Приятна вечер - Страница 35

— Сега ще поизчакаме — каза Брейди, като седна. — Ще се правим, че уреждаме сделка. — Той отвори куфарчето и извади свитък документи. Раздели документите и даде част от тях на Баниън.

Един сервитьор се приближи.

— Нещо за пиене, Майк?

— Едно кафе.

Брейди поръча кафе и сандвичи с пушена сьомга. Когато донесоха кафето и сандвичите, той плати и остави тлъст бакшиш.

Джош Прескът влезе във фоайето, точно когато Брейди дояждаше сандвича, който Баниън бе отказал.

— Това е хотелският детектив — съобщи Брейди. — Човекът, за когото Маги ще се погрижи.

Двамата наблюдаваха, как Прескът се огледа, как излезе от хотела и забързано се отправи към плувния басейн.

Малко след два часа, те видяха двама от охраната да отиват при нощния пазач. Но само оставиха някакви ключове и си тръгнаха.

— Всичко върви като по часовник — измърмори Брейди. — Сега плячката е в сейфа. Ще изчакаме семейство Уорънтън да пристигнат и поемаме.

Десет минути по-късно Мария и Уилбър Уорънтън влязоха в хотела. Докато Мария вървеше към асансьора за президентския апартамент, Уилбър взе ключовете от нощния пазач и забърза след жена си.

Брейди вторачено гледаше диамантите на Мария, която нетърпеливо изчакваше Уилбър.

— Погледни тези камъни — измърмори Брейди. — Ще бъде лесна работа, Майк. Ще им оставим пет минути, после ще се качим, ще разбием сейфа, а през това време те вече ще са си в леглото.

Като си даваше сметка, че се впуска в първото си криминално престъпление, Баниън почувства студена пот да избива по челото му.

„Първото и последното“, си помисли той, загледан как Брейди прибира фиктивните документи обратно в куфарчето.

Брейди вдигна очи.

— Всичко наред ли е, Майк?

— Да.

Известно време останаха неподвижни, след това Брейди кимна, и двамата мъже се изправиха и тръгнаха към асансьора.

Нощният портиер, зает със списъка на гостите за закуска, не погледна изобщо към тях.

Докато асансьорът ги отнасяше към най-горния етаж, Брейди потупа ръката на Баниън.

— Всичко ще мине като сън — каза той.

Мануел се появи откъм покритата част на терасата и заразтрива коленете си започнали да го наболяват. Беше прекарал известно време коленичил на мраморния под на терасата като се преструваше, че се моли. Няколко минути остана така с наведена глава, но повече не бе в състояние да сдържа нетърпението си и погледна крадешком към Анита. Като видя, че тя не се помръдва, с глава, клюмнала между дланите, той тихо се изправи, обърна се и тръгна без да откъсва поглед от нея. Тя остана неподвижна. Тогава Мануел се отправи към дневната на президентския апартамент.

Фуентес седеше в едно кресло с цигара между дебелите си устни. Тлъстото му лице лъщеше от пот.

Двамата се спогледаха.

— Всичко върви добре — каза тихо Мануел. — Без истерии. Тя се моли.

Фуентес презрително рече:

— Когато някой умре, жените винаги се молят. И каква полза от това?

— Молитвите успокояват — обясни Мануел и се засмя. — Няма да имаме повече неприятности с нея. — Погледна часовника си. Беше два и Уорънтънови ще пристигнат всеки момент. Погрижи се за мъжа, а аз — за жената. Тя може би ще вика. Жените са непредсказуеми. Ще внимавам да не ни скрои някой номер. Ти обаче няма да имаш проблеми с мъжа.

Фуентес кимна. Мислеше си за Анита. Тя го плашеше. Дали няма да го прокълне? Знаеше, че го обвинява за смъртта на Педро.

— Анита може да стане опасна. Може да провали плановете ни. Мануел се приближи до вратата и погледна навън към осветената от лунните лъчи тераса. Анита едва се виждаше, полускрита зад едно портокалово дърво, все още коленичила.

Той се обърна към Фуентес.

— Отпусни се, приятелю. Какво може да направи? Та тя няма пистолет. Още се моли, а когато жените се молят за мъртвите, те се молят дълго, дълго.

