се появи на покрива с изглед към терасата.

Баниън се изкачи с усилие, дишаше тежко. Двамата мъже стояха в полумрака и гледаха към осветената тераса. Брейди се вцепени, когато видя, че в стаята още свети.

— Чакай — прошепна той, те още не са си легнали.

Неговият шепот в тишината на нощта достигна до Анита, която беше застанала до вратата на терасата. С бързината на гущер тя се скри зад една саксия с голям цветен храст коленичи и погледна към покрива. Видя двама мъже, осветени от лунните лъчи: открояваха се белите им ризи.

Брейди огледа слабо осветената тераса. Хайде, Майк, да не губим време. Да видим какво става. Той тихо слезе от покрива на терасата, следван от Баниън.

Брейди направи знак на Баниън да остане на мястото си, тихо се приближи до вратата на стаята. Анита се сгуши още повече в сянката. Тя го видя как мина покрай нея — почти я докосна. Брейди надникна в стаята и замръзна. Видя гърба на дрипав човек. Зърна тила на Мария и Уилбър, седнали на дивана. Срещу тях бе застанал як, плешив и брадясал мъж, който държеше проблясващ на светлината нож.

В тишината на нощта чу мъжът да казва:

— Така че, господин Уорънтън, обадете се на баща си. Кажете му да донесе пет милиона долара в брой. Чухте ли?

Последното беше казано с по-висок тон.

Брейди веднага усети какво става. Уорънтънови бяха задържани за откуп. Поглеждайки в едно огледало в отсрещния край на стаята, той можеше да види лицата на Уорънтънови, седнали един до друг. Видя че жената носеше фантастичните си накити. Едва не си подсвирна „Любовта е най-хубавото нещо“. Нова ситуация. Обърна глава и направи знак на Баниън, който се приближи тихо до него.

— Заеми се първо с дебелия — измърмори Брейди, после с плешивия. — Той шепнеше в ухото на Баниън. — След това тези двамата. Стреляй бързо, Майк!

Баниън извади мощния пневматичен пистолет от кобура. Придържайки се към сянката, той стисна пистолета, ръцете му се изпънаха напред и тялото му се приведе. Прицели се в дебелия врат на Фуентес.

Уилбър казваше:

— Не мога да се обадя на баща ми по това време.

Баниън натисна спусъка. Гласът на Уилбър заглуши слабия пукот на пистолета.

Фуентес се стресна, после разтри врата си.

— Проклети комари — промърмори той.

— Обади му се — повтаряше Мануел, когато Баниън се прицели и натисна спусъка. Малката стреличка улучи Мануел по средата на челото. — Чу ли? Обади му се веднага!

Той потри челото си — също като Фуентес бе помислил, че го е ухапал комар.

Променяйки целта си, Баниън изстреля третата стреличка във врата на Мария, а четвъртата — във врата на Уилбър. И двамата реагираха, като пляснаха вратовете си с ръце.

Очите на Мануел се разшириха, когато видя, как Фуентес изтърва пистолета, вкопчи се в облегалката на дивана, после се плъзна надолу и се изгуби от погледа му. Тогава той също почувства, че губи съзнание. Направи две крачки напред олюлявайки се и като посечено дърво се просна върху старинната маса и оттам падна на пода.

Уилбър и Мария също почувстваха упойващото действие на медикамента и клюмнаха на дивана.

— Много добре! Великолепно стреляш, Майк — каза Брейди.

Като махна на Баниън да остане на мястото си, Брейди влезе в стаята. Свали бързо обеците, колието и двете гривни. Пусна ги в поизтрита кожена кесия и си я сложи в джоба.