Ако знаеше истината, щеше доста да се стресне, че Анита всъщност съвсем не се молеше. Новината, че Педро е мъртъв, я беше вцепенила. Беше дошла с Мануел в този тъмен ъгъл на терасата почти като робот. Бе коленичила, защото и той бе коленичил. Беше затворила очи и стиснала ръце, но молитвите, които толкова пъти изричаше, бяха като празни страници в паметта й. Можеше да мисли само за мъжа си. Виждаше го в болница, на легло и някое ченге с безизразно лице, седнало до леглото му.

Педро Сертес, убиецът на касиера с наемите в Сийком, прострелян от детектива Том Лепски при опит за бягство с три хиляди долара, почина, след като за кратко дойде в съзнание.

Думите на говорителя от радиото пулсираха в главата й. Педро беше умрял, само за малко дошъл в съзнание! Без да го причести свещеник, за да почива в мир. Педро! Мъжът, когото тя обичаше повече от живота си. Мислеше си за времето, когато Педро беше безработен и тя го хранеше, переше го, плащаше наема и му даваше всичко останало от спестяванията си с радост и желание, защото го обичаше, обожаваше. Мислеше си за редките случаи, когато Педро я беше водил в някое малко ресторантче: макар и малобройни, те бяха твърде скъп спомен за нея. Мислеше си за фермата със захарна тръстика на баща му. За дългите часове на тежък труд под палещото слънце. Тогава тя бе истински щастлива, но не и Педро. Той искаше да избяга от тежкия труд. Убеди я да дойде с него в Парадайз Сити. На нея й провървя да си намери временна работа като чистачка в хотел „Спениш Бей“. Педро я увери, че скоро ще си намери добра работа. Ще печели много пари, но милият Педро нямаше късмет. Нямаше нито работа, нито пари, освен тези които тя припечелваше.

Спомни си за ужасния момент, когато Педро й показа пистолета и й каза, че с приятеля си Фуентес ще се сдобият с много пари.

Фуентес!

Ако не беше тази свиня, нейният мил Педро щеше да е още жив.

Фуентес!

Тоя безумно жесток човек, това тъпо животно, което подмами Педро! Този злодей даде на Педро пистолета. Той бе прекият виновник за смъртта му!

Анита усети как кръвта й нахлува в главата и й прималя. Притисна с пръсти слепоочията си. Усети, че й прилошава и се изплаши. След това й стана студено и потрепери.

Не знаеше, че от мъка и гняв в мозъка й се е скъсал мъничък кръвоносен съд. Това беше причината да й причернее пред очите и да изпадне в умопомрачение.

Коленичила неподвижно, тя изведнъж чу вътрешен глас, който ясно й казваше, че Педро трябва да бъде отмъстен. Шепнещият глас настояваше, че Педро никога няма да почива в мир, ако не бъде отмъстен.

Анита кимна, заслушана в този коварен глас.

„Аз ще отмъстя за теб, скъпи Педро — говореше си тя наум. — Първо Фуентес, който е виновен за смъртта ти, после Мануел, който ме излъга, след това детектива, който те застреля. Всички ще бъдат наказани. Кълна ти се.“

Сега започна да се отпуска. Откри, че вече е в състояние да се моли. Докато се молеше, пръстите й галеха дръжката на ножа, скрит под черната й фланела, също както пръстите на монахиня галят броеница.

Мануел тихо излезе на терасата и плешивото му теме лъсна на лунната светлина. Запристъпва напред, докато видя Анита, полускрита зад портокаловото дърво. Гледа я доста дълго и като се убеди, че тя още се моли, се върна във всекидневната.

— Още е там — каза той. — Няма да имаме засечка с нея.

— Гледай — извика Фуентес и посочи вратата на асансьора. Беше светнал сигнал „Заето“.

— Сега — усмихна се злобно Мануел — първа ще излезе жената. Аз ще я хвана. Ти ще насочиш пистолета към мъжа и запомни — никаква стрелба.

В частния асансьор, потеглил нагоре от фоайето на хотела стоеше Мария Уорънтън във весело настроение. Бе спечелила 20 хиляди долара в казиното.

— Виждаш ли — тя целуна Уилбър. — Казах ли ти, че съм родена с късмет. Нека си поръчаме шампанско и сандвичи с хайвер. Огладнях от вълнение.

Умирайки за сън, Уилбър се помъчи да се усмихне.

— Щом искаш, добре — отвърна той и когато асансьорът спря, отвори вратата и застана встрани, за да мине Мария.